Лявото полукълбо обработва информацията последователно, а дясното – едновременно, работейки с няколко източника. Лявото полукълбо работи на порции, а дясното – паралелно. Лявото полукълбо е нещо като сметало, а дясното – като компютър. Според Спери разделението на функциите между двете полукълба е следствие от фундаментална несъвместимост. Може би днес сме в състояние пряко да доловим дейността на дясното полукълбо най-вече когато лявото полукълбо е „залязло“ – а именно в сънищата си.
В предходната глава предложих идеята, че сериозен аспект на състоянието на сънуване може да е освобождаването нощем на процесите на R-комплекса, които през деня почти изцяло се потискат от неокортекса. Но аз също споменах, че важното символично съдържание на сънищата сочи и значително участие на неокортекса, въпреки че често наблюдаваните нарушения в четенето, писането, пресмятането и речевите ни умения по време на сън са поразителни.
В добавка към символичното им съдържание, други аспекти на образността от сънищата сочат участие на неокортекса в процеса на сънуване. Например многократно съм имал сънища, в които развръзката или критичен повратен момент са били възможни единствено благодарение на някакви привидно незначителни, загатнати в ранен момент от съня следи. Изглежда, цялата фабула на съня трябва да е била в главата ми още с неговото започване. (Демент е показал, че времето, за което се развива едно сънувано събитие, е приблизително равно на времето, което би отнело то в реалния живот.) И докато съдържанието на някои сънища изглежда напълно произволно, други са забележително добре структурирани и изключително много напомнят драматургични произведения.
Сега сме достигнали до интересната възможност в състояние на сънуване лявото полукълбо на неокортекса да е потиснато, а да функционира дясното, което е особено добре запознато със знаците, но е далеч по-неумело в речта. Възможно е лявото полукълбо да не е напълно изключено, но да изпълнява задачи, които го правят недостъпно за съзнанието – разчиства натрупаната информация от буфера на краткотрайната памет и разпределя кое да остане в дълготрайната.
Има някои спорадични, но достоверни случаи, при които сложни интелектуални проблеми са били решени по време на сън. Може би най-известният е сънят на немския химик Фридрих Кекуле фон Страдониц. През 1865 г. най-належащият и озадачаващ проблем на органичната химия бил естеството на молекулата на бензена. Структурата на няколко прости органични молекули била изведена от техните свойства и при всички тях тя била линейна – съставните атоми били прикрепени един към друг в права линия. Според собствения му разказ Кекуле бил задрямал в дилижанса, когато му се присънили танцуващи в права линия атоми. Изведнъж опашката на една верига от атоми се прикрепила за главата си и образувала бавно въртящ се пръстен. Когато се събудил и си припомнил съня си, Кекуле веднага осъзнал, че решението на проблема с бензена било шестоъгълен пръстен, а не права линия от въглеродни атоми. Обърнете внимание, че в случая имаме разпознаване на модели, а не аналитична дейност. Това е типично почти за всички известни творчески постижения, извършени в състояние на сънуване – те са дейности на дясното полукълбо, а не на лявото.
Американският психоаналитик Ерих Фром пише: „Не трябва ли да очакваме, че когато сме откъснати от външния свят, ние временно се връщаме към примитивното и по животински неразсъдливо състояние на ума? Може да се каже много в защита на това предположение, а възгледът, че подобна регресия е съществена характеристика на съня, а оттам и на състоянието на сънуване, е поддържан от много изследователи на сънуването от Платон до Фройд.“ Фром продължава, че понякога в състояние на сънуване достигаме до прозрения, които в будно състояние ни убягват. Според мен тези прозрения винаги имат интуитивен характер или са свързани с разпознаване на модели. „Животинският“ аспект на състоянието на сънуване може да бъде разбран като дейности на R-комплекса и лимбичната система, а спорадичните интуитивни проблясъци – като активност на дясното полукълбо на неокортекса. И двете са възможни поради факта, че при всяка от тях потискащите функции на лявото полукълбо са почти изцяло изключени. Тези прозрения на дясното полукълбо Фройд нарича „забравеният език“, като според него те са общият източник на сънищата, приказките и митовете.
В сънищата си понякога осъзнаваме, че някаква малка част от нас сякаш спокойно наблюдава отстрани и често в някакво ъгълче на съня ни има нещо като наблюдател. Именно тази бдителна част от нашия ум понякога насред ужасен кошмар ни казва: „Това е само сън.“ Тя е и тази, която оценява драматичната издържаност на добре структурираната фабула на съня. През повечето време обаче „наблюдателят“ остава напълно безмълвен. При психеделичните наркотични преживявания – например под въздействие на ЛСД или марихуана – често се съобщава за присъствието на такъв „наблюдател“. Преживяванията под въздействие на ЛСД в своята крайност могат да са истински ужасяващи и няколко души са ми споделяли, че разликата между лудостта и здравия разум при такова преживяване се състои единствено в неотлъчното присъствие на „наблюдател“ – една малка и безмълвна част от будното съзнание.
В едно преживяване под въздействие на марихуана човекът е осъзнал присъствието и странната неуместност на този мълчалив „наблюдател“, който реагирал с интерес и понякога с критични коментари по отношение на калейдоскопичните образи, предизвикани от марихуаната, без да е част от тях. На зададения наум въпрос „Кой си ти?“ полученият отговор „Кой пита?“ бил напълно в духа на суфизма и дзенбудизма. Но това е един наистина дълбок въпрос. Аз бих предположил, че наблюдателят е малка част от критическите способности на лявото полукълбо, функционираща много повече в психеделичните, отколкото в сънуваните преживявания, но присъстваща в различна степен и при двете. И все пак отколешният въпрос „Кой е онзи, който задава въпроса?“ продължава да остава без отговор. Може би това е друг компонент на лявото мозъчно полукълбо.
При хората и шимпанзетата е открита асиметрия между слепоочните дялове в лявото и дясното полукълбо, като една част от левия дял е значително по-добре развита. Човешките бебета се раждат с асиметрия (развиваща се около двайсет и деветата седмица от бременността), което предполага силно генетично предразположение към контрол на речта в левия слепоочен дял. (Деца с увреждания в левия слепоочен дял все пак успяват през първите две години от живота си да развият съразмерно всички речеви функции в дясното си полукълбо без никакви нарушения. В по-късна възраст обаче това заместване вече е невъзможно.) Латерализацията, или междуполушарната асиметрия, се открива и в поведението на малките деца. Те са предразположени да възприемат вербални звуци с дясното ухо и невербални с лявото – закономерност, която се наблюдава и при възрастните. По подобен начин кърмачетата прекарват повече време в търсене на обекти вдясно, отколкото вляво и за да реагират, имат нужда от по-силен звук в лявото ухо, отколкото в дясното. Досега подобна асиметрия не е открита в мозъка или поведението на маймуните. Резултатите, получени от Дюсън, предполагат, че известна латерализация може да съществува и при висшите примати, но няма анатомични доказателства за асиметрия в мозъка на макаци резус например. Нормално е да предположим, че лингвистичните способности на шимпанзетата се управляват, както и при хората, от левия слепоочен дял.
Ограниченият инвентар на символичните викове сред низшите примати изглежда управляван от лимбичната система, чието електрическо стимулиране при експерименти със саймири и макаци резус е довело до възпроизвеждане на пълния им гласов репертоар. Човешкият език се управлява от неокортекса. Затова съществена крачка в човешката еволюция трябва да е било прехвърлянето на контрола на вокалния език от лимбичната система в слепоочните дялове на неокортекса – преход от инстинктивната към усвоената комуникация. Удивителната способност на човекоподобните маймуни да усвояват жестовия език и зачатъците на латерализация в мозъка на шимпанзетата обаче предполагат, че придобиването на символичен език от приматите не е нещо скорошно. То датира от милиони години, за което свидетелства наличието на зоната на Брока при отливки от черепи на Хомо хабилис.
Откъс от „Дракони в райската градина“, Карл Сейгън
