Дядо ми, роден преди радиовълните да се генерират дори лабораторно, почти доживял да види как първият изкуствен сателит изпраща сигнали до нас от космоса. Има хора, родени във време, когато все още е нямало самолети, които са станали свидетели на изпращането на четири кораба към звездите. При всичките ни провали и въпреки нашите ограничения и погрешимост ние хората сме способни да бъдем величави. Това важи за нашата наука и някои области от нашите технологии, за нашето изкуство, музика, литература, алтруизъм, състрадание и дори в някои редки случаи за нашето държавничество. На какви ли несънувани по наше време чудеса ще сме станали свидетели след още едно поколение? А след още едно? Докъде ли ще е стигнал нашият номадски вид в края на следващия век? А през следващото хилядолетие?
Преди два милиарда години нашите предци са били микроби, преди половин милиард години – риби, преди сто милиона години – нещо като мишки, преди десет милиона години – живеещи по дърветата примати, а преди милион години – човеци, търсещи начин да опитомят огъня. Нашето еволюционно потекло е белязано от изкуството на промяната. В наше време темпото се ускорява.
Когато за първи път се насочим към близкоземен астероид, ще сме навлезли в среда на живот, която може завинаги да ангажира нашия вид. Първото пътуване на мъже и жени до Марс е ключовата стъпка към трансформирането ни в многопланетен вид. Тези събития са толкова знаменателни, колкото и колонизирането на сушата от нашите земноводни предци и слизането от дърветата на нашите прадеди приматите.
Рибите с рудиментарни дробове и перки, леко приспособени за вървене, сигурно са измирали в огромни количества, преди да се установят за постоянно на сушата. Докато горите бавно отстъпвали, нашите изправени приматоподобни предци често са тичали обратно към дърветата в търсене на убежище от хищниците, дебнещи из саваните. Преходите били болезнени, отнемали милиони години и били незабележими за участващите в тях. В нашия случай преходът включва само няколко поколения и са изгубени само шепа животи. Темпото е толкова шеметно, че все още едва успяваме да доловим какво се случва.
Щом се родят първите деца извън Земята, когато вече разполагаме с бази и селища на астероиди, комети, луни и планети, когато се изхранваме от земята и отглеждаме нови поколения в други светове, нещо в човешката история ще се е променило завинаги. Но населяването на други светове не означава изоставяне на този – също както еволюцията на земноводните не е означавала край на рибите. За много дълго време само малка част от нас ще бъдат там отвъд.
„В съвременното западно общество, пише ученият Чарлз Линдхолм, упадъкът на традициите и рухването на общоприетите религиозни вярвания ни оставя без телос [крайна цел], без религиозна идея за човешкия потенциал. Когато е отнета святата ни цел, ни остава само лишената от всякаква мистика представа за крехко и погрешимо човечество, което вече е неспособно да бъде богоподобно.”
Смятам, че е здравословно и изключително важно никога да не забравяме за своята крехкост и погрешимост. Тревожа се за хората, които се стремят към „богоподобие”. Но що се отнася до дългосрочната и свята цел, пред нас стои една такава. От нея зависи самото оцеляване на вида ни. Ако сме били заключени в затвора на егото, ето пътя ни за бягство – нещо стойностно, нещо много по-голямо от самите нас, едно решаващо действие в името на човечеството. Населването на други светове с хора обединява нациите и етническите групи, свързва поколенията и изисква от нас да сме както умни, така и мъдри. То освобождава натурата ни и отчасти ни връща към нашето начало. Дори и сега този нов телос е във възможностите ни.
Водещият психолог Уилям Джеймс нарича религията „усещането да си си у дома в цялата Вселена.” Както описах в първите глави от тази книга, ние сме склонни да си представяме, че Вселената е такава, какъвто бихме желали да е домът ни, вместо да преразгледаме представите си за дом, така че да обхванем цялата Вселена. Ако, следвайки дефиницията на Джеймс, имаме предвид истинската Вселена, значи все още нямаме истинска религия. Това ще остане за едно друго време, когато парливата болка от големите разжалвания отдавна е отшумяла, когато вече сме се приспособили към нови светове и те към нас и продължаваме напред към звездите.
От чисто практическа гледна точка Космосът се простира във вечността. След кратък заседнал промеждутък възобновяваме своя древен номадски живот. Далечните ни потомци, безопасно разпръснати в много светове из Слънчевата система и отвъд нея, ще бъдат обединени от своето общо наследство, от уважението към родната ни планета и от познанието, че какъвто и друг живот да съществува, единствените човеци в цялата Вселена идват от Земята.
Те ще се взират и търсят синята точица в своите небеса и ще я обичат не по-малко заради нейната крехкост и невзрачност. Ще се удивляват колко уязвима е била някога съкровищницата на целия ни потенциал, колко опасно е било детството ни, колко скромно – началото ни и колко много реки е трябвало да прекосим, преди да открием своя път...
Откъс от „Бледа синя точица” на Карл Сейгън
