Иво Божков е човекът, който отразява на живо чрез Livestream всички важни вечери на протест и недоволство #ДАНСwithme срещу кабинета „Орешарски”. Той отразяваше и окупацията на СУ и протестите около Ректората в подкрепа на окупиращите студенти. Миналата година спечели наградата Човек на годината. Вижте какво сподели той за себе си и за вижданията си пред Actualno.com:
Г-н Божков, вие станахте известен с отразяването на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски и в куп медии остана етикетът „блогър”. Разкажете ни всъщност кой сте вие и какво се крие под този етикет?
Дълго време съм се питал същото – какво означава блогър, защото такава професия няма. Завършил съм политически науки в Монреал и Париж, но в медиите ме представят като блогър. Вече се научих преди участия да вмъквам и едно „политолог“. Блогър е всъщност активен гражданин, който изразява позициите и мнението си в Интернет и предприема конкретни действия, за да ги олицетвори. След падането на комунизма у нас, родителите ми, които са лекари, напуснаха България и направиха всичко възможно да ми дадат по-добър живот. Израснах в Тунис и Канада, където се дипломирах. За техен ужас, през 2005-та се върнах да живея и работя тук. Освен заради хората и заради момиче, се върнах и защото знам, че ще се чувствам по-щастлив, ако променям нещата у нас, отколкото на друго място по света. Да обичаш България не се изразява в това колко мразиш мизерстващите или виновните за тяхната мизерия, а в това колко искаш да промениш нещата към по-добро, така че повече хора да са щастливи.
Имали ли сте амбицията да станете политик и да промените чрез личен принос от политическа гледна точка статуквото в България?
Имам амбицията да променям чрез личен принос случващите се безумия у нас. Неясната дума „статукво“ означава политическа схема за безумни решения с цел бързо забогатяване на хората, взели връх в системата, която усърдно опазват. Политиците ни са най-често некадърници от бизнеса, които са видели успешния модел на рекет от улицата през 90-те и са го превърнали в институционален и държавен модел за рекет над нормалните граждани и честния бизнес. Думата „политик“ днес означава това, а аз нямам амбицията да съм това.
Политическото Ви минало като част от листата на ДСБ тежи ли Ви сега?
Участието ми на 16-та незабележима позиция в партийна листа няма как да ми тежи. Това за мен беше много важна възможност да опозная отвътре предизборната кампания. Образованието ми на политолог ми позволява да оценявам нивото на политическото говорене и смятам, че ДСБ изразяват адекватно политическите си тези. Проблемът е, че това у нас е като да говориш на китайски – колкото и правилно да се изразяваш, когато хората не разбират какво казваш няма как да ти имат доверие. Проблемът на експертното и професионално говорене е, че българското общество не разполага с инструментите да разпознава кога го лъжат откровено в очите и кога му говорят политически адекватни неща. Вината не е в обществото, а в тези, които са допуснали образованието и най-вече гражданското образование да е практически отсъстващо от сетивата на един човек, който завършва училище. Учим се на демокрация на един крак.
Когато през 2011 година се кандидатирахте за общински съветник в София от листата на ДСБ, какво планирахте да направите като инициативи, ако бяхте успели да влезете в Столичния общински съвет – имам предвид лично Вие?
Имам няколко каузи, които считам за много важни. Най-важната от тях е изграждането на качествена градска среда. Архитектурата на обществените пространства трябва да е огледало на духа на хората, които ги обитават, на епохата, в която живеем и на амбициите за авангард, които имаме и чрез които можем да оставяме красива и незабравима следа във времето. Тези пространства се ремонтират сега, но дори с нови плочки изглеждат вехти и все едно правени преди 30 години – примерът с "Витошка" е крещящ, а подобието на фонтан там – връх на айсберга. Решението, зад което заставам още от 2011 година, е в открити международни архитектурни конкурси за обществените пространства като площади и метростанции. Първият такъв опит беше с конкурс за облика на метростанция 20, но завърши скандално – общината и главният архитект, въпреки обещанията, не реализираха проекта, който спечели в надпревара от 130 архитектурни бюра от 22 държави. Поставянето на велосипедиста като участник в движението наравно с коли и градски транспорт е друга важна тема, към която имам отношение и която не се свежда единствено до това да изградиш няколко километра велоалеи.
Защо се отказахте от участие в листата на Реформаторския блок за евроизборите? Не смятате ли, че така Реформаторите губят от гледна точка гражданска представителност?
Както вече споменах, през 2005-та реших да се върна да живея в България най-вече защото искам да показвам и променям негативните реалности на родна земя. Амбицията ми е да продължа да го правя, но по пътя на гражданската и разследваща журналистика, с което се занимавам в момента и което ми е главен приоритет. От месец и половина водя предаването “Седмицата на жИво“ всеки петък от 20:00 часа по Евроком. На този етап избрах да продължа в тази посока и да бъда критичен наблюдател извън партийните листи.
На 25 май задължително гласувайте мажоритарно, като отбележите човека от листата, когото искате да направите първи в нея. Колкото и да е калпав, кодексът на Манолова го позволява, а това е истинската и най-силна мажоритарност – носене на политическа отговорност от партия и подреждане на листата чрез доверие от избирателите, а не чрез договорки и зависимости от партийната централа. Гласувайте за когото искате, но гласувайте.
Като човекът, който сигурно е видял най-много от протестите в България през 2013 година, кои са трите „незасегнати” широко от медиите събития по време на протестите, на които бихте искали да се даде повече гласност? Или повече от три?
Вярвам, че видео излъчванията ми на живо от случващото се, наред с други онлайн медии, позволи да има максимална публичност и да няма „незасегнати“ събития. Един от главните успехи на протестите през 2013 година е, че насочи публичните прожектори върху хората в центъра на порочните практики, които до 14 юни бяха в сянка. Другият важен елемент на реакцията от 14-ти беше в изречението „Граждани срещу мафия“ - реалната обединяваща сила на десетките хиляди протестиращи, които бяха леви, десни и безпартийни. Медийната олигархия, мафията и техният обслужващ персонал в лицето на управляващите се уплашиха от това обединение на всички разумни сили, независимо от техните политически възгледи, оттеглиха Пеевски от ДАНС и се окопитиха за няколко дни. След това сравнително успешно защитиха статуквото си и продадоха медийно протеста като такъв на надменни интелектуалци, на платени викачи от една или друга партия, на борби между олигарси. В нито един момент обаче не оспориха обвиненията, не отговориха на въпроса КОЙ? и не признаха, че в България има проблем, който се усеща от всеки човек с глава на раменете си. Но знаете ли, това е напълно нормално – никой мафиот и престъпник не си признава и не се предава без бой. За разлика от Украйна, третият успех на протеста бе, че не се стигна до това да се хвърлят молотовки – боят не стана физически, което ясно показва цивилизационния профил на хората, които рано или късно ще спечелят войната с мафията там където тя трябва да бъде спечелена – в урните и в съда.
Ако не се лъжа, бяхте в Украйна в един момент от техните протести. Какво мислите за Майдана – считате ли, че той беше израз на народната воля или имаше умело направление на гнева на украинския народ от чужди, външни сили?
Да, когато разбрах, че с нискотарифна авиокомпания за стотина лева мога да отида до Киев и да се върна, веднага се възползвах от възможността. Видях един гневен народ, решен на всичко, за да постигне целта си. И да, целта на този народ беше диктувана от принципи на външни сили - европейското върховенство на закона, свободата на словото и на придвижването, на човешкото достойнство и на личната свобода. Безспорно е, че тези чужди за страната принципи мотивираха Майдана да се бори за тях. И по всичко личи, че ще се пребори, дори с цената на териториални загуби. Тъжното е, че думите, с които говориха украинците, бяха същите тези думи, които повтарят протестиращите у нас още от началото на 2013-та – „олигархия, власт, корупция“, едно към едно. Личното ми заключение е, че присъединяването към европейските и западни ценностни дава само рамката на картината, която единствено обществото може да нарисува. В Украйна обществото се бори, за да изгради тази рамка на свобода и сигурност, в която да изгради една успешна държава. У нас рамката съществува, откакто сме член на ЕС, но обществото ни започна да се бори да изрисува по-красива картина едва през 2013-та.
Кое определяте като път към по-добър живот – Майдана и резултатът от него или ДАНСwithme и постигнатото от мирния протест?
Двете събития са два етапа от една и съща борба. Майдана в България беше през 1997 година, когато обществото категорично определи курс към европейските ценности – каза каква иска да е рамката на картината, за която говорих преди малко. ДАНСwithme бе преломният момент, в който българското гражданско общество осъзна, че рамката е запълнена от страховита гротеска. Аз вярвам и за девет месеца протести се уверих, че обществото ни има силата да нарисува по-щастлива картина чрез мирни средства. Предизвиквам всеки, който мисли, че единственият начин да променим гротеската е чрез насилие, да се замисли дали може да прежали живота на брат, майка или сестра.
„Протестна мрежа” вече внесе сигнал срещу Цветан Василев, Делян Пеевски и Николай Бареков. Какво очаквате да се случи в крайна сметка по този сигнал – евентуални присъди или пак много шум за нищо?
Очаквам главният прокурор да защити интереса на българските граждани, а не на финансовите, медийни и политически магнати. Звучи изтъркано, но досега нямаме пример да се е случвало у нас. Ирена Кръстева също се споменава в сигнала, но понеже е дама, публично не се набляга на нейното име. Това, че е от нежния пол, не й попречи обаче в официално съобщение до медиите да твърди, че тя и синът и нямат собственост в хотела, за който разказахме в репортаж за френско-немската публична телевизия АРТЕ. Проверка в публичните регистри показа, че нейните твърдения са неверни. Не говорим дори за гражданския иск срещу майка и син заради опит за имотно “ужилване” през 2000 година – срамна случка, която сайта Биволъ разкри. Щом тези хора са способни да лъжат в официални съобщения до обществеността, представете си как го правят пред държавата и закона.
След толкова много протести и в крайна сметка липсата на оставка от кабинета Орешарски считате ли, че България разви „стокхолмски синдром” към управляващите? Или те издържаха, защото започнаха да реализират кардинални промени, които да подобрят живота ни? И всъщност виждате ли да се случват съществени промени, откакто БСП и ДПС са на власт?
Нека всеки читател си отговори сам на въпроса започнало ли е правителството на БСП, ДПС и златния пръст на АТАКА да реализира кардинални промени. Мисля, че отговорът е очевиден, и неслучайно 2/3 от обществото е с нагласата за избори преди края на мандата. Една от съществените причини това да е така, е точно назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. Първата знакова стъпка на правителството не само показа категорично, че то няма намерение за промяна, но и даде власт в ръцете на човека, който опъва медийни чадъри – както Пеевски сам публично призна. Да изтъргуваш националната сигурност за медиен чадър на човек от ДПС, израснал покрай Ахмед Доган и Илия Павлов, никога няма да заслужава друга оценка, освен призив за незабавна оставка. Никой не е обикнал правителството за това, че се задържа на власт напук на нормалната политическа практика когато направиш монументална грешка, да я изкупиш, като си подадеш оставката и минеш през избори.
Вечният въпрос – какво трябва да се случи, за да може България да се превърне в една уредена държава с хора, които искат да живеят и да работят тук?
За да се превърне в уредена държава, за да изрисуваме щастливата картина, трябва да повишим доверието в институциите, които да си вършат работата, а не ние да им я вършим. Те ще започнат да го правят, когато натискът на гражданското общество се изрази успешно в политическа воля за промяна. Така функционира демокрацията. Обществото посочва проблем, политическите партии поемат ангажименти да разрешат този проблем, дава им се доверие по време на избори и те го решават. Лошото е, че досега няколко пъти се дава доверие, но то не се впряга в правилната посока и напълно логично хората са изгубили вярата си. Доверието на този етап може да се повиши не с празни обещания, а единствено чрез две мерки – прозрачност и отчетност. Само прозрачността гарантира, че ни се казва истината и само тя позволява да има истинска, а не нагласена отчетност. Стига да има желание и кой да го направи, новите технологии позволяват пълна прозрачност.
Как видяхте срещата "Открито управление" на правителството с медиите?
Като фарс. Открито управление не означава да струпаш собственици на медии и да им водиш предизборна агитация за постиженията и успехите си, видени от твоята камбанария. Отворено управление означава прозрачност и отчетност, тоест да направиш публични всички данни на държавната администрация. Отворено управление е, когато всеки един лев, който държавата ни взима и харчи, може да бъде проследен в реално време – всичко друго е замазване на очи. Още по-образно - открито управление е ТВ риалити, в което държавата е къщата на Биг Брадър, а гражданите гледат какви ги вършат администрация и политици.
Прозрачността дисциплинира също така. Замислете колко е лесно да минете на червено в четири през нощта на малко кръстовище ако няма жива душа и кола от всички страни. А бихте ли минали ако знаете, че на това кръстовище има камера, която ще ви запише номера - надали. Прекомерното следене в личния живот е недопустимо, но за държавното функциониране и за публичните длъжности – задължително!
Какво обичате да правите в свободното си време – имате ли си хоби?
Излъчването на протестите през телефона, в така наречения лайвстрийм, ми беше хоби, преди да се превърне в нещо достатъчно значимо, че да го считам вече за задължение. Отглеждам зеленчуци на балкона си – всяка година имам шест корена домати, краставици по стената, босилек и чубрица. Преди време свирих на бас китара в метъл група, но в момента нямам време за това. Друго нещо, което правя всяко лято, е ходене до морето на стоп. Много приключенско упражнение, което те среща с най-различни хора, с които иначе никога не би си говорил, а това позволява да се чуят много истински и неподправени истории за начина, по който хората живеят, за истинските им тревоги и възгледи.
Коя е последната книга, която прочетохте. А кой е последният филм, който изгледахте? И съответно – любима книга и филм?
Последната книга е “Да убиеш бащата” на Амели Нотомб.
Последният филм - „Всичко е любов“. Късно, но си струваше.
Любимата ми книга е „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера, а филм - „Облакът Атлас“.
Въпросите зададе Ивайло Ачев.
