Как е звучал историческият свят и как са взаимодействали хората с природата? Елиът Брукс от Факултета по езици и култури на университета Кюшу изследва тези въпроси на уникална сцена: откритото море в ранносредновековната английска литература. Това концептуално огромно водно пространство, изолирано от сушата, се появява в творбите на средновековните автори не само чрез визуални изображения, но често и чрез звук.
Археолози откриха вещерски знаци в средновековно имение
Докато крайбрежните пътувания били обичайни, пресичането на Северно море или Ламанша през Ранното средновековие е било по-ограничено и опасно. Откритото море, неговите бури и дълбини се представят предимно от сушата. Най-осезаемото преживяване на водната шир било по време на бури, с техните разбиващи се и пляскащи вълни. Когато изобразява открито море, ранносредновековната английска литература използва звукови елементи, пише Phys.org.
В статията на Брукс, публикувана в The Review of English Studies, той подчертава сравнително рядката латинска дума undisonus. Тя съчетава думите unda (вълни) и sonus (звук) и се използва много точно в ранносредновековните описания на морето по време на бури. Посредством рев и разбиване на вълни тези текстове рисували картина на мощното открито море.
Чрез обширен анализ на староанглийски и англо-латински текстове Брукс открил, че звуците на морето служели на по-дълбока цел. В примери като латинската метрика на Беда „Животът на свети Кътбърт“ и анонимната староанглийска поема „Андреас“ звуците на вълните са използвани за създаване на литературно място, изолирано от ежедневието – място, където светците можели да търсят Бог.
„Откритото море е уникално в използването на звука като източник на възпрепятстващата му сила – обяснява Брукс. – Това е далеч извън човешкия контрол, структурирано и подредено само от Бог.“
Мнозина, които са плавали далеч от брега, са били поклонници, което превръща откритото море в дълбоко духовно място. Безкрайният рев на морето предизвиквал страх и страхопочитание. Това, което изпитвало вярата им, идвало не само от физическата опасност от високите вълни или лютия студ, но и от постоянния, разтърсващ душата звук на самото открито море.
„За средновековните хора звукът е отварял пряк път към душата“, отбелязва Брукс.
Това изобразяване на морето като духовна изпитателна площадка отразява отчетлива културна адаптация. Докато ранните християнски разкази от места като Египет често представят светци, скитащи през пустините в търсене на Бог, британските и ирландските острови не предлагат такива сухи пейзажи. Вместо това безбрежното, мистериозно море се е превърнало в място за изправяне срещу неизвестното и търсене на божествена връзка. Безкрайният рев на вълните, а не изпепеляващите пустинни пясъци станали пътят на светиите към Бога.
Освен че изобразяват предизвикателствата, звуците в тези произведения показват как хората и природата се обединяват в поклонение. В „Андреас“ например Бог успокоява моретата в отговор на верните молитви на поклонник по време на силна буря.
Чрез поетични вариации и ономатопеични комбинации преходът от бурни морета към спокойни води е изобразен ярко, което предполага, че силната вяра може да укроти дори дивия рев на океана. Когато морето замлъкне, това бележи духовния триумф на поклонника по време на пътуването.
Как средновековните монаси станали вегетарианци
Продължавайки да изследва звуковите пейзажи на английската литература, особено тези, вкоренени в природата, Брукс има за цел да разкрие как хората се ангажират със своя свят и как се позиционират в него.
Въпреки че никога не можем да чуем звуци от миналото, можем да изследваме как определени звукови среди са били ангажирани и след това използвани при създаването на литературни звукови пейзажи.
„Може да се обърне повече внимание на звуците, издавани от нечовешки неща, както одушевени, така и неодушевени, защото голяма част от звуците в нашия свят произлизат от тях“, отбелязва Брукс. „Изучаването на тези текстове ни насърчава да мислим какво е звукът, какво прави и как може да ни повлияе и трансформира, дори и днес.“
