Познавате го още от първата му телевизионна роля – като Тео в сериала „Седем часа разлика“. А най-лесно може да го гледате на сцена в Пловдив, в Драматичния театър – най-скоро в „Лебедът“ (11 ноември) и „Отблизо“ (12 ноември). Тодор Дърлянов прелива своя талант, присъствие, адаптивност и хумор от актьорството в интервюто ни, в което го питаме не само за пиеси и роли, но и за варени яйца, бради, циркове и министерства:
Вече точно 10 години, откакто си актьор в Драматичен театър Пловдив и продължаваш. Какви конкретни роли се надяваш да си изиграл в него до 2034-а година?
Всъщност, вече съм актьор в Драматичен театър Пловдив от 10 години и 6 месеца, ако трябва да сме точни – а 6 месеца в нашата професия си е сериозно време! Това са минимум два репетиционни процеса, които не са за подценяване. Ако погледнем към 2034-а, ще съм минал през различни възрастови метаморфози – ще съм узрял за роли, за които преди не съм бил готов. Надявам се и да съм изплатил ипотеката дотогава. Честно казано, нямам някакви строго определени заглавия или герои, които искам да изиграя. За мен всяка нова роля е вълнуващо приключение – важно е да опозная вътрешния свят на персонажа, независимо кой е той. С напредването в годините всичко става все по-сладко. Разбира се, това нямаше да е възможно без невероятните ми колеги от театъра, от които си „крада“ идеи и вдъхновение. Те, както и всички други в професията, ме зареждат с ентусиазъм и ми дават нови сили.
Ако някой все още не те е гледал на сцена по някаква причина, с коя пиеса с твое участие би му препоръчал да започне „запознанството“ му с теб като театрален актьор?
Обичам всяка пиеса, в която играя, и всеки персонаж, който съм изградил. Иначе нямаше да се захвана с тях. Един мой близък приятел, който е свещеник и ми е като брат, веднъж ми каза: „Ние с теб не ходим на работа. Не можем да го наречем така, защото не би било вярно.“. Това усещане важи с пълна сила за повечето професии. Както е казал любимият ми автор Марк Твен: „Ако знаех, че отивам на работа, нямаше да отида и един ден.“. От текущия репертоар на Драматичен театър Пловдив бих препоръчал „Отблизо“ с режисьор Елица Йовчева – една пиеса, която обожавам да играя. Работата с Елица винаги е удоволствие, а съставът е невероятен: Радина Думанян, Ирина Митева, Стилиян Стоянов, Климентина Фърцова и Ивана Крумова.
Пиесата първоначално е за четирима души, но след пандемията се наблюдава драстично увеличаване на „населението“! Друг мой фаворит е „Ръкомахане в Спокан“, отново под режисурата на Елица Йовчева, където си партнирам с Мария Сотирова, Добрин Досев и Емануел Кабана. Тези, които все още не са ме гледали, трябва да видят и „Коприна“, „Одисей“ и „Дебелянов и ангелите“ на режисьора Диана Добрева. Работата с нея е истинско удоволствие, а тя наскоро бе наградена като „Рицар на изкуството“ от френското правителство – голяма наша гордост! И не мога да пропусна специалното място в сърцето ми за „Артистите на Цветана Манева“ (така се нарича целият екип, с който работим) и „ За любовта“. Това е изживяване, което надминава ежедневното „гледане“ на спектакли – ние изпълняваме уникалните текстове на Яна Борисова, един изключителен драматург и прекрасен човек. Това не е нещо, което просто гледаш или слушаш – то се изживява.
Коя роля от популярен филм или сериал би искал ти да си я изиграл?
Честно казано, не мога да си представя да изместя някого от каста на популярен филм или сериал. Гледал съм толкова много продукции и никога не съм си мислил: ех, това трябваше да съм аз. Разбира се, имало е моменти на чиста актьорска завист – но тя винаги е с много любов. По-скоро бих мечтал да се докосна до някои невероятни колеги, както местни, така и световни, с които да имам възможност да партнирам. За да си „крадна“ от тях, разбира се! А ако трябва да отговоря по-конкретно на въпроса – бих искал да изиграя в бъдеще не една, а много роли на значими за човечеството персонажи. И тези роли да се превърнат в популярни и важни кино продукции. Снимал съм в телевизия, късометражно кино, но голямата ми мечта е да се включа в пълнометражен, стойностен филм, създаден с много отдаденост и страст. Амин!
А за коя историческа личност или кой съвременен „герой“ смяташ, че би паснал идеално да изиграеш?
О, това е интересен въпрос! Вълнуват ме историите на много значими български личности, а една от тях е Атанас Буров. Неговата история и живот са изключително вдъхновяващи и важни за нашата страна. Той се откроява с интелигентност, далновидност и истински патриотизъм, като същевременно успява да се адаптира в един от най-трудните периоди за България. Личността и приносът му са наистина впечатляващи. Историята на цар Борис III също ми е много интересна. Той е известен със своите дипломатически умения и стремежа си да запази независимостта на България в изключително тежки и противоречиви времена. Аз започвам лекичко да оплешивявам, така че мога и визуално да се доближа до него! Но има още много личности, които са ми интересни. Например Асен Йорданов – пионер в авиацията и аерокосмическото инженерство, Христо Явашев, чието име е световно известно, Иван Съдърланд – един от основоположниците на компютърната графика, Джон Атанасов – с неговото пионерство в компютърните технологии, както и Стефан Бочев – водещ учен в хидроенергийни системи. Има още много други, но ще трябва да продължа в лично съобщение, защото списъкът става доста дълъг!
В НАТФИЗ са ти викали „Ходещия цирк“, защото много си обичал да развеселяваш колегите си. Как се развиха прякорите ти оттогава насам, имаш ли други?
Мисля, че мисията ми да развеселявам хората около мен все още е в пълна сила – или поне се опитвам! Не знам как изглеждам отстрани, но никой досега не се е оплакал. Колкото до „Ходещия цирк“ – този прякор се задържа за много кратко време, след което изчезна като мандарини по Коледа. Оттогава насам нямам някакви специални прякори, които да са останали. Единственото, което ми е „подарено“ и си остана, е „Дърли“. Това идва от корена на моята фамилия и в превод означава „карам се, споря“. Аз всъщност не съм такъв човек, така че не знам защо съм бил „нарочен“ за докачлив, но явно това ми се е лепнало.
Имало ли е момент, в който си се изненадал от себе си, че се притесняваш пред публика или пред камера?
Да, определено имало е такъв момент и никога няма да го забравя. Това се случи по време на спектакъла „За любовта“ на Яна Борисова. Бях гледал тези прекрасни хора и великолепната Цветана Манева на сцена, и когато Яна ми се обади, за да ми каже: „Тото, ще идваме в Пловдив със „За любовта” и Цветана Манева“, в този момент нещо в мен просто избухна. Никога не съм се осмелявал да поискам участие в някой проект, винаги съм приемал това, което ми дадат. Но в този случай думите сякаш сами излязоха от устата ми. Казах: „Не може да дойдете с Цветана Манева и всички тези прекрасни колеги, а аз да не съм част от тази магия!“. И Яна отговори: „Разбира се, че ще си!“. В този момент имах енергия да обиколя земното кълбо с над допустимата слънчева скорост! Вълнувах се с всеки изминал ден, минута, секунда. Сигурно и ми личеше. Но точно преди да изляза на сцената, усетих толкова силна сценична треска, че усещах вадичките пот по гърба си. Когато обаче излязохме на сцената и седнахме един до друг с колегите, това притеснение изчезна като попито с магическа гъба. Тези хора са просто великолепни. Обичам те, Яна! Обичам те, Цветана! Обичам ви, колеги!
Населеното място, в което сте гостували с представление, с най-ярка публика и силни реакции?
Най-силно впечатление ми направи публиката в Унгария. С Драматичен театър Пловдив бяхме селектирани на Световната театрална олимпиада МИТЕМ и играхме в град Капошвар със спектакъла „Коприна“ на Диана Добрева. Капошвар се оказа малък град, в който всичко затваря в 17:00 часа. Но на финала на нашето представление публиката започна да ръкопляска по един много специфичен начин – в синхрон, с ритъм, който ту се засилваше, ту се забавяше. Всички бяха в перфектна хармония, сякаш цялата зала беше част от държавен оркестър. Следващата година отново бяхме поканени на МИТЕМ, но този път имахме честта да открием фестивала в националния театър на Унгария в Будапеща със спектакъла „Одисей“, също на Диана Добрева. И отново – същото невероятно нещо се случи с публиката и тяхната реакция. Оказа се, че този вид ръкопляскане е специален и се нарича „железни аплодисменти“. То е уникално за унгарската публика и е знак за изключителната оценка на видяното. Аплодисментите продължиха над 10 минути и всички ние бяхме като зашеметени. Тези аплодисменти ме впечатлиха изключително много и се надявам догодина да имаме възможността отново да ги получим.
Дано! Роден си в Поморие. Кога последно си ходи там и какво прави?
Преди около петнайсет дни. Ходих да си подновя паспорта и реших да взема малко риба за приятели. Забавното е, че аз самият не обичам риба, но поне приятелите ми да са доволни!
Баща ти е главен готвач, ти си завършил Хотелиерство и ресторантьорство. У вас сигурно е било абсурд да се поднесе обикновена филия с масло или просто варени яйца?
Майка ми по това време работеше в сферата на управлението на хотелиерството и ресторантьорството, а баща ми в сферата на ресторантьорството като главен готвач. Общо взето, в повечето случаи работиха заедно. Само те си знаят какво им е коствало това. И двамата бяха много ангажирани с работата и професионалното си развитие, така че с брат ми бяхме възпитани да сме самостоятелни „електрони” и да се грижим един за друг. В този ред на мисли, попили от уменията на родителите ни, сами си менажирахме менюто. Варени яйца не присъстваха често на масата, но филийки с масло си хапвахме с удоволствие. Все пак имахме и завишени кулинарни познания – владеехме и синия, и червения рецептурник (б.а. - изданията „Сборник с рецепти за диетични ястия за заведенията за обществено хранене и лечебно-профилактичните заведения“ и съответно „Единен сборник рецепти за заведенията за обществено хранене“ от началото на 80-те, наричани така заради цвета на кориците им), без дори да сме ги изучавали! Гладни не сме стояли. Това беше периодът на нашите експерименти. Благодарение на това – и двамата сме изтънчени кулинари.
Какво винаги готвиш, когато посрещаш приятели у вас? И кой е десертът, който никога не би подминал?
Много обичам да експериментирам в кухнята, но най-много обичам да готвя супи. Любимата ми е гъбеното велуте, а другото ми любимо ястие е студено телешко, което се казва Витело тонато – рецепта, която свих от една приятелка. Що се отнася до десертите, не съм голям почитател на сладкото, с което много се гордея!
Кое е най-далечното от актьорството, което някога си работил?
Работил съм какво ли не, още от 10-12-годишен. Първата ми работа беше да отсервирам пластмасови чинии и празни бутилки от бира в едно капанче в Поморие. След това работих във фотостудио – от онези, които обикалят плажа с разни костюми. Бил съм барман, работил съм на яхта, а в студентските си години продавах хранителни добавки и вълшебни кремове за лице. Продавал съм орехи, зърно, пшеница и дори вино за износ. Със сигурност забравям още нещо интересно, защото списъкът е дълъг!
В постановката "Отблизо", с Климентина Фърцова, на Драматичен театър Пловдив
Фото: Мария Цветкова
Сериозен опит! А ако не беше станал актьор, каква професия би искал да практикуваш сега?
Завършил съм мениджмънт в хотелиерството и ресторантьорството, но честно казано, не съм сигурен, че бих работил това. Имаше период, в който исках да стана художник. Дипломацията също ми е много интересна – това е професия с мисия, която изисква огромна отдаденост и силна любов към страната, за да я представляваш и развиваш на международната сцена. Всъщност, никога досега не съм го споменавал в интервю, но когато бях в 1-ви клас и ме попитаха какъв искам да стана като порасна, отговорът ми беше: дипломат.
Кой е най-изненадващият талант, който имаш извън изкуството? И коя е най-непрактичната ти дарба?
Мога да обединя двата отговора в един – най-изненадващият ми талант и най-непрактичната ми дарба е, че винаги намирам изход от всяка ситуация. Въпросът е как точно намирам входа!
Коя супер сила предпочиташ: всички насекоми да стоят далеч от теб, но само когато си в бански стил „Борат“; или всички улични кучета и котки да изпълняват твоите заповеди, но само ако си пуснеш брада до гърдите?
Честно казано, предпочитам всички улични кучета и котки да изпълняват заповедите ми, но само ако си пусна брада до гърдите. Първо, това ми дава доста авторитетен вид – като мъдрец от планината, а и кой не би искал армия от четириноги приятели? А за банския „Борат”... мисля, че светът не е готов за това зрелище – дори това да ме предпази от всички насекоми!
В постановката "Ръкомахане в Спокàн", с Добрин Досев, на Драматичен театър Пловдив
Фото: Георги Вачев
Назначават те за министър на Онлайн дърлянето. Кои нови теми за дърляне в социалните мрежи би въвел – онези, които все още пренебрегваме?
Ако стана министър на Онлайн дърлянето, ще въведа нови теми, защото сегашните вече омръзнаха! Първо ще пусна дебат за това кой има право да бъде „Първи коментирал” под постовете – да го наречем „Коментарна йерархия”. След това, ще организирам велик спор за най-добрата техника за снимане на селфита – „Отгоре, отдолу или загадъчен ъгъл”, за да видим кой е истинският селфи майстор. И, разбира се, ще въведа задължителни онлайн турнири на тема „Кой е по-добър в споровете за кавичките: тези, които слагат кавички абсолютно навсякъде, или тези, които никога не ги ползват”. Време е да дадем нов живот на онлайн дърлянето, защото светът заслужава по-креативни битки в социалните мрежи!
Как и къде изкара лятната почивка?
Лятната почивка? Имаше ли море? Може би. Планина? Възможно. А може би дори и нещо повече, което остава скрито в сенките на спомените. Но нека оставим подробностите на въображението – понякога най-добрите почивки са тези, за които никой не знае... освен ти самият.
Нещо ново, което да очакваме скоро от теб?
Аз самият не знам какво да очаквам от себе си, така че ще ви разочаровам – няма как да ви дам конкретен отговор на този въпрос! Понякога сутрин се събуждам и се чудя дали днес ще стана творчески гений или ще се вдъхновя да изобретя нещо велико... като нов начин за белене на картофи, например. Така че, дори аз не знам какво следва – ще го разберем заедно!
Какво щеше да правиш с това време, ако не ни беше давал интервю?
Ако не ви давах това интервю, вероятно щях да изобретя машина за пренасяне на мисли в „облака“... или най-малкото да намеря начин как да заредя телефона си със силата на вътрешното спокойствие. Но вместо това, избрах да съм тук, да отговарям на въпросите ви с вярата, че всеки миг, в който не се спасява светът, поне може да се посмеем добре. В крайна сметка, животът е твърде кратък, за да го приемаме твърде сериозно – освен ако не става въпрос за изчезнали чорапи. Там е сериозно!
Интервю на Милен Антиохов
