Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулия (метафора за България, но не само). Там те влизат в сблъсък с властта на одиозни фигури, носещи прозвищата на Вълка, Плъха и много други, в които могат да бъде разпознат не само конкретния ни политически елит, но нещо много по-важно: душевни типажи, характери, структури на личността. Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки. Ето какво заяви писателят пред Actualno.com.
- Г-н Илиев, за добро или лошо медиите ви обявиха за пророческа фигура, чиито книги - "Пролетта на емигрантите" и "Морфо", после се сбъдват политически. Затова предлагам да се пренесем година-две напред: какво ни очаква като политически процес? В тесния смисъл на думата (избори, партии) и широкия (гражданска енергия, готовност за съпротива, светоусещане).
Не се приемам за пророк, а за мечтател. Ричард Бах казва: "Когато имаш мечта, Бог ще ти даде и шанса да я осъществиш". В този смисъл навярно силните ми мечти са се слели с мечтите на много други хора, това е акумулирало мощна енергия и съм получил шанса да видя отчасти осъществена мечтата си. Но както виждаме от резултата, това съвсем не е достатъчно. Не спирам да мечтая все същото, което мечтаят светлите умове от Просвещението насам - просветено, почтено управление, а не власт на шайка примитивни наглеци с инстинкт на хищни зверове. Не спирам да мечтая за пряка демокрация, в някаква форма разбира се. Не спирам да мечтая за възвръщане на Суверена в неговите пълномощия - в момента пропастта между хората и властта е катастрофа. И се надявам отново да се слеят моята и много други мечти. Особено важен е личният пример, ако трябва и от саможертвата на един човек - с честен поглед, вдигнато чело, ум, достойнство и мисъл за обществото. Не говоря за никого конкретно, не говоря за месия, а за онзи личен пример, който заразява масите.
На въпроса ви. Какво ще се случи в следващите година-две напред. Ще има различни опити на властта да запази заграбеното и не само това, да ни довърши като народ - от предсрочни избори до програмен кабинет. Но изходът е само един - изритване на бунището на всички досегашни партии и прочие алчни негодници. А това, както вече съм писал, може да стане само когато се обединят всички емигранти - вътрешните (всички ние сме от тях) и външните, които са извън страната. Само тогава ще има необходимата критична маса енергия за истинска промяна. Ако това не се случи, не изключвам и дори мечтая да се намери друг начин на премахване на одиозните фигури, включително и физически. Поне това, но все е нещо, нали?
- И в двете ви книги сте инсталирали образа на Вожда - един обигран в стратегиите на премиера Борисов политик, затова ми се иска да коментирате тъкмо някои от най-популярните тактики на нашия премиер, като например следните:
1. Жертване на министри, когато трябва да се потушава недоволство.
Това не са министри, а част от глутницата. Щом се налага, ще бъдат жертвани, ако трябва и разкъсвани ритуално, а месото им подхвърляно по хребетите на привидното ни правосъдие. Може и да бъдат жертвани всички, до един. Важното е Вожда да оцелее.
2. Дефанзивно цитиране на статистики при всяка критика - от рода на ниска безработица, нисък външен дълг и едно митично повишаване на средната работна заплата.
Какво цитиране, какви статистики? Това не е дори нечленоразделно говорене. Това сладострастно ръмжене няма никаква логика, никакъв рационален смисъл. Целта на това ръмжене не е дори да ни заблуди, това отдавна не е възможно, а да ни приспи. Да ни приспи завинаги, а ако не може завинаги, поне за още малко.
3. Съзнателно преувеличавана международна роля като посредник между европейските лидери - нещо като свещен балкански медиатор, без който нищо в региона не може да се случи.
Говорим за Вожда, нали? Удивен съм, че не само придворните така наречени "медии", но дори и някои сравнително нормални журналисти съзират в тези подтичвания в съседните държави някакви политически, държавнически постижения. Такива постижения може да очакваме от истински държавник и човек, от личност образована и издигната, уважавана първо в страната си, след това в съседните страни, а накрая в Европа. Привидните похвали, усмивки в чужбина или по посолствата не са нищо повече от дипломатическо лицемерие. Та кой може да приеме на сериозно персона с подобно тъмно минало и излъчване на селски тарикат? В случая нашият герой се опитва да прикрие своите вътрешни пропадания и провали с трескави движения и нови заклинания. Международни заклинания. Впрочем, за да се случват подобни аномалии, заслуга имат и така наречените "европейски политици". Излишно е да ги изброяваме. Само един пример. На какво повече прилича Жан Клод Юнкер - на палячо или на сериозен европейски политик?
4. Декларирането на ГЕРБ като единствен гарант на стабилността - тоест наоколо се случват всякакви световни колизии, икономически кризи, бежански проблеми, но само това управление удържа страната като остров на спокойствието.
Нашата страна наистина е остров - на отчаянието и безвремието. Късметът ни е, че сме толкова зле, че дори емигрантите не желаят да остават тук. Това е причината за нашето "спокойствие". И още една причина да не пропусна - младите продължават да напускат, енергията на страната изтича. Откъде да дойде безпокойствието, от което впрочем силно се нуждаем.
5. Подаване на оставка малко преди края на мандата, за да си спести срива на рейтинга на финалната права, който се случва с всяка власт.
Как беше:"Само циганите я карат до края". Става дума за песен, но това управление не е ли една постоянна чалга. Подаването на оставка и връщането отново на власт са селски хитринки, които минават по две причини. Преобладаващо наивен народ и ГЕРБ - машина за избори, за купуване на избори. Заклинанието на властта е: ето, отиваме си, защото сме чувствителни и обидчиви, но пак печелим, защото настоявате да се върнем, ерго ние сме, други няма.
- Защо мощната гражданска енергия на протестите от 2013-та се сведе до един-единствен гладуващ Босия през лятото на 2018-та. Какво се случи през тези пет години?
Първо - тогава имаше два типа протести. И зад двата стояха политически пари и структури, те яхнаха народното недоволство. И второ, тези, които тогава стояха зад гражданското недоволство и му наливаха енергия, и леви, и десни, сега го играят по друг начин. Политическа ламбада. Да не забравяме, стана дума вече, че активните хора продължават да напускат страната. Да не забравяме, че когато няколко пъти излъжат обществената енергия, хората престават да вярват и протестират. А това е именно целта - на нищо да не се вярва, към нищо да се стремим, да сме обезверени, да не сме народ, а мърша, както е казал класикът. Що се отнася до Босия, убеден съм, че има и други като него, това са онези искри, скрити в пепелта, от които неочаквано лумва огън. От такива хора можем само да се учим на гражданска доблест.
- Признак на умора и навик ли е все още да твърдим, че сме в състояние на "преход" или в момента настъпва нещо друго и ново и неясно, което още не сме дефинирали?
Думите едва ли в случая имат някакво значение. Нито дефинициите. Едни хора плащат на други хора, за да внушават на народеца наш това или онова с една единствена цел - поредното заклинание, в случая против събуждане. Тоест, преходът, такъв или онакъв, свърши. Бедните сте бедни, богатите сме богати. Това е положението. Спете.
- Тъй като сте специалист по "емигрантите" - не само в простия смисъл на местоположението, а като душевност; какво според вас предстои да се случи с онази вече двумилионна държава, която вече живее в чужбина? И с онези тук, които са т.нар. "вътрешни емигранти".
Надявам се тази българска общност в чужбина все по-активно да изживява неволите на своите братя и сестри в България. Надявам се тя да наприви категорична крачка за гражданска активност, така, както емигрантите от измислената страна Нулиа го правят в книгиге ми. Но за да се осъществи такъв акт на масово връщане на емигранти и смяна на политическата система в страната ни, са нужни две неща. На първо място - достойни водачи, а не поставени лица, чиято цел е да дискредитират поредната надежда за промяна. И на второ - нужно е хиляди хора да се откажат за малко от своята кариера там, навън, да имат възможността да предприемат такъв поход. Това са трудни решения и в моите романи те се случват, защото това е литература, това е литературна мечта. Но кой знае, може тази мечта, както вече се случи в Румъния, да се случи и у нас. Това ще бъде е една невероятна литературна мистификация - един сюжет от романите ми се превръща в действителност. Впрочем и двата романа "Пролетта на емигпрантите" и "Морфо" имат активни читатели сред българските емигранти в чужбина.
- Какво мислите за все по-отявлената бразда между двата широки политическа спектъра, които, макар и твърде общо казано, изглеждат така - либерален (капитализъм, демокрация, пълни права на малцинствата, приемственост към бежанците, доверие в ЕС) и консервативен (соц носталгия, подозрителност към джендър идеологията, затваряне на граници към бежанците, придържане към "корена" и националната държава).
Тази бразда е в самия мен. Уча се да живея с нея, като първо я разбера и приема, като се развивам непрекъснато. Трудно ми е да давам рецепти, ако кажа едното, ще накърня другото - в себе си, приятелите си, идеите си. Объркан съм, признавам. Ще призная и още нещо - в такива случаи предпочитам да използвам писателското си "скривалище" - задавам въпроси като вас.
- Тази година се навършва половин век от 1968-а. Ако идеалът тогава е онзи мистичен процес по "разширяване на съзнанието", криволичещ някъде между "Бийтълс", ЛСД, сексуална революция и горене на повиквателни телеграми за войната, то какво се случва с днешния zeitgeist, с духа на времето?
Днес пирамидата е обратна. Помислете - войните сега са повече от тогава, но няма такива масови антивоенни движения. Защото протестите се правят от младите. А младите, изтощени от компютрите и смартфоните, днес са по-големи конформисти от старите. Старите пък, поради удължаване продължителността на живота, не искат да остаряват и да се оттеглят, карат втора и трета младост. Това от своя страна създава проблем на младите, защото старите заемат работните им места, свалят гаджетата им с чековите си карти и скъпи джипове и други такива. Пълна бъркотия, само ЛСД-то и сексуалната революция са си на мястото. А сега сериозно. Днес повече от всякога ни е нужен нон-конформисткият дух и каузата на онези изпълнени с противоречия години.
- Как се вписва литературата (и театъра) днес, в средата на бързоликвидната комуникация, тази на статуса, на социалната мрежа, на емоутиконата и лайка? Доколко това я променя и всъщност трябва ли един писател да се съобразява с това?
Писателят не може да не се съобразява с динамиката на живота. Аз самият се стремя не само да участвам както в литературата и театъра, така и в света на интернет публицистиката. Но това не трябва да става с компромиси по отношение на дълбоките тонове и високите прозрения, които са истинската цел на творчеството.
- Какво ви предстои като публикации и постановки?
На 16 септември имам премиера на "Как се гони страх" в Драматично-куклен театър Шумен. Оригиналът на текста е във вид на приказка и със заглавие "Приказка за обърканото царство". Предстои до месеци да излезе в самостоятелна книга в Москва, а от тази есен влиза в учебните бакалавърски и магистърски програми на дисциплината „Литература за деца” във факултета за Начална и предучилищна педагогика на Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. През ноември очаквам премиера на "Пикльото" в Нов театър НДК, а през декември премиера на "Голямата мама" в Киев. Догодина ще бъда включен в издание на сборник пиеси във Варшава, а "Пролетта на емигрантите" и "Морфо" ще бъдат издадени в Сащ и Канада. Работи се и по премиера на опера-мюзикъл по "Пролетта на емигрантите" в Париж.
- На вас може да се разчита за нещо непопулярно в публичното пространство - често например споделяте позитивни наблюдения и очаквания, което е в известна степен скандално. Накъде може да се насочи надеждата днес?
Този път няма да Ви скандализирам, за съжаление. Струва ми се, че е за предпочитане да се радваме на мига, вместо да търсим упование в бъдещето. Не виждам особено основание за това и причините са поне две. За едната - за ненаситната Власт - говори Оруел: "Ако искате да си представите картина на бъдещето, представете си ботуш, който е стъпил върху човешко лице и остава завинаги там". И втората причина - идва отмъщението на природата, която убиваме алчно и с настървение; имам предвид засилващите се природни катаклизми. Но това е в глобален план. В по-близко бъдеще можем разбира се да потърсим надежда и радост от живота. Но тя не може да се реализира без активното ни участие. Ето две предложения. Първото - сваляне на правителството и промяна на политическата система. Второто - засаждане на дърво. Няма нищо сложно, нали?
Интервю: Райко Байчев
