Новата обемна биография на Людмила Живкова, “Животът и смъртта на Людмила Живкова”, е резултат на многогодишен труд на автора Иво Милев. Той работи по темата "Людмила Живкова" от 2009 г. във връзка с развитие на проект за игрален филм на продуцентските компании "СИА" и "Камера". След работа с над 50 000 страници архивен материал, в по-голямата си част неизползван досега, книгата представлява ултимативния биографичен разказ на дъщерята на бившия първи Тодор Живков. В центъра на този разказ е личната драма и трагедия на една жена, умряла с чувството, че е предадена, изоставена и излъгана, дори от собствения си баща, а смъртта ѝ и до днес продължава да буди загадки.
Ето какво заяви Милев в интервю за Актуално.
- Г-н Милев, натрупана ли е вече онази историческа дистанция, която да позволи обективен разказ за Людмила Живкова?
Историческата дистанция понякога е само оправдание за непоемане на отговорност. Нея много я обичат историците и т.нар. академични среди. Ако питате тях, все ще бъде рано. Всъщност, аз не участвам в подобен дебат. “Обективността” е лесно трошливо понятие. Това, което мога да гарантирам е един чист, четим, документален разказ, основан на множество първични архивни документи, в по-голямата си част неизползвани досега. Личността на Людмила Живкова е положена в една стриктна хронология и един широк контекст на времето, както и на идеите, формирали нейния мироглед и основните принципи на нейната политика. Това са и отликите на книгата от всичко писано досега за нея.
- Какво провокира интересa ви към нея - дотолкова, че след дълги години работа като продуцент и сценарист ("Стъклен дом", "Отплата") да напишете историческа книга?
Всичко започна през 2009 г., когато със своите колеги от СИА започнахме развитието на проект за игрален филм за Людмила Живкова. Напускането ми на компанията през 2010 г. стопира проекта, но интересът ми към Людмила остана. Познанията ми за нея се задълбочаваха през годините. Работата с множество архиви ми позволи да видя нещата в тяхната историческа, документална стойност. Очертаваше се образ на една своеобразна и странна жена, със странно държание и още по-странни идеи в една силно стагнирана, политически коректна и ограничаваща среда, каквато е системата на социализма през 70-те години на миналия век.
В едно скучно и силно маскулизирано общество на партийни апаратчици от Брежневите “години на застоя”, се появява една жена, различна от всичко, което социалистическият блок може да предложи. Ексцентрична със своето облекло и дръзки заявления, отворена и открита за контакти, връзки и приятелства. Ясно заявяваща реформаторските си нагласи. Неслучайно медиите на запад я харесват и толерират толкова. Тяхното отношение към нея е фрапантно положително за разлика от отношението им към когото и да е източно-европейски политик или държавник.
Клишираният образ на една “комунистическа принцеса” и “татова щерка” е вече неадекватен, неработещ и ограничаващ за тази жена, с чието име не без основания се свързва цяла епоха от най-новата ни история.
- В отношението към Людмила Живкова, както по принцип към почти всяка важна фигура от социализма, има предимно полярни, чернобели реакции. Според едни тя е един от малкото хора с либерален дух, положили огромни усилия да реформират системата и то отвътре, според други - удобно инсталирана и предана на кръвната си обвързаност към партията фигура, която е част от социалистическата пропаганда, стил и методи. Каква е вашата версия за нея?
Всичко това, което казвате, е вярно. Стигнах до извода, че тази самотна в личния си живот жена, е самотна и в публичните си прояви, самотно е и посмъртното й битие, ако мога така да се изразя. Не я приема политическата върхушка около баща й. Още тогава, с издигането на Людмила Живкова, Тодор Живкова явно и скрито е обвиняван в семейственост. Още повече, че нейното издигане пренарежда политическите констелации по върховете. Те стават неспокойни, а те не искат и не са свикнали на това. Не я приемат и “либералстващите”, защото тя е дъщеря на първия държавен и партиен ръководител. Това важи и тогава, и сега. Не я приема Бялото братство на дъновистите, защото тя, като че ли, следва “Агни Йога” на Рьорих, а според Дънов - то е дадено от “черната ложа”. Не я приемат и последователите на “Агни йога”, защото тя недопустимо, за тях, смесва едно чисто духовно учение с политиката. А нейните идеи са близки както до тези на Петър Дънов, така и на Елена и Николай Рьорих.
Това, в което се убедих още, е че тя категорично желае и работи за промяна на системата на реалния социализъм. Прави го от единствената възможна позиция - от позицията на един идеален прото-марксически идеал, в който спокойно могат да съжителстват ранните идеи на Маркс за усъвършенстването и самоусъвършенстването на човека, за еволюционното спираловидно развитие на Хегел и на Ленин, с визиите на Рьорих и Дънов за еволюцията, ролята и предназначението на човека в света и т.н. Не трябва да забравяме, че сам Рьорих казва, че учението “Агни йога” или “Жива етика” е просто другата страна на комунизма и че двете са много, много близки. Също не трябва да забравяме, че Георги Димитров и Дънов са близки приятели и тази връзка не е само личностна…
- Как се промени отношението ви към нея по време на самото писане? Каква например бе първоначалната ви нагласа и как тя ставаше по-различна, след като започнахте да проучвате обстойно живота й с исторически документи?
Отне ми около 3 години, за да се запозная само с всичко писано за Людмила Живкова и от нея. След това още толкова да проследя всички връзки на нейните идеи, които тя се опитва да прокара през време на своята кратка, но бляскава кариера. А те не са малко: Дънов, Елена Блаватска, Рудолф Щайнер, Николай и Елена Рьорих, Оробиндо и т.н. Едва преди 2 години ми се отдаде възможност да работя с архивни материали, повече от 50 000 страници, и тогава узря окончателното ми решение да напиша тази книга.
Всъщност, отношението ми към социализма и неговите прояви винаги преди е било на пълно безразличие до презрение. Израснал съм в тази система и ненавиждам нейния фалш, лицемерие, суета и “публичен колективизъм” на събрания, масови мероприятия, митинги, демонстрации и т.н. Не съм участвал в организираните от Людмила Живкова прояви като Асамблеята Знаме на мира или всякакви други инициативи и чествания. Но именно Людмила Живкова беше образът, който ме накара да се върна към миналото, включително своето собствено и да потърся смисъл в него. Мисля, че такъв път трябва да извърви всеки от нас.
Но по-интересно беше друго… Постепенно се очертаваше образа на една самотна и нещастна жена. Приживе, както и сега, тя е била повече обект на отхвърляне и дори присмех. Майка, която е измъчвана от това, че не може да обръща достатъчно внимание на децата си, съпруга, чиито бракове все не вървят. Около нея има постоянно тълпа от сътрудници, помощници, ласкатели или просто обикновени подмазвачи, сред които на нея й е трудно да открои истинското приятелство. Така тя ще претърпи много разочарования, включително от хора, на които много е помагала безрезервно и е вярвала. Срещнала подкрепа и опора в баща си, скоро ще бъде разочарована и от него. Нейният живот е една истинска Шекспирова драма, пълна с предателства, интриги, лицемерие, включително убийства, всъщност една трагедия.
- Какво мислите за противоречивата комбинация от еднопланови партийни доктрини и интереса на Живкова към окултното, мистиката, контакта й с Ванга, Изтока? Как двете съжителстват едновременно при дъщерята на Първия?
Трябва да разделим въпроса на две части. Първата е, каква може да бъде връзката между марксизма, комунистическата идеология, покриваща всички сфери на живот и философския “идеализъм”, т.е. предпоставката за наличието на един трансцендентен, метафизичен свят на идеи. И втората е как колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с такива елитарни концепции, каквито са тези на окултните или езотеричните движения… от края на XIX и началото на ХХ век, например, макар да можем да ги проследим доста назад във времето. Всъщност, марксизмът е противоречиво понятие, самото то не е единно. То се ражда от постиженията на немската идеалистическа философия (Хегел, Фихте, Шилер и т.н., например) и с това започва й неговата драма. Всъщност, въпреки всичките си материалистични претенции, комунизмът е най-радикалната идеалистическа идеология. Той си поставя задачата да преоформи радикално обществото на базата на един комунистически идеал, на една идея. Много от фразеологията на комунизма в неговата пропаганда съответства на изключително важни понятия в Агни Йога и дори в Дъновизма: подвиг, огън, саможертва, творец, герой и героично… Просто е достатъчно да пренастроиш значенията и със същата фразеология да изкажеш различни идеи и мисли, което всъщност прави Людмила Живкова. Много от понятията на марксизма са и понятия на “Жива етика”: материя, спирала, като образ на общественото развитие (особено при Ленин), съзнание, отражение и т.н.
На въпроса как колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с елитарни, окултните или езотеричните концепции, отговор дава Александър Фол говорейки на любимата си тема - за орфизма, за тези “облечени в бяло мъже”, обсебени от идеята за чистота, усъвършенстване и възможно безсмъртие. “Тогава тази вяра бе аристократическа привилегия, казва Фол, но в други времена тя може да бъде и народно достояние. Убеждението, че човекът може да се самоусъвършенства, т.е. да се поддържа в непрекъснат процес на развитие и изява, е социално обусловено днес убеждение. То е залегнало в основата и на схващането за красотата на човешкото действие, когато то е посветено на другите.”
- Какви според изследването ви са били в крайна сметка отношенията между нея и баща й?
На огромно доверие. Тодор Живков цял живот много страда от това, че няма образование. Той не владее чужди езици, включително руски. За разлика от него дъщеря му е добре образована, владееща поне английски и руски. Тя е с научни степени по история, с интереси в областта на изобразително изкуство и т.н. Но нейното влияние върху него започва да се усеща още много рано, докато тя е студент по история в Софийския университет. Това е началото на 60-те години. Обръщането към “националното” в партийната политика от средата на 60-те години в голяма степен се дължи и на нея, и кръга на нейните преподаватели от Софийски университет - Александър Фол, Николай Генчев, Васил Гюзелев и други. На X конгрес на БКП през 1971 г. по етажите на властта тръгва слух, че програмата на партията, която Тодор Живков е предложил на конгреса, е изготвена с участието на “националистите” или “ревизионистите”, както ги наричат, приятелите на Людмила от Историческия факултет и чрез нея е “пробутана” на ЦК на БКП. Подозренията не са без основания. Людмила Живкова е нов, модерен човек, с широки интереси и силно усещане за съвременността. В нейно присъствие сам Тодор Живков започва да схваща своето собствено най-близко обкръжение в Политбюро, съставено преди всичко от партизани и ятаци, почти без каквото и да е образование, като анахронични, изкуфели старци. Разбира, че бъдещето е на младите, образованите, технократите, с нови идеи и нова енергия. Това значително се отразява на политиката му, включително кадровата през 70-те години. Заедно с Людмила по върховете започва кариера едно младо, образовано и силно поколение: Александър Лилов, Огнян Дойнов и т.н. Реформаторският дух в партията е отново събуден.
- А между нея и Георги Марков?
В книгата мен ме интересува техния “задочен” разговор. И двамата много добре виждат недъзите на това общество, налагането на една абсолютно чужда обществена система, прекъсването на традициите и приемствеността, ограничителната роля на СССР, както за икономиката ни, така и за културата. И двамата имат визията, че промяна не е възможно с революционни способи (каквито са били неуспешните опити вече в Полша, Унгария, Чехословакия), а бавно, еволюционно, в рамките на самата система и то от позициите на един чист комунистически идеал, който е бил предаден.
- Как я променя катастрофата на път за летището?
Според свидетелствата - драстично. Но според мен тя вече е била подготвена и готова за промяната още преди това. Това е промяна в дневния й режим и начин на живот, в храненето, в интересите й. Но буквалната среща със смъртта при някои хора може да окаже и друго, наистина драстично влияние. Едно истинско мистично изживяване, за каквото го смята Богомил Райнов, например. Което пренарежда стойностите и значенията. Много са убедените, че след тази прословута катастрофа, в това състояние между живота и смъртта, тя се ражда отново друг човек, осъзнал своето предназначение и мисия. За каква мисия и предназначение става дума - съм се опитал да отговоря пространно в книгата.
- Със сигурност книгата ви, освен проучване за живота на тази жена, дава особен поглед към епохата на социализма, която тук се мисли или през тежка носталгия, или яростно отричане? Какъв е вашият поглед към наследството на социализма?
В основата на решението да посветя толкова време на тази тема е твърдото ми убеждение, че сме дошли на прага на нихилизма и отрицанието, и сме длъжни да направим следващата крачка напред… към нашето минало. В продължение на дълго време едно озлобено малцинство всячески внушаваше и се опитваше да заличава и обезценява смисъла на живота на хиляди и милиони - честни и безчестни, подли и смели или просто обикновени българи, живели по времето на социализма. Още повече, че тези хора са нито най-добрите, нито най-честните, нито инакомислещите от онова опасно и трудно време. Тези хора проповядват вече години наред damnatio memoriae (лат. - проклятие на паметта). Така не се гради нито общество, нито история. Не може винаги, в своята история, през 40-50 години, да започваме винаги отначало, от нула. Самата Людмила Живкова е виждала своята мисия в повторното връзване на прекъснатите исторически нишки в българската история с времето от 30-те и 40-те години на XX век. За културата и обществото трябва традиция, време и приемственост, без резки скокове и разрушавани действия до нула. Така наред с образа на Людмила се опитах да пресъздам един образ на епохата, от една нова, актуална гледна точка, на един човек, имащ шанса да прекара младостта си в две коренно различни епохи. Така се получи една истинска “документална сега”, както нарече книгата нейният редактор Силвия Недкова.
- Какво е впрочем отношението ви към днешната политическа ситуация? В която се избира просто "по-малкото зло", гласува се за една партия, "за да не е другата"; вотовете са ниски, наказателни, думата "демокрация" все повече се изпразва от съдържание и се превръща в сходно кухо клише, с каквито се работи и по време на социализма.
Толкова хора, се произнасят по тези проблеми, че едва ли има нужда от още някой. Но Вие хващате нещо много съществено. Ако аз гласувам за една партия, после ми се казва - какво искаш, нали гласува за нея. Ако не гласувам - пак същото: ами то е така, защото не гласуваш. Т.е. системата те впримчва в едно постоянно чувство за вина. Една наложена отговорност, която аз не съм поемал, не искам и реално не мога да поема. Няма нищо по-нелепо и по-популистко от това да се твърди, че безотговорността на управлението е наша отговорност. Аз не разбирам от управление на държава и не искам да разбирам, а и не мога да разбирам. Нелепо е когато литератори, културолози и други, дават мнение за икономика, за петролни доставки или за здравното осигуряване, например. Това общество, “демократичното”, е общество на дебата, където истината има много лица и става неочевидна, където постоянно се поддържа напрежение и един перманентен конфликт с много форми и лица. Подобна ситуация е доста невротизираща, чисто житейски. За да бъдеш адекватен просто трябва да отделяш много време за това, а аз и много хора като мен го нямаме. Аз нямам 100 роби, които да работя на нивите ми, както в демократична Гърция, а аз да дебатирам по цял ден на агората. Аз имам професионални, лични интереси, трбява да изкарвам хляба на семейството си, нямам време да се занимавам какво е казал Бойко Борисов или направил Валери Симеонов. Всъщност управляващите и заменящите се партии, в които няма особена разлика, именно на това разчитат и то с основание. Те разчитат на некомпетентността, демокрацията разчита на това.
Интервю на Райко Байчев
