Димитър Маринов – актьорът, чиято най-бърза визитка, разбира се, е ролята му в наградения с Оскар за най-добър филм „Зелената книга“ – обича да се прибира в България. Този път поводът е да бъде част от Международното жури на София Филм Фест. В рамките на фестивала той може да бъде видян не само във филмите с негово участие – „Сельодка“ и „Карагандà“ – но и на живо на представянето им, както и сред зрителите на немалко от филмите в програмата. Ние пък успяхме да го видим и извънредно – за да си поговорим с него – заповядайте:
Още: 20 бързи въпроса към... Петар Шварц, китарист на ALI
Още: 20 бързи въпроса към... Мартин Михайлов
Когато си пуснете филм, успявате ли да го гледате с удоволствието на обикновен зрител или го гледате повече като актьор, професионално?
Аз минах през няколко периода. Сега вече, като пусна филм, минавам през една психологическа нагласа – аз не искам да го гледам като професионалист, искам да го гледам като зрител. Защото аз по принцип не съм голям привърженик на филмите – аз съм повече театрал. За мен живото изкуство е много по-силно и лично, но бидейки в кино индустрията толкова години вече, мога да кажа, че това винаги е голям проблем за всеки един от нас – да може да се абстрахира и да се отдели от професионалиста и просто да се наслади – или не – емоционално. Защото за мен водещият фактор в един филм е историята и емоцията, чувството и усещането като човек. И точно това ще бъде моят голям проблем в журито.
Още: Живко Джуранов: Всеки герой заслужава да го обичаш
Още: 20 бързи въпроса към... актрисата Адриана Димова
Това щеше да е следващият ми въпрос – сега като жури имате и трета роля, гледайки филм. Става още по-сложно, нали?
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Именно. И трябва да ви кажа, че аз в началото отказах на Кита (б.а. - Стефан Китанов – Кита, директор и продуцент на „София Филм Фест“). Моето верую е „Изкуство не се съди, не се оценява“. Изкуството е строго индивидуално, автентично и оригинално, не можеш на една група от млади хора да им кажеш, че филмът им не струва. Това е грехота. Те са се захванали, влюбили са се, направили са си го... да, може да има филмови кусури, технически кусури, но в крайна сметка това е една любов, те са изказали едно свое чувство, едно свое разбиране по техния си начин. И кой съм аз да кажа, че е добре или не е добре. Но това, което аз приемам като стратегия е точно това, което и Вие ме попитахте – аз се отделям от професионалиста, гледам го като зрител, дали ще ме развълнува, дали ще ме раздвижи и едва след това влизам в техническите насоки. И най-важното, накрая, особено за късометражен филм – аз съм бил на няколко журита в Съединените щати и най-важното, което се отсъжда за късометражния филм, един от основните фактори – дали този филм има бъдеще като пълнометражен. Защото на повечето от тези филми това е целта – то е само едно представяне, за да се намерят парите да стане пълнометражен.
На кое ще дадете предимство при оценяването – на филм, който „куца“ тук-там технически, но е идеен, автентичен ли, или на такъв, който е много добре изпипан, но като история не е особено оригинален?
Още: Боряна Братоева: Винаги много съм искала да мога да свиря на музикален инструмент
Още: Актьорът Богдан Казанджиев: Не мога да изгледам нито един филм като нормален зрител
Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба
Ударихте в десетката! Защото има два филма, които много ме мъчат в момента. Аз ги гледах предварително. И точно там ми е проблемът. Единият е буквално – няма на какво да кажеш „не“, но има проблем със сюжета, има проблем с историята. Докато другият – точно обратното... не, разбира се, пипнат е и той, но в сравнение с първия... Но пък сюжетът му... аз плаках накрая! Сега, накъде ще наклони везната за моето решение – ше реша, когато отида да ги гледам с публика и видя как хората реагират. За мен това е най-важно. Аз лично, като жури, съм раздвоен в момента и това, което на мен ще ми помогне, ще бъде реакцията на публиката. Затова ще отида да ги гледам отново с публика.
Още: Лилия Абаджиева: Човекът е най-голямата загадка, а актьорът – едно от най-големите чудеса
Има ли нещо като принцип, поговорка – при кой филм подред – трети, осми, десети – един стартиращ режисьор вече трябва да успее да покаже какво може, ако има талант и умения? Или би трябвало да се усети какво може той още от първия му филм?
Това е много относително. Веднага ми идва наум Кустурица, който още с първия си студентски филм – черно-бял – удари света. От този момент нататък и „Баща в командировка“ и т.н. - той просто е такъв, той е гениален. А има режисьори, които много късно изгряха, късно влязоха в индустрията, но направиха колосални филми. Не искам да издавам тайни, но истината е, че в този фестивал (б.а. - София Филм Фест) има два късометражни филми на студенти, които буквално ме накараха да заеквам. Но това не е гаранция, не се знае.
Коя Ваша роля е най-далеч от Вас като характер?
Досега повечето роли, които съм играл, са малко или много близки до мен. Разбира се, руски терористи и престъпници не са близки до мен, но пък от спомените ми от едно време, моите години, прекарани в политически затвор (б.а. - през 1982 г. Маринов е приет във ВИТИЗ, но трябва да изкара две години задължителна казарма и след опит за бягство от България като войник лежи в затвора по политически причини две години и половина) там имам доста прототипи, които използвам. Но всеки един от нас, както се казваше във „Влакът беглец“ на Кончаловски – прекрасната реплика на Джон Войт, когато малкото момче му викаше „Ти си звяр, ти си звяр!“, той казва „Не. Аз не съм звяр. А по-страшно! И в най-големия звяр има капка милост. В мене няма – аз съм човек!“. Ние, актьорите, се адаптираме. Тази адаптация е взаимна – между характера и теб. Аз се поставям в обстоятелствата на характера, какво аз бих направил в тази ситуация. И след това пък го вкарвам характера в себе си. Той да види аз какъв съм – тази взаимна адаптация. Но бих казал, че филмът „Карагандà“, който ще имате удоволствието да видите – това ми е далечна роля и работих доста по нея.
Предполагам, че всеки актьор, за да играе персонаж, независимо колко голяма гад е персонажът му, трябва да се научи да го обича, да го разбира. Това ли е персонажът – на мафиота Ваня в „Карагандà“, който Ви беше най-трудно да заобичате, или?
Още: Димитър Маринов: Това е момент, в който се разбира кой от какво е направен
Да, този беше най-труден – Иван Петрович, който между другото е истински образ, основателят на руската организирана престъпност в Бруклин – той е бил под прякора Uncle Vanya – Вуйчо Ваньо, като по Чехов. Това, което при него ми помогна обаче да го заобичам, е неговото чувство за достойнство, чест и любов. За да може той да спаси това момче – но да не ви издавам филма – той му знае тайните и ги крие против кодекса и закона на вора (руския престъпник още от едно време) – той буквално трябва да се самоубие. Но той нарушава този закон в името на това да спаси човек – много Чеховско има в него. Което ми помогна – тази негова вътрешна мекота.
Още: Весела Бабинова за „Пистолет в торнадо“: Публиката е моят партньор
В късометражния „Сельодка“, който също ще представите на София Филм Фест, сте в ролята на бащата на главната героиня, който предпочита да оправя всичко в къщата, освен отношенията си с дъщеря си. Вие какво в реалния живот не можете да ремонтирате – от това, което героят Ви там умее?
В реалния свят всъщност аз мога всичко да ремонтирам! Аз с това съм известен вкъщи – че ако има някакъв проблем, веднага се включвам. И даже синът ми много често се изненадва от факта – „Добре де, това ти откъде го знаеш?!“. Викам – не го знам, просто се случи, ето сега седнах и го измислих. Гледаш да намериш начина. Може да стане, може да не стане. Имах много общо с героя. Даже като го гледаха семейството ми за първи път, казаха „Защо не ни каза, че са го писали за теб?“. Викам – не са го писали за мен, това е друг човек, той си е истински. И аз го срещнах баща ѝ (б.а. - на сценаристката, филмът е по нейна действителна история) на премиерата и го попитах добре ли се справих. И той каза „Вие сте много по-добър и по-възпитан от мен. Аз съм по-голям гад.“.
Кой напуснал ни актьор – български, съответно чуждестранен – ако имахте тази сила, бихте възкресили за една последна роля, в която да си партнира с Вас?
Български актьор – искам да върна само един. Наум Шопов! Аз имах щастието да се запозная на живо с него, благодарение на дъщеря му, с която бяхме в един клас – Лиза Шопова. Но ако аз имам тази възможност, това ще бъде той – Наум Шопов. Да играя с него! От световното кино... там е много трудно, разбира се, защото, знаете, има божествени актьори. Но аз съм привърженик на класическото – и театър, и кино. Бих върнал Михаил Чехов. Това е човекът, който докарва трудовете на Станиславски, чийто ученик е навремето, в Съединените щати и прави своя метод – на Чехов. Когато са попитали Станиславски как може да обясни своя метод на работа и на учение, той казал „Ако искате да знаете как и какво преподавам, идете да гледате Михаил Чехов“. Михаил Чехов е бил и много известен учител на сет и във филма „Някои го предпочитат горещо“ той е бил преподавател на място, менторът на всички и от там идва великото „Less is More”. Мерилин Монро и Джак Лемън имат една сцена, а Лемън дотогава никога не е играл кино, той е известна бродуейска звезда. Чехов извиква режисьора и му казва „Нека да свали театралността малко, много е театрален“. При което Чехов отива при Лемън и му казва „Оберѝ малко. Less. Less.”. Той обира. На втория дубъл – обери още малко, less, less. На третия дубъл – прекрасен си, още малко намали. Тогава Лемън му казва „Е, че аз, ако намаля още малко, няма да играя“. И той – е, да де! Оттам идва Less is More.
Вие сте и педагог, преподавате на млади актьори. На кое трябва да наблегне повече един актьор – да акцентира повече върху това, в което е по-слаб, за да търси повече баланс в уменията си; или повече да развива онова, което е различното, отличителното у него?
Те двете неща са взаимно свързани. Аз винаги съм казвал на моите студенти – не се старайте да бъдете актьори, бъдете артисти. Актьори има достатъчно. Артисти няма. Артистът е човекът, който приема изкуството като начин на живот. Както самият Марлон Брандо казва – „Недейте да принизявате изкуството на актьорското майсторство в професия“. То е начин на живот. Един млад творец, влизайки в нашата професия, той трябва да влезе с мисълта „Това е моят живот. Аз си създавам свой морал, своя стойност, своя ценност“. Винаги трябва да тръгва със своето, оригиналното, автентичното. Никой няма право да му казва кое е грешно, кое не е грешно, кое е правилно, кое не е правилно. Ако той трябва да се вмести в нещо – това е друг въпрос. Най-важното е самочувствие! Увереност – че аз съм това и аз го правя така! Но не скандално, не демонстративно, а съзнателно. И когато усети, че някъде има слабости – ами, то затова е актьорската подготовка, където ти се научаваш, репетираш, пробваш и продължаваш напред. Конфликт имам с думата „майсторство“, с „актьорско майсторство“ – винаги съм го имал този конфликт. Няма такова нещо. Никой не може да те научи на актьорско майсторство. Това е актьорска подготовка. Един майстор учи чирака на занаят. И му дава знания. А дали той ще стане майстор един ден – това е друг въпрос. Това е идеята – че всеки един млад артист трябва да живее със своето Аз и да представи себе си. И ако има проблем, ако има трудности – учѝ, преодолявай и пробвай. Но в нашата индустрия най-хубавото е това, че апетитът идва с яденето. Колкото повече работиш – толкова повече навлизаш в нещата.
Актьорство, рисуване, музика, танци – във всичко това сте добър. Какъв друг талант имате – извън изкуството?
Не знам дали съм добър в изброеното, но засега съм признат. Аз обожавам да работя с деца – имам уникално търпение с малки деца. Майка ми беше педагог и аз казвам, че има огромна разлика между учител и педагог. Учител е нещо, което можеш да научиш. Педагогът е талант – или го имаш, или го нямаш. И се сещам за Йосиф Сърчаджиев, прекрасен наш гениален актьор. Навремето 10 години го карат да преподава във ВИТИЗ и го питат – защо не се съгласявате? И той казва „Аз знам как да го направя, но не знам как да кажа на друг как да го направи. Защото не съм педагог“. Това е талант.
Казвал сте „Вяра и наивност – това е тайната на нашата професия“. Кое е онова, от което един артист трябва да опазва своите вяра и наивност, кои са опасностите за тях?
От показност. Показност. Това е, както казвам, бичът на днешното поколение. Всички след 2000-ата година, Gen Z и така нататък – прекрасни млади хора, които обаче в момента дори не разбират, както нас ни промиваха по време на комунизма, тях сега ги промива медията. Проблемът, който имам аз – на днешно време е важно кой си, а не какъв си. Ние започваме да губим същността. И за всички млади хора е важна показността, да се покаже, да се изяви, вижте ме, внимание, вижте ме, колко лайкове имам. Аз казвам на моите млади студенти – недей да следваш, бъди следван! Младият човек трябва да е оригинален, да е себе си и да не плаче за показност, а за същество. Както им казвам – не е важно в какво са те видели, а с какво са те запомнили!
Интервю на Милен Антиохов, Sofia Live
