От края на Втората световна война германски държавници от целия политически спектър настояват, че нацията им няма национални интереси, а само наднационални, пише Джеймс Кирчик в анализ за Politico.
Като основател канцлер на разделената следвоенна федерална република Конрад Аденауер избра да рехабилитира победената си страна по пътя на „Westbindung“ (буквално "обвързване със Запада"), подчинявайки я на европейска и трансатлантическа интеграция.
Две десетилетия по-късно Ostpolitik (Източната политика) на социалдемократическия канцлер Вили Бранд се опита да помири Германия с комунистическата Германска демократична република (ГДР) чрез търговия и силно символични изказвания на покаяние, подобно на импровизираното коленичене пред паметника на въстанието във Варшавското гето.
В отминалите дни на Студената война, доколкото перспективата за обединение повдигаше опасения за връщане на "германския проблем", Ханс-Дитрих Геншер, най-дългогодишният външен министър на страната и член на либералната Свободна демократическа партия, увери предпазливо съседите, че "колкото по-европейска е нашата външна политика, толкова е по-национална."
До този момент германски политици и елити непрекъснато полагат всички усилия, за да изобразяват външната политика на страната си като олицетворение на алтруистичния мултилатерализъм. Толкова чувствителни към възприемането на националния шовинизъм, че през 2010 г. германският президент бе принуден да подаде оставка, след като огласи съвсем разумната идея, че на страната му може да се наложи да разположи войски в чужбина "за да защитава нашите интереси като осигуряване на маршрути за свободна търговия или предотвратяване на регионални нестабилността, която също може да окаже отрицателно въздействие върху способността ни да защитаваме търговията, работните места и доходите. "
Американските политически лидери отдавна обясняват външната политика на страната си като форма на просветен личен интерес. Техните германски колеги излязоха от коловоза да се представят като водени от просветена безкористност. Изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ даде на германците готови възможности да противопоставят кооперативния си интернационализъм на президентския национализъм "Америка на първо място" .
В едва прикрита атака срещу света на Тръмп в Общото събрание на ООН по-рано тази година външният министър Зигмар Габриел осъди "националния егоизъм" и заяви, че "Мотото" Нашата страна на първо място" води само до повече национални конфронтации и по-малко просперитет". Габриел повтори тези критики на конференция в Берлин по-рано този месец, оплаквайки се от "оттеглянето на САЩ при Тръмп от ролята им на надежден гарант на повлияния от Запада мултилатерализъм".
Берлинските хвалби на мултилатерализма и укора към национализма обаче маскират външна политика, която често е едностранна и националистическа. Пример за такова лицемерие беше непреднамерено предоставен от самия Габриел. Сред атаките срещу американската политика, за която се предполага, че подкопава либералния международен ред, той включи нововъведените в САЩ санкции срещу Москва, които може да засегнат германските газопроводи с Русия. Такива мерки, предупреди Габриел, "представляват екзистенциална заплаха за собствените ни икономически интереси".
Габриел има предвид изключително спорния "Северен поток 2“, който ще транспортира газ директно от Русия в Германия, заобикаляйки Централна и Източна Европа, като по този начин ще позволи на Москва да укрепи енергийното си влияние над континента (Първият вариант на тръбопровода, завършен през 2011 г., беше осъден от външния министър на Полша като подобен на пкта Хитлер-Сталин от 1939 г. за начина, по който се жертва загрижеността на Централна и Източна Европа на олтара на германско-руските отношения). "Северен поток и в интерес на Германия", казваше често Габриел, докато беше министър на икономиката на Германия. Но той не е в интерес на Европа.
"Северен поток" е най-очевидният пример за това как германската външна политика изоставя своите съюзници от ЕС и НАТО в Централна и Източна Европа в полза на Русия, противник, който с анексирането на Крим извърши първото въоръжено анексиране в Европа след Хитлер.
Вместо да прилагат този исторически опит в по-строга политика срещу днешните териториални ревизионисти в Кремъл, германските политици често правят точно обратното, като се позовават на загриженост от военното минало на страната им със Съветския съюз като причина да се стремят към сближаване с Русия - независимо колко агресивно се държи тя. Един прецедент: Габриел призова ЕС да "инициира първите стъпки за премахване на санкциите" срещу Русия до прекратяване на огъня в източната част на Украйна, макар че подобна отстъпка би била почти това, което е дадено от споразуменията от Минск.
Това селективно четене на историята има реални последици. Неотдавнашно проучване на Pew на обществото в страните от НАТО установи, че е най-малко вероятно германците да подкрепят защитата на съюзниците си срещу руска атака, както е посочено в член 5 от Хартата на алианса (ключов елемент от "либералния световен ред", от чието предполагаемо унищожение от страна на Тръмп немският елит непрекъснато изразява недоволство).
Прикрит зад фасадата на интернационалистичната реторика национализъм отдавна е характерен за следвоенната външна политика на Германия. Практикуващите Ostpolitik през Студената война в крайна сметка дошъл да види "стабилността" на комунистическите режими като "вече не много крайна" за западногерманската външна политика, манипулирайки исканията на хората за промяна, която тръгва отдолу. Подкрепяйки оттеглянето на американските ракети "Пършинг" от западногерманска територия - стъпка, която би подложила съюзниците от НАТО на риск от руско ядрено изнудване - западногерманското мирно движение от началото на 80-те години, както по-късно призна учен социалдемократ, беше "национално под формата на антиядрено".
Този модел продължава и днес. Когато през лятото на 2016 г. НАТО предприе учения в Източна Европа, за да успокои членовете, които се разтревожиха от продължаващата война на Русия в Украйна, тогава германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер повтори кремълската пропаганда, определяйки маневрите като „демонстрация на военна сила и подсктрекаване към война“.
В своята безгрижност по отношение на сигурността, Германия едва ли е по-надеждна от Тръмп, който често подкопава клаузата за взаимна защита на НАТО, преди да я изрази категорично в речта си във Варшава. И стратегическото объркване на Германия и липсата на морална яснота надхвърлят тези на сегашния обитател на Белия дом; с 28 спрямо 25 процента германците предпочитат Русия като партньор пред Съединените щати, страната, която ги освободи от тях самите и осигури условията за техния следвоенен икономически бум и политическа стабилност.
С малкия си военен бюджет Германия (само 1,2% от БВП, далеч по-малко от препоръчаните от всички членове на НАТО 2%) и с крайно недостатъчно екипираните си военни също доказва своята национална тесногръдие. Като най-гъсто населената държава в Европа и икономическа сила, Германия трябва да допринася много повече за колективната отбрана на континента. Когато съюзниците на Германия от НАТО се намесиха, за да защитят невинни либийци от опустошителния режим на Кадафи, Берлин не само се оттегли, но и се въздържа при гласуването ца разрешаване на мисията в Съвета за сигурност на ООН.
В отговор на критиките към оскъдните разходи за отбрана, германците често се самозаблуждават, че последното нещо, от което континентът се нуждае или иска, е Германия, която отново е военно могъща. Някои, които предлагат това извинение, искрено вярват, че Германия, поради своето минало, никога вече няма да има доверие в използването на военна сила; но мнозина просто искат да се освободят от международни задължения и цинично цитират вечна историческа травма, за да оправдаят това желание.
Днес единствените хора, които се страхуват от Германия, са германците. Това опортюнистично инструментализиране на историята - при която пацифизмът, който не се изправя пред диктатури, е основният урок, получен от Втората световна война - им предоставя удобно и моралистично алиби за бягане от глобалните отговорности.
Сега няма нищо лошо в преследването на националния интерес - всички страни го правят. Това, което е изключително за Германия, е степента, в която тя претендира, че не го прави.
Като се имат предвид силата и особеностите на нейното минало, тази претенция е разбираем елемент от германската външнополитическа реторика; страната, предизвикала Втората световна война, извършила Холокоста, и, много преди това, тревожила съседите си само със силата на своите мащаби, винаги щеше да се изправи пред задръжки, травми и ограничения на суверенитета, с които "нормалните" нации не са обременени.
Но както се вижда от възхода на „Алтернатива за Германия“, първата крайнодясна партия, която влиза в Бундестага от десетилетия насам, Германия става по-скоро нормална европейска държава, със своите плюсове и минуси. Време е да спре да се преструва, че е нещо друго.
Източник: БГНЕС
