Г-н Гечев, има ли логика и резон в искането на правителството към големите търговски вериги за храни да разделят търговската си площ така, че в половината да се продава българска земеделска продукция.
Резон има. Друг е въпросът дали може да бъде реализирано в този мащаб. От четири – пет години повтарям едно и също. Ние не произвеждаме толкова продукция. Няма възможност да задоволим тези 50% от продукцията в хранителните вериги. Иначе, ако питате мен, търговските вериги трябва да продават и над 90% българска продукция. За съжаление, това не може да стане, дори и като кризисна мярка.
Защо?
Защото нямаме производствените структури и ресурси да реализираме такова количество продукция, особено плодове и зеленчуци. Няма и организация на пазара. Нека да обясня. Всяка голяма хранителна верига има складове за централно снабдяване и такова по региони. В моя роден град Пловдив, само една от големите вериги продава на ден около 20 тона домати. Посочете ми една стопанска производствена структура у нас, която да произвежда всеки ден от годината това количество от един сорт. Стоката трябва и да е с изискваното качество, за да отговаря на претенциите на големите вериги по калибриране и опаковане на продукцията. А по празниците продукцията, която се продава само в една голяма верига, е двойно по-голямо. През годините не спирах да говоря за нуждата от коопериране. Някои хора си мислеха, че става дума за модела на ТКЗС-тата. Не е това. Забележете, че всички ние нямаме проблеми с кооперативно произведените домати в Испания, Италия и Германия. Ще припомня, че години наред сме задоволявали Германия с домати. Връщам се на темата, че ние нямаме производствени структури. Имаме 100 – 200 хиляди много малки земеделски производители. Нито една от големите вериги няма да тръгне от двор на двор да събира по пет – десет касетки домати. Не само, че няма да успее да събере ежедневната си нужда от 20 тона, но продукцията ще е разнотипна. Приветствам усилията на министър Десислава Танева да реализира продажба на голяма част от българската продукция, но по-скоро трябва да се търси партньорство с борсите и тържищата в България. И сега голяма част от нашите производители продават продукцията си там. Проблемът е, че в някои райони борсите бяха затворени, и земеделските стопани останаха без възможност да предложат стоката си. Амбицията на министерството не може да се реализира само с налагане на задължения, а с организация на процеса. Дали са помислили за точки за пакетаж на стоката, например? Дошло е време да имаме търговско – кооперативни и браншови структури. В съществуващите борси и тържища освен с изкупуване на продукцията трябва да бъдат изградени и точки за опаковане с общи брандове. Да се мисли и за производствени договори на стока за една година напред „на зелено“. Този стимул ще даде възможност на малките производители да развият бизнес и да се концентрират само в отглеждането на определени култури. Така вече ще могат да издържат семействата си и ще наемат работници. Обединението на 20 – 30 производителите в едно село прави производствена структура. По този начин тя става вече конкурентноспособна. Това е начинът на малките, но обединени производители да противостоят на големите вериги и капитала в цял свят. Всички западни държави имат устойчиво селско стопанство, защото моделът на коопериране се прилага отдавна.
За 30 години вече са ясни недостатъците в законодателството в селското стопанство. Ако се приеме работещо и качествено законодателство, за какъв период ще видим резултатите в отрасъла?
Законодателството в сектор „Земеделие“ е насипно. В поземлената реформа още повече. Там е променяно най-много. Това не дава устойчивост и сигурност на земеделските производители. Българското земеделие се разви според законодателството и пазара на Европа. Влязохме в ЕС с напълно разбито селско стопанство, а насреща си имахме изключително добре развито такова със семейни ферми и кооперативи от над 100 години. В началото на прехода политиците ни дори не са осъзнавали за разликите. За съжаление и днес не правим нищо. Поземлената реформа не е направена с идея за подкрепа на малките и средните производители. Липсват държавни гаранции с фондове, няма разбиране за управление на риска. Никой не отива при малките производители да ги стимулира така, че да се развият до ниво да бъдат предпочетени от големите вериги. Малкият производител може да стигне до тях, ако има изградени междинни кооперативни звена.
Колко време ще ни е нужно, за да осъзнаем подобна политика?
В зърнопроизводството и съпътстващата го преработвателна промишленост имаме добри резултати. Успоредно с него да се погледнат и другите земеделски и въобще селскостопански сектори, а не да се противопоставят един на друг. Трябва да се започне от нулата в сектори, като плодове и зеленчуци, както и животновъдство. При една добра поземлена реформа, трябва да бъдат „захранени“ малките производители със земя, така че едно стопанство да има по 50 – 100 декара. Трябва да бъде създадена Агенция по земята, и държавата да прави вторична планова икономика, както е в много западни страни. Парите които дава Европа за стимулиране на различни отрасли и квотите по същество са вид планова намеса. По отношение на поземлената реформа, има два основни начина. Единият модел е английският – на загражденията на земя. Еквивалентен на него е и американският. В съвременния свят той е вече неприложим. Вторият цели създаването на семейни ферми. Този модел се е утвърдил, но изисква време и общо политическо съгласие. Ако започне да се прилага в България, резултатът ще е видим сравнително бързо, защото в областта на животновъдството и отглеждането на плодове и зеленчуци не е направено нищо съществено. Нашата стока от плодове и зеленчуци по магазините е под 20%, а ако изключим от нея хляба, зърнените продукти и консерви сме под 10%-15%. Тук е време да припомня, че в исторически план България е изхранвала себе си, т.е. 9 милиона души и още близо 30 милиона с износ. От тогава има бум на технологии, нови сортове, на добиви на единица продукция от декар и пр. Ние бихме могли да повишим процента в БВП от селско стопанство драстично за следващите 15 – 20 години, при една добра реформа.
Какъв процентът в БВП от селското стопанство и какъв би могъл да бъде?
Варира във фискални колебания в годините между 6,2% – 6,5%, т.е. има зависимост от цените на различните суровини и продукти. Ако бъде приета добра политика за поземлена реформа и рефлексията, която тя ще даде в земеделието и животновъдството, този процент може да нарасне в пъти.
Заради недомисленото законодателство и множеството кръпки през годините, не стана ли работата в селското стопанство нежелана и непривлекателна?
От лошо, законодателството в областта стана трагично. Според мен генезисът на проблема е в това, че законодателите не са си задавали въпроса – къде искаме да стигнем, за да изградят и нужното законодателство, което да ни доведе до там. Ние постоянно го кърпим, като една риза, която вече не се вижда как е изглеждала. Заради това добрите думи, като поземлена реформа, кооперация, ТКЗС и др. не само изгубиха смисъла си, но и станаха мръсни и нежелани…
…когато кажеш и държава...
и държавна намеса, да. Тези думи са изпразнени от съдържание, или носят негативни емоции, заради глупостите, които бяха направени в законодателството. В днешно време вече няма и кой знае какъв експертен потенциал в България, който да разбира от промени в селското стопанство, на макроикономически стратегии и процеси. Няма и къде да бъдат научени младите хора. Освен липсата на разбиране на проблема е налице е и почти пълна невъзможност да създадеш кадри, които да започнат промените, а съществуващите малко такива не са в диалог. В настоящата криза ние отново правим кръпки, за намаляване на ефекта й, но след пандемията? Ще се заемем ли с реално решаване на проблема? Ще бъде ли направена поземлена реформа, стимулиране за създаване на малки и средни семейни фирми, които да се стремят към производствени и търговски кооперативи, че заедно да произвеждат, опаковат, предлагат, продават, контрактуват „на зелено“? Ще направи ли държавата гаранционни фондове за гарантиране на продукцията? Дано, но не вярвам.
След тази криза щетите ще станат видими постепенно. Особено при плодовете и зеленчуците. Освен рефлексията от карантината са налице и зонални проблеми. Ако в София имаше много дъждове, то в някои части на страната за 45 дни имаше едва 5 литра на квадратен метър. В Пловдивско и част от Кюстендилскко бяха попарени овошките. Следва другият проблем. Ако в една ферма с 1000 животни се открие заразен сред стопаните с коронавирус и фермата бъде запечатана в карантина, какво се случва с животните? Кой ще ги гледа? Няма и механизми за подкрепа. В момента сме на оранжерийни зеленчуци, но след месец минаваме на полево отглеждане, а ако карантината бъде удължена? Кой ще ги сее и обработва на полето? Майстори сме да не си взимаме поуки от историята. След кризата всички трябва да седнат на една маса и всеки с компетенциите си да помага. Но диалогът е скъсан. Не е нормално проблемите да се отнасят накрая до премиера, или ресорния министър. Казвам го, като председател на огромна браншова организация.
От къде да се започне?
От осъзнаването на проблема. Трябва да си признаем, че има проблем. И аз съм бил в управленска позиция и съм си мислил, че правим нещо. Трябва да погледнем истината и да кажем – нищо съществено не сме направили. Имало е и добри неща, но генерално положението е много зле. Трябва да си признаем всичко до край, както правим, когато сме на лекар. И днес случващото се в Народното събрание не е добре. Опозицията не се държи адекватно. Не намирам за нормално на всяко предложение на управляващите тя да отговаря със скандал. Проблемите нямат политически цвят. Те искат решаване. За целта е нужен диалог между специалисти, експерти и законодатели.
Накрая – въпросът, който не зададох, а е важен, заради отговора му - могат ли в крайна сметка нещата да станат?
Да. Все още. Аз съм оптимист. Нужно е по-малко политиканстване, повече разум и работа. Ние, хората в селското стопанство сме свикнали на работа. И не се плашим от нея.
Източник: https://novapress.bg/
