Става дума за третата поред книга с лирика на младия поет Атанас Янев.
Не ще и дума, че авторът и този път посвещава стиховете си на своите изстрадани „Среднощни откровения”, на оня „светъл сън недосънуван”, в чиито обятия ще се сгуши; на онази жадувана истинска Любов с главна буква, „зад решетките на чиито затвори ще очаква своята доживотна присъда”.
Атанас, който все още е млад 28-годишен юрист по професия и поет по призвание, е написал книга, която се чете на един дъх и за мен е лирика от висок порядък. Но още в началото на моя отзив искам да отбележа и то, от висотата на по-зрялата ми възраст, че това са „песни на младия идалго” за любовта, но и за общочовешката обич. Те са и за добротата, за разочарованието, за противоречията между всички влюбени на този свят, за „изгубването и намирането” на любовта в егоистичното ни съществуване, в което
„…аз може винаги да съм един,
но още вярвам в онзи свят за двама.“
Поетът, въпреки разочарованията на младите си години вярва, „че може някога да ме намериш”, „че ще пристигнеш някога веднъж”, че тази ефирна любов, обич, вдъхновение или химера той ще продължава да намира и губи докрай … Тази поезия е не само любовна лирика, шаблонно казано. Тя е и лиро-философия, която задължава изкушения от поезия почитател, не оеснафения ни съвременник, да разгърне неголямата книга и да я прочете поне два пъти. Макар и тъжно по привкус, стихотворението „Откровение” е навярно едно от най-добрите по лиро-философско внушение. Може би, защото е навеяно от корифея Борис Христов с неговото „Август”, но то е сред една от най-хубавите авторови осъществени идеи:
„Сега ти посвещавам този стих,
макар да знам добре, че е нередно.“
Още в началото, когато Атанас пише вместо предговор едно „Кратко лирично отклонение”, той говори, макар и кратко, по чисто философския въпрос „Що е любов, що е обич?”: „Самият аз прекрасно разбирах, че една жена или трябва да я обичаш безусловно, или трябва да си готов да я загубиш. И тогава започнах да осъзнавам разликата между любов и обич в контекста на нашето съвремие. Любовта масово се бе превърнала в желание за притежание и егоизъм, в една разумно сключена сделка, в задължително условие за измамно щастие, в удобен инструмент за ненужна показност.“… И продължава в този смисъл за обичта: „Обичта се радваше на огромен дефицит между хората. А Обич е, когато единственото ти желание е да споделяш, а не да притежаваш.“
Малко длъжко цитирах на читателя част от това „лирично отклонение”, но си мисля, че то е израз на авторовото отношение не само към поезията и любовта, но и към този тежък многолетен, дай Боже!, изпит, на който Господ ни подлага, наречен Живот. В живота, мисля, че дори един многообещаващ поет като Атанас Янев не бива да казва „Сбогом”. Това също е едно от най-сполучливите му стихотворения, цитирам две четиристишия и от него:
„Потърсих те в сърцето на всемира,
в усмивката на мрачното момиче,
в душата на тревожната ми лира,
във всичко, което някога обичах…
Потърсих те. Намерих те за малко.
Сега да те изгубвам само мога.
Добре го знаеш: имаш ли запалка,
не значи винаги, че имаш огън.“
И ще цитирам поантното двустишие от стихотворението „Огън”:
”Но отказвам да призная – всеки огън
най-накрая се превръща само в сажда.“
След тежките и малко тъжни констатации на автора, който несъмнено е преживял това, което е пресътворил в поезия, бих се върнал към заглавието, част от стихотворението му „Апостол”: „До днес не спрях да те намирам!“… Се лави, приятелю!... Ти вероятно още тъгуваш за тази, която не посмя да те изпрати, когато потегляше „по пътищата зли и непознати”. Ти вероятно ще я търсиш и намираш пак:
„Потърсих те сред светове и хора.
И те намерих пак. За да те нямам.“
Все пак, от цялото си лирическо и старо сърце, пожелавам на твоето лирическо и младо сърце да се изпълни онази „Опасност”, посветена на загадъчната М.:
„В очите ти се губя много бавно,
а най-опасното е, че го искам.“
До нови срещи на българската поетична нива!
Автор: Георги Драмбозов
Можете да направите заявка за закупуването на „Среднощни откровения“ ето тук.
