В статия, озаглавена „От Русия с възхищение и отчаяние“, бившият руски външен министър Андрей Козирев от времето на Борис Елцин коментира политическите събития в съвременния свят. Материалът е поместен в The New York Times и е цитиран от агенция "Фокус".
Съединените щати често са играли основна роля в моя политически живот, започвайки преди 50 години, когато бях студент по международни отношения в московския университет.
По онова време съветската пропаганда беше добре тренирана в охулването на Ричард Никсън за отхвърляне на догмата на Кремъл, че в политиката целите оправдават средствата. Мистър Никсън спори по време на президентската си кампания през 1960 г., че американската демократична система признава за стандарт на моралната истина, който позволява на индивида да каже на правителството: „Дотук може да отидете, но не по-далеч“. Ако това, което Никсън казва, е истина, мнозина от нас в Съветския съюз мислеха, че тогава Америка е от правилната страна на историята.
По-късно Кремъл се възползва от скандала с Уотъргейт, за да се подиграе на Никсън и като цяло на вярността на Америка към моралната истина, като нищо повече от лицемерие. Но това, което изглеждаше като лесна пропагандна победа, се оказа пирова победа. Когато републиканците се присъединиха към демократичната опозиция на Никсън в Конгреса и го принудиха да избира между оставка или импийчмънт, съветските дисидентски бюлетини отвърнаха, че стандартът на моралната истина в действителност се е оказал истински в Америка. И посочиха, че разследването на президента на САЩ е инициирано от двама млади репортери, представители на свободна преса. Кремъл не намери никакви контрааргументи, освен да осъди пресата като враг на народа и дисидентите като предатели.
Желязната завеса не беше достатъчна, за да блокира думите на моралната истина от Вашингтон. Постепенно все повече и повече хора в Русия ги чуваха и чуваха. Думите, изречени от последователни президенти, членове на Конгреса и много обикновени граждани, бяха силни и ясни - и когато бяха подкрепени от истински усилия за тяхното изпълнение, те бяха най-мощното оръжие в Студената война. За разлика от ядрените ракети, свободата на словото и моралната истина, която тя донесе, не бяха елемент от борбата за доминацията, която трябва да бъде открита в еднаква степен и между двамата съперници. Това беше уникално и съществено предимство от американска страна.
Силната реакция на президента Джими Картър на руската военна намеса в Афганистан през 1979 г. имаше отрезвяващо въздействие върху съветските лидери. Президентът Картър каза: „Агресията, неподправена, се превръща в заразна болест.“ Решението му да изпрати военна помощ за съпротивата на Афганистан направи това морално и политическо послание конкретно.
Години по-късно президентът Роналд Рейгън по известен на всички начин помоли съветския лидер Михаил Горбачов да "събори тази стена" в Берлин като условие за подобряване на отношенията със САЩ и Запада. Тази продължителна американска позиция за морална истина в политическите партии помогна за спечелването на Студената война и проправи пътя за реален напредък в американско-съветските отношения.
Разбира се, американските президенти взеха няколко неуспешни, дори лицемерни решения, както във вътрешната, така и във външната политика. И все пак ние в Русия видяхме колко сериозно бяха критикувани от медиите и Конгреса, когато го направиха.
През 1991 г. руският народ се надигна срещу съветските хардлайнерите и танковете, които бяха наредили до центъра на Москва, за да потушат недоволството. Това успешно въстание бе ръководено от Борис Елцин, първият (и последен) свободно и справедливо избран президент на Русия. Неслучайно сградата, от която Елцин призова за съпротива, се наричаше Белия дом. Гордеех се, че съм там. Няколко месеца по-късно краят на съветската власт и самият Съветски съюз беше обявен от този руски Бял дом.
Днес под лъжливи лозунги обещаващи да направят Русия отново велика, кремълските босове се върнаха към старите си методи, включително догмата, че целите - властта - оправдават всякакви средства, включително да потушават недоволството вътре в Русия и, ако е възможно, в чужбина. Те изненадващо се втурнаха по пътя към подновена студена война, използвайки стари и нови инструменти за подривна дейност срещу установените демокрации в Америка и Европа и стремящи се към демокрации в Украйна и Грузия. Ако руският лозунг при комунизма беше „Пролетарии от всички страни се обединявайте!“, днес би бил: „Врагове бна демокрацията и либералния свят, станете!“ И те правят това - от Китай до Венецуела, от Северна Корея до Сирия, възползвайки се от сегашното отсъствие на глобално американско лидерство, основано на морална истина.
Като външен министър на новодемократична Русия през 1992 г. бях в същите обувки като днешното украинско ръководство, когато ни беше нужна и получих американска помощ за укрепване на нашата демокрация. Никой не го прие за даденост, но и на него не се гледаше само като на поредната дипломатическа размяна. Американската щедрост беше израз на друга морална истина: демокрациите си помагат взаимно. По онова време президентът Джордж Х.У. Буш, републиканец, беше застрашен да загуби от кандидата за демократи Бил Клинтън на следващите избори. Идеята, че той или неговият представител биха ни поискали „компромат“ на своя съперник, е немислима.
Този вид президентски морал изглежда е минало. Но Америка, която познавах тогава, е и до днес с нас, в сърцата и умовете на обикновените граждани и членове на Конгреса. Ако сега Вашингтон изглежда различно, вярвам, че това е отклонение.
Русия отчасти харесва да вижда президента Тръмп в Белия дом, защото предоставя шанс на Кремъл да посочи грозната страна на американската политика.
Но вярвам, че ако Конгресът, републиканците и демократите действат за отстраняването на този президент, че ще бъде изпратено ново мощно послание до правителствата и хората по целия свят, точно като това, което излезе през 1974 г.: Моралните принципи все още са от значение в американската политика и политика. А бъдещето все още принадлежи на моралната истина и на онези, които я приемат, завършва авторът.
