В "Следващите 100 години" описах Турция като нововъзникваща регионална сила, която с течение на времето ще разшири сферата си на влияние към обхвата на Османската империя.
През последното десетилетие, въпреки натиска от различни посоки, тя се въздържа да поема рискове, за да се утвърди. Това се промени значително през последните седмици, сигнализирайки за това, което според мен е неизбежното появяване на турската мощ.
Смяната дойде с две стъпки.
Първо, Турция обяви, че е разширила изключителната си икономическа зона (ИИЗ) в Източното Средиземноморие в сътрудничество с правителството на Либия по силата на споразумение.
Второ, Турция обяви, че строи шест нови подводници. Изграждането на нови подводници не е от непосредствено значение, нито пък отношенията на Турция с Либия, от чието сътрудничество се нуждаеше за разширяване на ИИЗ. Но заедно тези ходове показват промяна в турската позиция.
По принцип споразумението с Либия създава икономическа зона, която разделя Средиземно море на изток и отправя предизвикателство към влиянието на кипърските гърци. На пръв поглед това е просто жест, макар и значителен. Икономическата зона не определя военните сфери на влияние. Това просто означава зона на икономическо господство, а споразумението на Либия за преконфигуриране на турската ИИЗ в условията на продължаваща гражданска война не означава много. Ходът на Турция беше смущаващ, но не непременно значим.
Обявяването от Турция няколко седмици по-късно, че ще изпрати войски в Либия за защита на международно признатото правителство на националното споразумение (ПНС) срещу въстаници, водени от Халифа Хафтар, увеличи значението на промените в ИИЗ. Промяна в турската политика беше видима за нас, когато Анкара поиска САЩ да изтеглят силите си от район в Северна Сирия, в който са кюрдските войски. Досега Турция беше предпазлива с нахлувания в съседни страни. Този път обаче турците възнамеряваха да изпратят голям брой сили, вероятно за продължителен период, разширявайки неофициалната граница на Турция в териториите от епохата на Османската епоха. Това беше интересен ход, но не и окончателен.
Решението за изпращане на турски войски в Либия представлява драматично разширяване на тази политика. В миналото Турция изпрати войски в Кипър, за да се противопостави на това, което вижда като заплаха на кипърските гърци срещу турците. Но стъпката по отношение на Либия е голяма промяна. Един от мотивите безспорно е петролът. Налице е глобално пренасищане с петрол и цените остават умерени, но това може да се промени и дори при глобално пренасищане достъпът до петрол може да бъде оформен от политиката. Турция зависи от петрола от различни регионални източници, включително Русия. Това е несигурно положение за Турция, тъй като тя не може да бъде регионална сила без достъп до енергия. Страната се стреми, заедно с други, към дълбочинно сондиране около Кипър. Но търсенето на Турция за нефт и газ в Източното Средиземноморие беше трудно, страшно скъпо и неуспешно. Либия е разработила нефтени находища и, ако бъде умиротворена, би могла да подкрепи турските нужди и да намали уязвимостта на Анкара от други източници. Интересното е, че турците набират протурски сили в Сирия, за да се присъединят към усилията ѝ в Либия.
От голямо значение е фактът, че Русия подкрепя Хафтар чрез икономическа подкрепа, военна техника и руски наемници. Подкрепяното от Съединените американски щати ПНС е в защита от продължителен период с голяма международна подкрепа под формата на силни изявления, но не достатъчно сила, за да победи Хафтар. Руската подкрепа изглежда е решаваща засега.
Освен че иска да си осигури източници на енергия, Турция иска ясно да се разбере, че Източното Средиземноморие е регион, в който трябва да се имат предвид турските интереси. Това предизвиква противоречие с почти всяка власт в региона. За Москва планираната турска намеса в Либия противоречи на дългогодишните руски интереси, въпреки че е възможно Турция и Русия да сключат споразумение за съвместно администриране на Либия. Турските претенции в Източното Средиземноморие също противоречат на израелските проекти за сондиране край бреговете на Кипър. Израел протестира енергично, съвместно с Гърция. Египет, привърженик на Либийската национална армия на Хафтар, също е враждебен на турските действия и има добри отношения с Израел и Гърция, като проявява интерес към защитата на своя богат на ресурси континентален шелф. По този начин изглежда, че в Средиземноморието се появяват два блока: Турция и либийското ПНС от едната страна, и Израел, Кипър, Египет, Гърция и либийската ЛНА от друга.
Важен въпрос е какво ще правят европейците. Италия има съществени интереси в Либия, фокусирана върху петрола и е част от газопровода EastMed, заедно с Израел, Кипър и Гърция. Гърция, макар и привлечена от турската подкрепа за централното правителство, е член на Европейския съюз, враждебно настроен на турците и следователно вероятно ще иска да ги блокира. От друга страна, и други европейски страни имат интерес към Либия и либийско-френският блок може да бъде решаващ.
Този въпрос няма да бъде решен бързо. Французите разговарят с египтяните, докато руснаците разговарят с германците, които се опитват да играят ролята на посредник. Гърците разговарят с този, който чува, а израелците стоят настрана и гледат резултатите, въпреки че турско-израелските отношения и конкуренцията за петрола са такива, че позицията на Йерусалим е ясна. Официалната позиция на всички тези страни е, че никой не трябва да дестабилизира Либия. Реалността е, че Либия е пример на дестабилизацията и изборът в момента е между бунт, подкрепян от Русия, и официалното правителство, сега твърдо подкрепено от Турция.
Може би най-интересният момент, освен действията на Турция, е, че несигурните отношения между Русия и Турция приключват. Тази връзка никога не е била удобна, тъй като Турция и Русия са били исторически противници в региона, но действаха за овладяване на войната в Сирия и за постигане от турска страна на начин на действие със САЩ. Това може да оцелее известно време, тъй като всяка страна тества другата страна и, понякога, намира основа за наместване. Сирийският въпрос обаче е потенциално експлозивен между двете страни. Русия трябва да задържи контрол заради доверието, а Турция исторически се противопоставя на режима на Асад, следователно набира сирийски бойци за Либия. Разбира се, турските войски все още не са пристигнали и може да се случат още много други неща, но Турция заяви, че е станала регионална сила и нейните действия предизвикват реакции. Това само по себе си е важно.
Съединените щати присъстват, но интересите им са неясни. САЩ са решаващата морска сила в Средиземноморието, ако искат да бъдат, но е малко вероятно да оспорят турския ход. Досега САЩ бяха тихи. Държавният секретар Майк Помпео планира да посети Кипър през януари, но темата на дискусията ще бъде Законът за партньорство в областта на сигурността и енергетиката в Източното Средиземноморие, а не засиленото присъствие на Турция в региона. По-важното е, че преобладаващият интерес към Средиземноморието е ограничаване на руската сила. Руснаците и сирийците провеждат морски маневри в Източното Средиземноморие. В същото време САЩ искат да запазят отношенията си с Турция, особено след като се превръща в значителна сила. Въпросът е каква цена ще иска Турция за това приятелство. Прави впечатление, че САЩ започнаха да бомбардират ирански бази в Сирия и Ирак, без очевидно да уведомяват руснаците. Няма помирение между Турция и Съединените щати, но има паралелна игра, поне за момента.
Сега навлизаме в нова фаза. Турците нямат толкова голям контрол в Източното Средиземноморие, но всички страни в региона трябва да приемат сериозно техните желания и намерения. Те не доминират в Средиземноморския басейн, но доминират в определящите проблеми на Средиземноморието - морските граници и петрола сред тях. Най-важното е, че споразумението за делимитация на морето с Либия направи засега Турция движеща сила в региона засега и, според нас, в дългосрочен план.
Автор: Джордж Фридман, "Геополитикал фючърс". Фридман е създателят на американската частна разузнавателна и аналитична агенция "Стратфор". Превод: БГНЕС
