Действията на САЩ провокират Русия към агресия, пише професорът по политически науки Макс Ейбрамс в американското издание The Atlantic. За него картината е следната - това, че Путинова Русия таи "имперски амбиции" и иска да "погълне Украйна", е на по-заден план от това това, че има нарастващ съюз между Америка и нейните антируски съюзници, твърди професорът.
През деня преподавам „Въведение в международните отношения” на студенти в Североизточния университет. А вечер изучавам мненията на различни експерти за ситуацията в Украйна. Това, което ме поразява, е честото несъответствие между това, на което теорията за международните отношения ни учи, и възгледите за украинския конфликт, които са широко разпространени в западните медии. Докато други учени без съмнение биха поставили различен акцент и стигнали до различни заключения, аз вярвам, че най-важните трябва да накарат Америка да бъде по-предпазлива в подхода си към конфронтацията с Русия.
Защо Русия нахлу в Украйна?
Повечето западни коментатори виждат НАТО като благотворителна, дори добронамерена, глобална сила, и твърдят, че Русия е започнала военната си кампания основно за завоевание, а именно като част от своята „колониална кампания“ за възстановяване на Съветския съюз. Междувременно светилото в международните отношения Джон Миършаймър твърди, че "няма доказателства", че Русия таи имперски амбиции и се стреми да погълне Украйна. А неговите теории за „офанзивен реализъм“ показват, че разширяването на НАТО на изток, което започна след падането на „желязната завеса”, се възприема от руските лидери като обективна заплаха и се превръща в една от най-важните предпоставки за избухването на украинския конфликт, се казва още в материала на The Atlantic.
След края на Студената война Миършаймър разработи високо авторитетна версия на структурния реализъм, основана на анализа на Първата световна война от философа и политолог Г. Лоус Дикинсън. Още: The Guardian: Лобиращи за Киев в САЩ получават милиони от оръжейни компании
Това е доста песимистичен възглед за световната политика, основан на няколко предпоставки:
- светът е "анархичен" в смисъл, че се състои от независими държави, над които няма единна централна власт, способна да предотврати войни;
- всички страни (и съюзи) притежават един или друг нападателен военен потенциал, така че представляват заплаха една за друга;
- в това отношение държавите никога не могат да бъдат сигурни, че другите няма да използват своите военни средства, за да им навредят;
- основната ценност за държавите е тяхното национално оцеляване;
- и те с всички сили се стремят към тази цел.
Взети заедно, тези ключови предположения за „структурата на международната система“ карат държавите не само да се страхуват една от друга, но и да се конкурират помежду си, понякога по насилствени и неморални начини. Сега добавете към тези стандартни предположения за световната политика опита на Америка във военните интервенции в други страни, в подкрепата на демократичните движения, включително в Украйна, нейната военна мощ, която няма равна на себе си в света, и нарастващия й съюз с други антируски държави на изток от „желязната завеса” и ще ви бъде много по-трудно да отречете валидността на изявленията на Русия относно нейните геополитически опасения. Това усещане за несигурност се допълва от особената военна история на Украйна, която я отличава от настоящите членове на НАТО.
Въпросът дали руските лидери искат да си върнат части от бившия Съветски съюз, за да укрепят националната мощ, няма нищо общо с факта, че Владимир Путин и неговите предшественици многократно са наричали разширяването на НАТО на изток опасна провокация. Дори утвърдени американски военни стратези, като архитекта на възпирането Джордж Кенан, остро критикуваха разширяването на НАТО от 90-те години на миналия век именно заради начина, по който се възприема от Москва. Още: Краят на войната в Украйна: Повечето войни свършват зле
Каква е поуката от Втората световна война?
След началото на руската инвазия в Украйна коментаторите почти веднага посочиха „урока от Мюнхен“, като се позоваха на епизода, когато на Мюнхенската конференция през септември 1938 г. Великобритания позволи на нацистка Германия да анексира Судетската област, като по този начин стимулира териториалните амбиции на Адолф Хитлер.
Въз основа на тази повсеместна историческа аналогия, някои западни коментатори казаха от началото на руската инвазия, че всякакви отстъпки само биха насърчили Русия да продължи своите териториални придобивки. В статия, публикувана в The Economist, полският премиер Матеуш Моравецки предупреди: „Някои западноевропейски политици са забравили урока, който ни даде Мюнхенското споразумение от 1938 г.“ Британският министър на отбраната Бен Уолъс също каза: „Напълно възможно е [Путин] просто да спре танковете си и всички да се приберем у дома, но на Запад все още има мюнхенски дух“.
Така нареченият урок от Мюнхен се превърна в неразделна част не само от украинския дискурс. Както Джак С. Леви отбеляза, образът на Мюнхенската конференция „беше използван от Хари Труман в Корея, от Антъни Идън по време на Суецката криза, от Джон Ф. Кенеди по време на Карибската ракетна криза, от Линдън Джонсън във Виетнам и от Джордж У. Буш по време на войната в Залива".
Историческите аналогии обаче служат като много нестабилна основа за вземане на важни решения. Както писах в статия от 2012 г., аналогиите обикновено се избират въз основа на тяхната закачливост, а не на базата на тяхната приложимост към съвременните реалности. Политологът Робърт Джървис посочва, че историческите аналогии са склонни да „замъгляват онези аспекти на настоящата ситуация, които я отличават от миналото“. А специалистът по международни отношения Кенет Томпсън го формулира така: „Историята е най-добрият учител, но нейните уроци не лежат на повърхността“. Дали Русия наистина е готова да прелети с пълна скорост през Европа чак до Париж, като се има предвид, че е изправена пред сериозни трудности в опитите да си върне Харков, който е само на 20 мили от руската граница?
Подходяща аналогия от ерата на Втората световна война може да се намери в Азия, а не в Европа. Много историци смятат, че САЩ са хвърлили атомната бомба над Нагасаки не само за да принудят Япония да капитулира, но и да попречат на Съветския съюз да навлезе в Япония. Хвърляйки бомбата, Америка демонстрира своята военна мощ. Напълно възможно е една от важните цели в Украйна да е не само да накара Русия да страда, но и да внуши страх на Китай, като му покаже какви могат да бъдат последствията, ако реши да се опита да превземе Тайван. Както каза шефът на НАТО Йенс Столтенберг на Мюнхенската конференция по сигурността, „Пекин следи отблизо цената, която Русия плаща, и печалбите, които получава за действията си“. Още: Западът не стига: Украйна се нужда от допълнителна подкрепа, за да победи
Разбира се, потенциално приложими исторически аналогии могат да бъдат намерени не само във Втората световна война. След войната в Залива през 1991 г. Съединените щати разположиха американски войски в Саудитска Арабия. По-късно Осама бин Ладен цитира това решение на Вашингтон като една от основните причини за ударите от 11 септември, точно както Путин цитира разширяването на НАТО на изток като причина за военната си кампания. Разбира се, не искам да кажа, че САЩ са виновни за атаките от 11 септември или за руската инвазия в Украйна. Бих искал обаче да подчертая, че историята може да бъде много двусмислена.
Аналогията с Мюнхен беше използвана, за да се изключат всякакви отстъпки, но трябва да имаме предвид предупреждението на Джон Феърбанк, че историята е „чанта, от която всеки защитник извлича уроци”, помагащи му да развие своята гледна точка.
Дали увеличаването на западната военна помощ ще помогне да се предотвратят действията на Русия срещу Запада или, обратно, ще ги провокира?
Мнозина са убедени, че по-агресивната позиция срещу Русия няма да провокира ескалация, а по-скоро ще помогне на Путин да се въздържи от опитите си да продължи настъпателната си кампания извън Украйна. Александър Вершбоу от Атлантическия съвет твърди, че Америка и Европа трябва да ускорят „доставките на тежки оръжия, ударни системи с голям обсег и [системи] за противовъздушна и противоракетна отбрана” в Украйна, за да „възпират Русия военно”. Брайън Ридъл от Манхатънския институт също казва, че Америка и Европа трябва да увеличат доставките на оръжия за Киев, защото в противен случай руската армия ще „потъпче Европа“. Гордън Чанг от института Гейтстоун отиде още по-далеч, предупреждавайки американците, че "ние ще видим руски кораби и самолети близо до нашите брегове, ако не подплашим Путин с по-голям пакет от въоръжение за Украйна.”
Тази логика се основава на основния принцип на класическата теория за ограничаване, че убедителните заплахи могат да предотвратят конфликта, като сигнализират цената, която трябва да се плати за ескалацията. Той обаче противоречи на т. нар. „спирален модел“, според който наказанието всъщност може да провокира влошаване на поведението на опонента и да доведе до взаимна ескалация. Политологът Стивън Ван Евера го формулира по следния начин: „Гневна или уплашена от наказанието, другата страна става по-агресивна, поставяйки си по-широки цели, склонността й да използва сила, за да ги постигне, се увеличава.“ Последствията от подобна политика са в противоречие с целите на теорията за ограничаване, която предпочита умилостивяването пред наказанието, предпочитането на морковите пред тоягата.
Кой е най-добрият начин за защита на цивилните в Украйна?
Един от често чуваните аргументи в полза на увеличаването на доставките на оръжия за Украйна е необходимостта да се спестят повече страдания на украинските граждани. Британският финансист и политически активист Бил Браудър го изрази по следния начин: "Основната причина, поради която Западът дава на Украйна достатъчно оръжия, за да не загуби конфликта, но не и достатъчно, за да спечели, е обсебващият страх от ескалация. Но Путин се занимава с ескалацията и той вижда нашия страх като възможност да убие още повече украинци. Бившият посланик на Съединените щати в Русия Майкъл Макфол също отбеляза: "Ако Путин се страхува, че може да загуби Крим, той ще преговаря. Следователно ние, западните страни, трябва да предоставим на Киев оръжията, от които се нуждае, за да заплаши Крим, основно тактически балистични ракети. Колкото по-скоро направим това, толкова по-скоро ще приключи този ужасен конфликт."
Емпиричните проучвания за „преследването на гражданското население“ показват, че връзката между степента на отчаяние на Русия в контекста на този конфликт и сигурността на цивилното население на Украйна ще бъде напълно противоположна. Алекс Даунс е провел методологично задълбочено проучване на първопричините за преследването на цивилни, стратегия за водене на война, в която са насочени не воюващи лица. Даунс събира данни за всяка страна в света, която е участвала в „междудържавни войни от 1816 до 2003 г., което води до списък от 100 войни, 323 воюващи страни и 52 епизода на преследване на цивилни“. В резултат на това той стигна до извода, че вероятността за насочване към цивилни се увеличава според това как положението в една от воюващите страни става все по-отчаяно заради ръста на загуби на личен състав, затягане на военния конфликт или превръщане на конфликта във война на изтощение. Още: Анализ: Какво цели Байдън във войната на Русия в Украйна?
Дали от преследването на цивилни лица има някаква полза е спорно, но стратегическата логика е ясна: отчаяната страна трябва да подкопае морала на вражеското население, както и способността му да се противопоставя. Емпиричните изследвания на други учени, базирани на различни проби, също показват, че "след като един участник в конфликта е отслабен в сравнение с противника си, той все повече прибягва до насилствени тактики срещу цивилното население, за да промени стратегическия пейзаж в своя полза". Противно на общоприетото схващане, данните от изследванията недвусмислено показват, че макар и парадоксално украинските граждани ще се почувстват по-добре, ако започнем да им доставяме по-малко оръжия.
Това не е в основната програма на курса, който преподавам. Но моите студенти ще имат възможността да отговорят на нов въпрос в заключителната си работа: как изследването на международните отношения може да повлияе на политиката на Съединените щати спрямо Украйна?
Превод: Ганчо Каменарски
