Да, наистина „Ислямска държава“ губи територия. Особено през последните месеци, границите се свиват бързо, макар това да не означава непременно, че организацията е готова да бъде погребана. Напротив, въпреки всички атаки, бойците ѝ продължават да държат Ар Ракка и Мосул – сирийски и иракски град, чиито квартали са населени от близо 2 милиона души общо.
Какво може да дойде след водената срещу „Ислямска държава“ война? Отговорът е просто: още война.
Защо още война? Една от главните причини е, че опонентите, които воюват на терен, често са единни единствено заради съществуването на опасността от „Ислямска държава“. При първият сигнал, когато се вижда слабост или изтегляне на бойците на групировката, старите вражди излизат отново наяве. Това се видя в Либия, вижда се особено силно и в Ирак, Сирия и Афганистан.
Още война може да предизвика отчасти и американската стратегия за разбиване на „Ислямска държава“, която се гради върху малки регионални съюзници, които често са враждебни едни към други. Докато те откриват джихадистите като общ враг, всичко е наред. Но в мига, когато започват да завладяват територии от групировката, нещата се променят – досегашните съюзници изкарват „мръсните ризи“ отпред и започват отново да се нападат. Ето защо, трябва да сме готови за войната – или войните – които биха избухнали след изчезването на „Ислямска държава“.
Ще посоча няколко от възможните конфликти. Някои от тях вече започнаха, впрочем. Със сигурност ще има и други, но всички те биха могли да помогнат джихадистите да оцелеят, също така.
Една от първите възможни войни, която вече започна като локален конфликт, е между подкрепените от САЩ сирийски кюрдски сили и подкрепените от Турция арабски формации.
Със сигурност, този конфликт е един от най-заплетените. Турция, която води война вкъщи срещу сепаратистите от Кюрдската работническа партия (ПКК), вижда в сирийските кюрди „преден пост“ на ПКК и неодобрява поддръжката, която им осигурява по въздух и с логистика Вашингтон. Сирийските арабски бунтовници, които се включиха в алианс с Турция (не всички, трябва да подчертаем – само отделни бригади в Северозападна Сирия), се противопоставят на кюрдската експанзия и желание за обединение на областите, известни сред кюрдите като Рожава или Западен Кюрдистан.
Ето защо, когато турската армия навлезе в Северна Сирия през август, за да подпомогне бунтовниците в завземането на територии от „Ислямска държава“, беше ясно, че кюрдите са също смятани за заплаха. Съвсем скоро, може би още на втория или третия ден от инвазията на 24 август, избухнаха сблъсъци между арабски и кюрдски милиции. САЩ опитаха да спрат ескалацията, но не е сигурно дали имат достатъчно влияние на терен за това.
Много подобен на този конфликт е сблъсъкът между Турция и сирийските кюрди. Разликата е в мащаба и това може да се превърне във втория потенциален конфликт. Засега, Турция се ограничава да действа в бившите територии на „Ислямска държава“, чието население е предимно арабско. Но Анкара се притеснява от кюрдска автономия в Северна Сирия, която ще обхваща териториите от границата с Иракски Кюрдистан на изток, до Африн в Северозападна Сирия – де факто цялата турско-сирийска гранична зона.
По-рано тази година, през март, кюрдските сили, водени от клона на ПКК в Сирия, YPG, обявиха автономия. Турция реагира с изграждане на стена по границата със Сирия и най-вече в района на Нусайбин – Камишли (Камишло). Нусайбин е турски град с предимно кюрдско население, а Камишли е сирийски град, обявен именно за „столица“ на Западен Кюрдистан. Ако има ескалация в този район, където има и американски части, подпомагащи кюрдските сили, може да се очаква и директна турска инвазия, а това да доведе до още един местен конфликт. В същото време, в началото на септември кюрдските политически сили в Сирия обявиха, че ще приемат конституцията от март, според която се установява нова форма на контрол и власт в кюрдските райони. Според плановете, тази конституция влиза в сила от 1 октомври.
Сирийските правителствени сили не гледат безучастно. Дамаск не може да допусне кюрдска автономия по никаква причина и не само заради националистическата идеология на партията Баас, а и от чисто стратегическа гледна точка. Ето защо, конфликтът между сирийското правителство и кюрдите е почти сигурен.
В продължение на десетилетия кюрдите са разглеждани като врагове, пета колона и трета ръка жители на Сирия. Баас и ръководителите й под управлението на Хафез Асад, дори отнеха гражданството на над 250 000 кюрди в Североизточна Сирия. В наши дни, Башар Асад даде това гражданство в опит да намали напрежението през 2011 година от вече започналия бунт в страната си. Но кюрдите винаги са гледали на режима в Дамаск като на господар, който никога не е чувал техните искания. Искрите на конфликта се появиха още през 2005 година, когато избухва кюрдски бунт в Северна Сирия, потушен навременно. Но през 2011 – 2012 година, когато започва сирийската гражданска война, за кюрдските политически сили е повече от ясно, че е дошло времето да издигнат исканията си, което за последните три години еволюираха до изграждане на автономен район. Първите сблъсъци в град Хасаке са преди две години. Градът е поделен между сирийските про-правителствени сили (главно паравоенните Национални сили за отбрана) и кюрдските милиции YPG. Но през лятото започна второ действие на този епизод – сирийските самолети бомбардираха за първи път кюрдски позиции в и около Хасаке. Стигна се дотам, че сирийски официални лица обвиниха кюрдите в заговор с „Ислямска държава“ срещу държавата.
В момента има действащо примирие, но желанията на кюрдите за автономия не са по вкуса на Дамаск. В тази насока, правителството проведе срещи със своите дипломатически врагове – Турция. Шефът на турското разузнаване направи близо пет срещи в Дамаск, а също и в Техеран. Очаква се този конфликт да избие отново и да е много по-силен от преди.
На по-голямата сцена, възможна ескалация може да има по линията САЩ – Сирия. Въпреки че Барак Обама се въздържа от действия (или поне видими такива), напрежението се усеща, особено при избухването на сблъсъците в Хасаке между правителствените сили и кюрдите, които са покровителствани от Вашингтон. Миналият месец, американски самолети патрулираха в небето над Североизточна Сирия, за да предотвратят нови въздушни удари по кюрдските позиции. Това, разбира се, е разглеждано от официален Дамаск като нарушаване на държавния суверенитет.
Като член на НАТО, Турция има някои предимства при наблюдаването на покачващото се напрежение. Може да си позволи планиране. Турската интервенция в Сирия, която изтласка за първи път от 2013 година „Ислямска държава“ от границата между Турция и Сирия, заплашва крехкия баланс в Северна Сирия. Докато турският президент Реджеп Ердоган заявява, че иска да празнува Байрам през септември в сирийския град Алепо, турските сили насочват поглед към руските и ирански сили – най-верните съюзници на Асад. И определено между силите има дразнене. Въпреки че руснаците дадоха зелена светлина за турската интервенция, Москва и Анкара имат различни виждания относно сирийското правителство. Ако битката между Турция и „Ислямска държава“ върви добре, турската армия скоро ще се изправи на фронтова линия със сирийската армия в оспорвания и жестоко бомбардиран град Алепо. Това ще е една голяма каша и много вероятен местен конфликт.
В Ирак, на изток от сирийския конфликт, ситуацията е също на път да ескалира значително заради бълбукащи под повърхността вътрешни неразбирателства, забравени засега заради сраженията срещу „Ислямска държава“. Както сирийските кюрди разширяват своя контрол, така и силите на Иракски Кюрдистан подчиняват нови територии, които са успели да завземат от „Ислямска държава“. Голяма част от тези райони преди идването на джихадистите са управлявани от централното правителство в Багдад и иракското правителство иска те да бъдат върнати. Кюрдите, от своя страна, няма да върнат нищо, заради което е проливана кръв. Въпросът вече не е дали, а кога ще избухне конфликт между Иракски Кюрдистан и Багдад. Вероятно е сблъсъци да избухнат скоро след изтласкването на „Ислямска държава“.
През това лято още повече се засилиха конфронтациите между иракските кюрди и про-правителствените милиции, подкрепени от Иран. Тези милиции, чиито бойци са десетки хиляди, изиграха важна роля в изтласкването на „Ислямска държава“ в Тикрит и провинция Анбар, поставяйки Багдад в още по-голяма зависимост. Но също така, ръководителите на милициите, влязоха в спорове с командирите на кюрдските части в района на град Туз Хурмату, където вече имаше сблъсъци, а също и в оспорвания и богат на петрол град Киркук. Ето защо, военни експерти очакват съвсем скоро след изтласкването на „Ислямска държава“, да започнат сблъсъци между кюрди и шиитски милиции, които да прераснат в местен конфликт.
Към цялата картина трябва да добавим факта, че кюрдите помежду си не са обединени. Техните противоречия могат да доведат до потенциален вътрешен конфликт кюрди срещу кюрди.
Този вероятен и много объркващ сценарий е нещо, за което се говори в Иракски Кюрдистан от години. Кюрдите, чиито политически елит е разделен най-грубо между Иракски Кюрдистан, ПКК в Турция, ПКК в Иран и ПКК в Сирия, имат различни визии как да се случи независимостта на единен Кюрдистан. Иракските кюрди са разделени на две фракции, което доведе до кървави сблъсъци през 1990-те години. Едната от тях е враждебна на сирийските кюрди, а другата – техен съюзник. Всички тези групи, обаче, са подкрепени от САЩ и от Вашингтон зависи дали лидерите ще седнат на масата. Засега, лидерът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани не иска и да чува да работи заедно с марксистите от ПКК, докато неговият поглед е ориентиран на Запад. В Сирия кюрдското население също не е единно в подкрепата си за ПКК – пример е убийството на Мишал Таммо, един от най-видните кюрдски лидери през 1990-те и 2000-те, за което има сведения, че е извършено от ПКК. Засега кюрдите действат срещу „Ислямска държава“, но вече има противоречия, създадени не само от различни политически линии, но и заради несъгласието от крайнолявата идеология на ПКК в Сирия.
В желанието си да се изтласка „Ислямска държава“ по най-бързия начин, градове и села са завладявани светкавично от шиитски милиции и кюрдски милиции. Проблемът е, че повечето от тези селища са населени предимно от араби сунити. Някои от тези араби се обединяват с кюрдите срещу джихадистите, други не изпитват доверие. Чести и документирани са случаите, в които шиитски милиции екзекутират сунити в селищата, които завладяват само въз основа на подозрение за съпричастност към „Ислямска държава“. При един от най-тревожните инциденти, 17 души бяха разстреляни във Фалуджа веднага след изтласкването на джихадистите.
Немалко са и случаите, в които кюрдски сили тормозят местното арабско население. Правозащитни организации вече издадоха няколко доклада за насилствени преселения и унищожаване на домове, както и прилагане на масови арести. Ако тези практики не спрат, сунитското население вероятно ще се обедини в обща сила и е възможен бъдещ конфликт между сунити араби срещу шиитски и кюрдски милиции.
Да не забравяме още една възможност, която никак не е за подценяване – остатъци от „Ислямска държава“, сражаващи се срещу всички останали.
„Ислямска държава“ контролира голяма територия в Сирия и Ирак. Под нейн контрол са над 3,5 милиона души. Започват офанзиви за завземането на двата най-важни градове под джихадистки контрол – Ар Ракка и Мосул. Ако силите, участващи в тези офанзиви, започнат да се сражават помежду си или предизвикат конфликт, тази битка ще бъде продължителна, а нападенията ще бъдат отложени.
Ако проблемите не бъдат разрешени, това ще е гаранция за нестабилност в целия регион. Военните успехи не са последвани от дипломатически решения и от това се възползва „Ислямска държава“. Вече се е случвало джихадистите да се отбраняват срещу няколко сили – през 2009 те оцеляват с по-малко от 100 бойци, използвайки регионалния хаос, за да се възстановят и да извършат офанзивата си през 2014 година, с която завладяха половин Ирак и големи райони от Сирия.
Автор: Руслан Трад
