"Ердоганизъм" [глагол], или кратък речник на постсекуларната турска държава

Не е тайна, че „Новата Турция“ на президента Реджеп Тайип Ердоган, който бе приветствана допреди пет години като лъскав модел на мюсюлманската демокрация, в момента изглежда недобре. Турция присъства в днешните новини не заради своите домашни реформи или заради регионалната си „мека“ сила, но заради все по-авторитарния си режим и чести терористични атаки.

Защо „Нова Турция се проваля. Донякъде е лесно да се отговори защо: опиянение със сила. Когато Партията на справедливостта и развитието на Ердоган дойде на власт през 2002 г. тя бе партия на изгряващите бивши ислямисти, които искаха да се докажат като демократи и за секуларните турци, и за западния свят. Те нямаха пълен контрол над властта си, понеже бюрокрацията бе доминирана от „кемалистите“ – сподвижниците на Мустафа Кемал Ататюрк, създателя на днешна Турция. Но след първите години на управление на ПСР, кемалистките институции, особено армията като най-важна бяха или обезоръжени или подчинени.

Това изглеждаше като процес на демократизация, но на практика доведе до неограничена власт на ПСР. Тази неограничена власт направи ПСР корумпирана, амбициозна и арогантна.

Управленската философия на Ердоган е на пътя си да се превърне в новата турска „официална идеология“, както кемализмът бе такава за повече от век. Някои турски анализатори наричат тази идеология „ислямизъм“ , но това не е цялата история. Изглежда, че тя, както и предходната „кемализъм“, е идеология, изградена върху култа към личността – „Ердоганизъм“.

Тази идеология изкристализира в последните три години – превръщайки Ердоган в най-мощния турчин от Ататюрк насам. Той доминира управляващата партия, правителството, парламента, ключовите позиции в законодателната власт, поне три четвърти от турските медии и дори е наложил контрол над бизнеса чрез канализиране на държавните договори с предпочитани канали. „Той контролира парите, затова е и велик мъж“, заяви горд поддръжник на Ердоган.

Ердоган също така пренаписа и правилата в турската политика, създавайки собствен неин език, който да описва героите и злодеите в страната. Разбирането на новата турска държава на Ердоган се нуждае от дешифрирането на новите концепции и лозунги, които я изтъкават. Представяме ви речник, който ще ви помогне в ориентирането

Националната воля

Ако смятате, че ердоганизмът е отричане на демокрацията, то вие грешите. Той почита демокрацията, но в най-грубия ѝ вид. „Демокрацията не е нищо друго освен изборните урни“, смятат Ердоган и неговите поддръжници. Победителите на изборите представляват „националната воля“ , което е метафизична истина, която не трябва да бъде ограничавана от закони, традиции, международни норми или универсални ценности.

Същевременно, тези които отричат „националната воля“ са нелегитимни. Те са или бездушни дегенерати, или още по-зле – пета колона, която служи на интересите на другите държави. Например протестите в парка Гези през юни 2013 г., които бяха подпалени от опозицията срещу решението да превърне обществения парк в търговски център, бяха определени от ПСР за съпротива срещу „националната воля“ и следователно като опит за преврат. Тази пропаганда демонизира протестиращите, които бяха разпръснати от полицията, понякога брутално, което доведе до седем смъртни случая.

Човек на народа

Това е титла, използвана за Ердоган от поддръжниците му. Той е първия първият пряко избран президент на Турция, благодарение на промените в конституцията в страната от 2007 г. , които направиха президента избираем пост, вместо назначаван от парламента. Ключовата точка е това, че „човекът на народа“ е фактически превъплъщение на нацията – той самият представлява „националната воля“.

На практика последствието е, че успехите на Ердоган се свързват с тези на Турция като цяло. „Ердоган е Турция“, пише негов последовател в статия в турски вестник. „Съдбата на Турция е неразделна със съдбата на Ердоган“, смята друг. Пред време един от съветниците на турския президент обяви: „Никой не трябва да прави политика в Турция освен Ердоган“.

След като „човекът на народа“ е превъплъщението на нацията, то обидите срещу него са сериозно престъпление. Поради тази причина повече от 2000 души, някои от тях журналисти, бяха съдени за „обида на президента“ откакто Ердоган стана президент, и някои бяха глобени тежко. Тези „обиди“ могат да варират от това Ердоган да бъде наречен „тенекиен диктарор“, до сравняването му с Ам-Гъл от „Властелина на пръстените“. „Обидата на президента“ може да доведе до загуба на работата. Професор бе уволнен наскоро от университета си, само защото каза, че Ердоган е „груб“.

Надзор

Тази концепция, наследена от кемалистката епоха е „плашилото“ на Ердоганизма. Тя е измислена от либералите да дефинират или да критикуват наблюдателната роля на армията над избраните политици. Но когато надзорът на войската бе най-накрая премахнат, това се оказа недостатъчно за Ердоган и последователите му. Те започнаха да осъждат „съдебния надзор“, „медийния надзор“ и „либералния надзор“.

Накратко, всяко решение на съда, медийна позиция или либерална критика срещу „човека на народа“ се осъжда като сатанински опит да се създаде нелегитимен „надзор“ над великата „национална воля“.

Например, когато преди няколко години турският конституционен съд ядоса Ердоган, премахвайки забраната върху социалната мрежа „Туитър“, която той поиска, след като отмени закони, които затвориха някои частни училища, от които Ердоган искаше да се отърве и след като освободи двама затворени журналисти, които бяха осъдени от президента заради разкритието си за внасянето на оръжие в Сирия. В отговор и Ердоган, и неговите поддръжници се само че осъдиха тези решения, но и поставиха под съмнение самата легитимност на Конституционния съд – институция, която според тях „вони на надзор“ над „националната воля“.

Висш разум

Ердоган въведе този термин в публичния дебат преди около две години, когато предложи, че има „висш разум“, който контролира политическото развитие на събитията в Близкия изток. Тази намесваща се сила крои злини срещу невинните хора в региона, особено срещу техния дългоочакван спасител „Нова Турция“.

Последователите на Ердоган разшириха идеята, идентифицирайки „висшия разум“ със САЩ, Великобритания, Ционистите и разкривайки техните безкрайни конспирации. Например „Ислямска държава“ е повече продукт не на ислямската идеология или на хаоса в Близкия изток, а според тайните кроежи на „висшия разум“. Критиците на Ердоган в западните медии се виждат като част от тази завера, обединявайки ердоганистите дори още по-здраво зад „човека на народа“.

Предатели

Предателството срещу Турция е основна тема в проердоганистката пропаганда. Има два вида предатели – част от тях са извън ПСР, включително либералите и левите и кюрдите, които работят за злия „висш разум“. Другите са в ПСР и те ще покажат истинската си козина , веднъж след като посмеят да разкритикуват Ердоган или да не се подчинят на неговите заповеди.

Двама от тримата, които създадоха партията през 16 години – бившият президент Абдула Гюл и бившия председател на парламента Бюлент Арънч бяха наскоро разкритикувани от твърдите ердоганисти в ПСР и от проправителствените медии като предатели в редиците на партията. Главният редактор на проердоганисткия ежедневник „Милат“ дори нарече Гюл „Гюлизабет“ , намеквайки, че той е съучастник на британската корона. Дори и бившият министър-председател Ахмет Давутоглу, който бе заменен от Бинали Йълдъръм по заповед на Ердоган бе обвинен в предателство от мистериозен блог в интернет, който се смята, че е писан от близък до президента журналист.

Паралелна държава

Сред националните предатели „паралелистите“ са най-ужасните. Терминът е свързан с Движението на Фетхуллах Гюленистите – най-голямата ислямска общност в Турция. Движението има много членове в образованието и медиите на страната , но най-важното в бюрокрацията на страната.

Движението има особено силно присъствие в правосъдието и в полицията и преди фактически бе най-големия съюзник на Ердоган срещу секуларисткия естаблишмънт. То обаче стана най-големия му противник, когато полицията и прокурорите, за които се смята че са последователи на Гюлен, започнаха разтърсващо разследване за корупция, срещу водещи членове на правителството през декември 2013 г.

От тогава Ердоган осъди разследванията за корупция като опити за преврат и осъди движението на Гюлен за опит да създаде „паралелна държава“ вътре в самата държава. Той също така обяви тотална война срещу движението, обявявайки го за терористична организация и задържа хиляди техни членове през последните две и половина години.

Скритата организация на Гюлен сред някои институции бе истински проблем за страната, но ловът на вещици на режима в момента сега е дори по-голям. Позволено е на Ердоган и на неговите последователи да доминират практически всяка институция в страната, използвайки реторика подобна на лова срещу „троцкистите“ в Съветския съюз през 1930 г. Паралелните са под всеки камък, под всеки представен саботаж. Дори и тези, които нямам нищо общо с движението а Гюлен са обявявани за „крипто-паралелни“ и са гонени от партията, бюрокрацията и дори и от медиите, голяма част са под директния контрол на Ердоган.

Ислямизъм

Ислямистът не е единственото лице на Ердоганизма, но е един от основните му компоненти. И все пак това е ислямизъм, приет в турския контекст. Откакто дойде на власт, ПСР никога не е искала да въведе шериата в правната система – само е искала да реинтерпретира турския секуларно въведен секуларизъм в по приятелска форма на исляма.

Но Ердоган все по-често използва религиозна тематика и символи в пропагандата си. Той се представя като надежда за световната мюсюлманска общност. Междувременно той използва разделяща риторика тип „ние срещу тях“, където „ние“ са добрите, набожни мюсюлмани, а „те“ са или западните империалисти, които „обичат да виждат мюсюлманските деца мъртви“ или секуларните турци, които той представлява като алкохолици, хора които рекламират минижупа и които дори „са хранени с кръв“.

Изглежда, че Ердоган се опитва да ислямизира нацията постепенно като въвежда все повече религия в общественото образование, минимизира консумацията на алкохол чрез високи данъци или забраната на рекламите му, или чрез подкрепата на ислямски организации. Дали тези усилия ще доведат до по-набожна нация или до ответен удар на секуралистите, предстои да се види. В момента това помага да се изгради една поляризирана нация, където повечето религиозни консерватори са обединени зад триумфа на Ердоган, а повечето секуларни турци притеснени за бъдещето си.

Османизъм

Ислямизмът на Ердоган е свързан със силната емоция сред турските религиозни консерватория за съживяването на славата на Османската империя, управляваща по-голямата част от Близкия изток. Преди тяхната империя да се срине в края на Първата световна война, османците са били знаменосците и защитниците на мюсюлманите по света в течение на векове.

Сега Ердоган представлява турците мюсюлмани, които се завръщат на световната сцена да изпълнят съдбата си на водачи на исляма след изгубени 90 години. Ердоган, разбира се е водачът на това велико съживяване, който държи в ръцете си амбицията са „направи Турция отново велика“. Това е и защо неговите противници и критици не са нищо друго освен дегенерати, предатели, шпиони или агенти на Запада.

Гледайки се върху това може да се каже че ердоганизмът принадлежи към спектъра от популистки авторитарни режими подобни на перонизма в Аржентина, чавизма във Венецуела и путинизма в Русия. Това вече прави Турция, в най-добрия случай“, на нелиберална демокрация, където свободните избори се провеждат, но либералните ценности и институции вехнат и се развалят.

Какво е бъдещето на ердоганизма и на Турция. Малко турци се съмняват, че Ердоган иска да остане на власт докато е жив. Той също така иска да превърне фактически изпълнителното президентство, неограничавано от парламента в конституционна реалност.

След като той е на 62 години и изглежда в добро здраве Ердоган може да има още две десетилетия на разположение в центъра на турската политика. За това той се нуждае да запази обществената подкрепа, което изисква той да доминира националния наратив.

По тази причина е трудно да видим ердоганизма обръщайки се обратно от авторитаризма. Ние сигурно ще видим още нови завзимания на опозиционни вестници и разгонвания на политически протести, по-нататъшно подчиняване на правосъдието и продължаващ конфликт с кюрдските бунтовници, които ще продължат да обезкръвяват Турция, но ще помогнат на Ердоган да оправдае постоянното извънредно положение в обществото. „Новата Турция“ е вече постигната – но тя не е такава, каквато Ердоган обеща да създаде.

Foreign Policy