Служебният кабинет направи нещо особено: сгъсти време от 10 години в един месец и стори така, че принципно невъзможни за въображението, поне преди време, разкрития, най-сетне да станат факт. И не само разкритията сами по себе си; става дума също за политическо поведение, начин на говорене, опит към определени проблеми да се действа с агресия. А и абсолютни шокове като да кажем донорският скандал в правителствената болница най-сетне да бъдат извадени на показ и на институционално ниво. В комбинация със санкциите по закона "Магнитски" в момента се случва нещо, което е отвъд принципа "камък в блатото". По-скоро бихме могли да си представим как блатото започва да се изпомпва; все още не можем да сме сигурни дали това ще бъде неговото тотално пресушаване или ще бъде заместено от друго, но във всеки случай краят му изглежда вероятен.
Каквото и да се случи обаче в предстоящите месеци, трудно може да си спестим едно съществено наблюдение. А именно - че в момента върху предишната власт се стоварва особено отмъщение. Далеч не е просто отмъщението на "саморазправата" и няма общо с оправдателната представа за "реваншизъм" - тази оправдателна представа ще чувате много често, а вероятно - досадно често. Нещото, което се стоварва върху предишната власт, е друго - това собственият й колосален бумеранг, който се връща към нея. И пристига от много далечни хоризонти, към които се стигна с много последователни стъпки. Истински Ком-Емине на авторитарния път.
В този авторитарен път години наред се внушаваше, че демократичната уредба е договор за обща илюзия, в която "мъдростта на българския народ", както беше наричан, когато избира когото трябва, и "лошият материал", както беше наричан, когато правеше обратното, ще бродят заедно. Това трябваше да става по един не особено зъл начин, на моменти дори приятелски и забавен, но сговорчив за ролите. Тази сговорчивост за ролите стигна дотам, че се предложи майка на нацията - може би си спомняте. Внушаваше се, че изборите, макар и налични, едва ли пък чак биха променили нещо из основи. През това време изтекоха безчет вече записи, в които се чуваше кой, как, и кога трябва да се удари или вече е бил ударен, от което никога нищо не произтичаше. А парламентът приличаше на нещо средно между обор и коридор на психиатрия. На фона на всичко това - как в момента предишната власт въобще очаква голяма обществена подкрепа и се надява електоралният вот да спре "саморазправата" с нея? Как е възможно да очаква някакъв защитен вал, който да каже - назад, стига с тоя реваншизъм, каквото било-било? И последно: дали кампания, построена на тази идея, не е рухнала още преди да се вдигне първия билборд от дългите им зидове по магистралите и в градове? Изглежда съмнително; и логически, и стратегически. Понеже, дори да допуснем, че служебният кабинет брутално и авторитарно отстранява иначе безпроблемни фигури и чисти политики - да приемем, че сме достатъчно наивни да си помислим това - дори и да е така, пак няма да има кой да се противопостави на действията на този кратък, но вижда се, ефективен кабинет. Понеже той действа с наказателни акции тъкмо в онова политическо поле, което години наред подхранваше представата, че който е на власт, може да прави каквото реши. И това дори да не е законно, е закономерно.
Това, както в митологията, така и в съвременноста, е идеалният пример и принцип на съвършения немезис. Както е казано преди много време - това, което търсиш, търси теб.
И те намира.
Автор: Райко Байчев
