Тази събота Министерството на отбраната се изправи срещу Илияна Йотова в сблъсък, който по същество представлява нещо, наричано "престрелка между институциите", а аз, както предполагам и други, биха го нарекли - стандартна и невъобразима досада, която ще продължи докато свят светува. Позициите в тази престрелка са ясни, те изправят различни въпроси за визитата на Зеленски едни срещу други, но тук, като никога, няма да ви занимаваме с тях. Вместо това ще зададем един малко фриволен въпрос, и към двете страни, участващи в спора. Той гласи: Бихте ли могли, малко от малко, доколкото е възможно, въпреки всички затруднения, които политическата кариера създава, да не бъдете толкова досадни и едва ли не - малоумни? Въпросът може да се зададе и по иначе: Малко от малко, въпреки всички затруднения, които политическата кариера създава, бихте ли могли, доколкото е възможно - да не бъдете, нека повторим, така досадни, та дори - почти малоумни?
А сега нека и посочим любимите ни места, вдъхновяващи горния въпрос, в спора. Първо, Министерството.
На финала на опровержението от МО се появява фразата:
"Обръщаме внимание, че с днешния си опит да разклати стабилността на редовното правителство, вицепрезидентът насажда страх и разединява, вместо да обединява нацията." (курсив, мой).
Ето, че след като минаха петте години, в които ГЕРБ си вторачиха до умопобъркване в тази фраза, тя изглежда остави дълбока следа в съзнанията на всички и ще се повтаря още пет. Фразата бе поразила мозъкът на Цветан Цветанов, който вероятно все още я повтаря в захлас, в нескончаемо перпетуум мобиле сред могъщ, изригнал в квадратура апартамент. Но просто около него (докачахме), няма камери, които да ни направят свидетели на напрегнатия умствен процес, протичащ всеки път в главата. И тъкмо човек да се зарадва, че на едно брутално клише е сложено край, когато, уви...министерството на отбраната няма да се разедини от клишетата, а ще ни обедини отново в кошмара да ги слушаме. Впрочем, ако трябва да дадем очевидния отговор, нека го направим. Той гласи: Не, очевидно е, че президентът не обединява нацията, защото, първо, нацията е толкова брутално разделена, че не може да я обедини който и да било. И също, очевидно е, че ако трябва да избере между това дали да натрупа политически капитал от сблъсък с опонентите си или "да обединява", каквото и да значи това, ще избере първото. Съвсем очевидно е, също, че единственият начин президентът "да обединява", е да бъде избран от същото политическо котило, от което е избран и Министерски съвет. И ако някой божи ден котилото съвпадне в двата избора, то пак няма да е празнично единение на нацията, или подобна патетична глупотевина, а общо взето очевидно съвпадение на политически интереси. И тъй нататък.
А сега, Илияна Йотова. Йотова е заявила:
"Критиките към президента и този огън срещу президентската институция целят да отнемат вниманието на българската общественост към това какво е поело българското правителство като ангажимент към президента Зеленски по време на срещата, която беше закрита за медиите".
В това изказване има най-малко два проблема. Първият е очевидната, комична техника, всеки път, когато на социалистите нещо не им се получи, да бъдем уведомени, че всъщност някой ни отмества вниманието нарочно. В моя живот това съвпадна с епохата на Станишев, а в живота на други с по-далечни времена. Въпрос: възможно ли е социалист да претърпи фиаско и това фиаско да е наистина фиаско, а не кампания срещу него, активно мероприятие, което не стига, че е несправедливо и клеветническо, но и подло отвлича вниманието на публиката? Установил съм, за себе си и от безброй примери, че не, не е възможно. Всички грешки там са плод на похищение на вниманието ви. Примерно от 30+ години.
Но в изказването на Йотова има още нещо интересно. Тя, изглежда, в крайна сметка признава, че критиките срещу президента са общо взето справедливи. Йотова не оспорва, че са верни сами по себе си, а само недоволства, че вдигат пушилка и пречат да се види нещо друго. В голяма степен това издава и самопризнание за един диалог, в който президентът беше губещ - явен факт. Тъй или иначе обаче, темата ни тук бе за бездарността. По актуална от нея, понеже се повтаря ден след ден, няма.
Автор: Райко Байчев
