Дебатът за печатните медии - дебат за катафалката на мъртвец

Това, че според "Репортери без граници" сме на едно от последните места по свобода на словото в печата е предвидимо. Но и няма нужда от излишни жаления. Защото на никой не му пука за печатните медии.

Още: Борисов и фабриката на девети

Още: Пиши "Украйна" и да бягаме

Дебатът за тях е просто дебат за катафалката на мъртвец. Печатните медии загиват една по една. Тече едно доизживяване, едно последно ухажване на пенсионерите, последно подшушване на лъжи, последна консумация на третата възраст. Някакви последни опити да се монетизират тъпи статии, едни и същи кръстословици и хартиена програма за телевизията. Застарящата демография даде шанса за обирането на последната шепа трохи на една дълга и разгулна маса, която започна през 90-те, създаде цяла порода хора, наричаща себе си "вестникари" и закономерно ще ги изпрати в историята. Те са, разбира се, огромни виновници, може би на едно ниво с политиците, за всички неразбории на прехода. Българският печат, с много малки изключения, бе напълно корумпиран, посредствен и бездарен. Правеше се от хора, чиято представа за силата на езика се изразяваше със задоволството да открият два синонима на всяка дума и високата съобразителност да заменят в статия думата "бира" с "пенливата течност". Правеше се от хора, чието отношение към властта може да се изчерпа с една рубрика, правилно наречена от известната й авторка "По пантофи" - някаква домакинска, кухненска журналистика, която прави баници и с все още блажни пръсти преминава към свирки. В печатните медии имаше както главни редактори, които натрупаха абсурдни богатства с десетилетия угодничество, така и журналисти, които изживяваха близостта с властта като някаква дълбинна еротика, в която обстоятелството, че си задал въпрос на Бойко Борисов и си поял-поял кюфтета в парламента те прави човек, интегриран в естаблишмънта.

Любимият навик на печатните медии бе на две страници да разкажат за хобито на депутат, а после да го цоцат за пари като дойде време за избори. Милиони, милиони мозъчни клетки са умрели завинаги от подобни статии. Това, че нямаха свобода на словото бе последният им проблем: те нямаха въобще слово. Имаха инвентар от бързо изчерпаеми клишета, едно по цял ден въртяно кубче на Рубик, което накрая застиваше в еднообразни статии, които като да не бяха писани от човек, а от зле програмирана машина. Каква свобода на словото? На тях въобще словото им беше враг. Никой от тях всъщност не обичаше да пише. Кариера на журналист в печатните медии се измерваше с диапазона на повратливост и влажността на езика при лизането на задници. Не е нужно човек да е еколог, за да прозре ужаса, че са изсечени толкова много гори, за да се произведе хартия за толкова много глупости.  

Само след 10 години няма да е останала нито една печатна медия. Това трябва да е повод за празник. Хвърляйте смело буците пръст върху падащия в трапа ковчег. Някои неща трябва да умрат. Няма нищо по-закономерно. 

Още: Депутатите да ги тестват за мозък – първо обаче избирателите

Още: Вземи от инвитро, спаси земеделие: Трансферът на деня

Автор: Райко Байчев