В науката няма точно определение за „държава“, тъй като разбирането за това формирование еволюира с всяка епоха. Според Макс Вебер държавата е „човешка общност, която на определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие.“ В Енциклопедията по Културна Антропология на Клаесен определението за държава започва така: „Държавата – това е независима централизирана социално-политическа организация за регулиране на обществените отношения.“ Във Философския речник по логика, психология, етика, естетика и история на философията на Брокгауз-Ефрън пише: „Държавата е въплъщение на закона в обществото.“
Сложно е да се спори с което и да е определение, тъй като мисълта за общественото устройство еволюира заедно със самото общество. По същия начин, по който преди 200 години властта се е давала на монарха от Бог, а днес общоприетият легитимен източник на правомощия е честният изборен процес.
Технически държавната машина представлява система, съставена от много подсистеми, които заедно би трябвало да се справят със задачата на управлението. Огромен организъм, който се грижи за всичко, осигуряващо живота и разцвета на обществото.
Тук е моментът да излезем от сухата теория и да погледнем практиката. Да оценим възможността на родната държавна машина да изпълнява функциите си, както и потенциала й. Коронакризата, колкото и да е изкушаваща за анализ, не е показател. Скандалите, несигурността, паниката не са присъщи само на България, а се видяха в световен мащаб. Показателна е ситуацията с достъпа до ваксини на различните държави. На моменти планетата прилича на кофа с пирани, готови да се самоизядат, само и само тяхната политика за избор на ваксини да надделее. Примери за това са ситуацията с руската ваксина „Спутник V“, която се приема противоречиво от Запада, както и препаратът на AstraZeneka, постоянно приковаващ негативно внимание към себе си.
Затова нека направим анализ на потенциала на българската държавна машина, изхождайки от локалните проблеми. Постоянната тема за върховенството на закона у нас е болезнена и поредният пирон в ковчега й бе забит миналата седмица от европейския главен прокурор Лаура Кьовеши. От 10 номинации за магистрати от България за Европейската прокуратура, 7 бяха върнати. Тоест нашата прокуратура не е в състояние да предложи 10 души, които да вършат работа на Европейско ниво. Напомням, че България стана член на съюза през 2007, преди 14 години.
Фактът, че Комитетът срещу изтезанията на ООН в свой доклад констатира, че в България има случаи на мъчения е повече от показателен. Социалната политика спрямо пенсионерите и инвалидите е ужасно обширна тема, която води до още по-ужасни изводи. Условията, в които живеят хората в социални институции, периодично предизвикват скандали, а у европейските ни съграждани – шок. Деградиралото здравеопазване, което влиза в новините не с иновациите и успехите си, а със скандали за фалшиви пациенти и ненужни процедури.
Услугите, които предлагат държавната и общински администрации са далеч от съвременните критерии, въпреки милиардите налети в електронно управление. Начинът, по който се разпределят бюджетните средства и изпълняват обществените поръчки отдавна не предизвиква въпроси. Ситуацията със спорта, образованието, пътната инфраструктура… не мисля, че има нужда да продължавам.
За жалост, е невъзможно да се предвиди кое ще е следващото нещо, което ще ни накара да приковем погледи към новинарските емисии със стиснати зъби. Дали дете ще почине, заради оголен кабел на улицата, дали ще се появи ново сметище, дали ще е допинг скандал.
Забележете, всичко описано досега няма общо с коронакризата. То е свързано с нашата държавна машина. И в момента тя е мобилизирана изцяло, защото й предстои последен напън – избори. Единственото хубаво в цялата работа е, че обществото има възможността да каже тежката си дума. А след това… както казват всички кандидати за народни представители – „Ще видим“.
Автор: Кирил Кирилов
