Има представа, която никога не съм разбирал - страхопочитанието, че "Доган държи етническата карта".
Според тази представа този човек стои на някаква хипотетична съвременна Шипка. Зад него са подредени бесни на българите турци. Доган стои с вдигната ръка пред тях готов да каже една от двете команди - "Сакън" или "Юруш". Ако му се дадат злато, богатства, палати и летящи чинии, ще каже "Сакън". Ако не му се дадат - ще стане страшно, кат едно време.
Към него по билото се катери българската власт. Зад нея - какво друго мислите - милиони бесни на турците българи. Всички едвам се удържат, искат да възпроизведат историята, не се издържа повече на подобно мирно съществуване. Тогава Доган размахва етническата карта - страшен, ужасяващ документ. Българската власт панически започва да хвърля към него като звероукротител обръчи от фирми, които той ловко нанизва на кръста си. С триста зора потушават напрежението. Българите въздъхват. Турците въздъхват. Ашколсун, че пак не се сбиха, защото ако не беше Доган, щяха. Той пъхва в джоба етническата карта и уморен, но с бистър соколски поглед, се връща в Сарая.
До следващия път.
Гаранцията на етническия мир беше гаранция на 90'те и най-много до първите няколко години след 2000-та. Оттам насетне този залог се превърна в простичко ограбване на цели поколения. Разделението никога не е било етническо, а на корупционни капитали, които се трупаха и застиваха в сараи и обръчи. Това време обаче изтече по много причини и промени, които се виждат с просто око. Целият политически "бизнес" продължава да се гради с анахронизъм, който предстои да бъде атакуван все по-настъпателно и с все по-голямо чувство за свобода, вместо за страх. Никой, вижда се, не може да остане вечен, стига да бъде подложен под натиск и наблюдение. Това, което и става в момента.
Автор: Райко Байчев
