Ще кажеш, имаме други проблеми, а и това. Имаме, но това е лошото - че с всички проблеми в главата, просто искаш да стигнеш от Витошка до Софийски. Имаш среща пред братята Георгиеви, а сега си пред Съдебната палата, ей ся ще стане.
Шмугваш се по "Графа". Разкопаничко, но пък има тънко тротоарче. Нареждаш се след останалите пешеходстващи, има си колонка и ред, едно търпеливо очакване, сякаш в края на тротоара има чейндж бюро с много добър курс и ще почакаш сега малко. По тънкото тротоарче обаче отсреща идват други хора. Лицата им са уморени, напрегнати, като разминаване с пътешественици на дълъг преход в планината - дали не идват от Софийски към Витошка, колко ли са бродили докато стигнат дотук? Поздравявате се един друг, едно човешко, съчувстващо кимване като на хора, споделящи обща беда. "Кураж, кураж", казват лицата им, а ти се амбицираш - щом те са успели и аз ще успея!
И ето на, почти си до "Ангел Кънчев". Глътнал си корема, едното рамо води другото, дишаш учестено. Някъде в далечината може би се мержелеят сергиите на площад Славейков! Бленуван хоризонт, разточително широко пространство...Дали обаче да не се шмугнеш по "Александър I"? Ето там една леличка прескача внимателно някакъв насип, изглежда е открила пряк път? Абе живееш на ръба, сечеш право през ламарините, има едно тъничко проходче, което минаваш, пък нека ония тъпанари да се нижат цял ден по тротоара. Как беше в Алиса - ако не знаеш къде искаш да отидеш, няма значение кой път ще хванеш. А ти знаеш - до Софийски, до Софийски!
Обаче, брат, някаква стена има тука и те блокира. Оглеждаш я от всички страни. От лелята няма следа - откъде мина тая жена, къде се шмугна мамицата й? Тръгваш обратно към "Графа".
Някъде около "Солунска" и 40 минути по-късно си огладнял и с йогистко навеждане под едни железа технично влизаш в закусвалня. Персоналът те поглежда с усмивка - добре дошъл, странниче, много ли пътува, много ли си изморен, ето ти кифличка и кафенце, сядай да си починеш. Гледаш втренчено през прозореца: хипстъри. Някъде между ламарините има пространство, което вече е обявено за ърбан спот, идеята е да се седи на едни възглавнички, докато хората се тагват в Инстаграм, довечера щяло да има естонски диджей и веджи бар.
След час приведен, с ръка на хълбоците виждаш до "Гладстоун" самотно багерче. Качвай се, качвай се. Ще бутнеш някоя ръчка, ще влезеш под земята, само колкото да поореш до "Раковска", оттам нататък е лесно. Някой те сръчква в ребрата и проси пари, искам да се махна оттука, вика отчаяно. Озарява те идея. Сещаш се, наблизо имаше книжарничка, само трябва да попълзиш по земята и да се превъртиш през рамо покрай една ламарина. Правиш леки упражнения, разтягания, физическа подготовка. Пропълзяваш до книжарничката и панически си купуваш книгата на Боян Петров. Четеш трескаво! Вдъхновяваща е, обаче не пише нищо за пресечката до НАТФИЗ, да не говорим как да се добереш до Кристал...В главата ти остава само една идея: "Няма да се дам, няма да се дам".
Постепенно те облива предсмъртно спокойствие. По мит и фолклор някой трябва да вгради сянката си във всеки строеж. Това може да е хубаво, обаче колко прецакан е все пак този човек! Ще ти се да се върнеш, но кой въобще да помни пътя обратно към Съдебната палата? Беше нещо като три пъти надясно, шест пъти наляво, долу под желязото и встрани от ламарината, но в каква, каква последователност?
Часът е вече девет и двайсе, когато се озоваваш там, откъдето започна: пак си на Витошка.
И най-накрая те осенява решение.
Викаш такси. Казваш: карай към Околовръстното.
Оттам на завоя до "Младост" и тръгвай към СУ.
Автор: Райко Байчев
