Артист или измамник е Митко Върбанов? Това ще прецените сами. Но каквато и да е нашата присъда, човекът се раздаде максимално - нима не е важно да дадеш всичко от себе си, дори прекрачвайки границата? Не ви ли писна от уравновесени репортери без капка артистичен талант? "Парламентът реши това и това", "Катастрофата стана така и така" - да умреш от регламентирана скука. Добре, че беше Върбанов да внесе разнообразие.
Нима братът на шефа му (Маги) като бивш цирков артист, не разпознава колегата си по призвание? Нима един продуцент на предавания за търсене на таланти, не може да забележи гения в собствения си колектив? Никакъв златен скункс не би могъл да компенсира една пропусната номинация за "Аскер".
А ето какъв епос беше. Макар и загубил равновесие, Върбанов ловко подлага коляно и грациозно заема позиция присъща за статуя на хиндуистко божество. Кой обърна внимание, че момчето успя да запази усещането си за естетика след развоя на фаталните събития? Вместо малодушно треперене, неговият епохален седеж на хладният бетон излъчва нагнетен съспенс. Повален на земята, здраво стиснал микрофон в ръка, Върбанов напомня за поемите на Омир. Пред подобна гледка, кой не би възкликнал: "Музо, възпей оня гибелен гняв на Митака Върбанов, който донесе безбройни беди на склададжиите търновски."
Всеки нормален човек в подобна ситуация би крещял "Помощ! Полиция... линейка..." Но не и жертвоготовният Върбанов... Вместо да потърси спасение с последните си сили, той дава знак на оператора и настоява само за едно - близък кадър.
За вас това е преиграване. За мен - брутален професионализъм.
Наоколо вече смърди от ферментирало лепило C-200, нацвъкано по новите етикети, но тоя човек продължава напред...
И зареден със стоическа жертвоготовност в името на репортажа, демонистрира антична героичност. Той стене и тихо шепне, а по устните му се изписват последните думи на един паднал воин:
"Тоз , който падне в репортаж за храни,
той не симулира. Него жалеят
съд и прокоратура, полиция и линейка,
а не го разбират само Господари на ефира.
... На една страна захвърлил микрофона... на друга журналистическата карта... на две строшена. Обектив тъмнее, кабела се люшка... "
Явно до там свършват последните му сили и той епично се сгромолясва.
Усещането за патос достига своята кулминация, когато той протяга ръка към оператора за помощ. И това ще е краят на тази тъжна история, която обаче ще послужи за вдъхновение на идните поколения, посветили са на хуманитарната мисия да изобличават неправдата с творчески похвати.
Замислете се само каква дълбока, всемирна загриженост изпитва душата на Върбанов, която сблъсквайки се с безсилието на журналистиката, се обръща към театралното изкуство... Нищо чудно той сам да е вкусил от детските храни, за да придаде необходимата органичност на драматичното си изпълнение.
Сега казвате, Върбанов е гнила ябълка...но къде бяхте вие, когато децата ви се хранеха с изгнило пюре от ябълки?
Върбанов ще си остане онеправдан, охулен, а най-вероятно като пюре от сини сливи - затворен до изтичане на срокът.
И щом в последно действие лирическият герой падне мъртъв на земята, операторът ще намести безжизнената му ръка, за да придаде повече трагичност във финалния кадър. Никой не я бие, но завесата пада... Финалните надписи са подменени. И единствено малкото момиче на последният ред, чу как някой се провикна, че царят е гол. Тя беше твърде малка, за да прочете етикетите и винаги твърдеше, че пюрето е развалено...
Искате генерален извод от цялата епопея? Ето го.
Не е на добре онова общество, което принуждава един артистичен талант да изкарва прехраната си като репортер. А Митко ще се насочи към театъра и ще го заобичате пак. Но тоя път ще му пляскате.
Автор: Борис Вълковски
