Тодор Джуфарев е гайдар и майстор на гайди, който е посветил целия си живот на най-българския инструмент. Джуфарев е и ръководителят на "100 каба гайди", които винаги откриват фестивала в Жеравна и могат да запалят родолюбието ни още с първия толкова характерен тон. Ето какво ни разказа Джуфарев в рубриката "Пазачът на традиции".
Г-н Джуфарев, как започват да съществуват "100 каба гайди"?
"100 каба гайди" е основан през 1961 г. от Апостол Кисьов. Тогава не е имало подобни обособени школи и организирано обучение. Всеки според желанието си е ходил при свирачи и при майстори и така са се обучавали. Оркестърът се събира за пръв път по повод Роженския събор, който има много дълга история. Първите им репетиции са в Широка лъка, тогава сформират репертоар.
Посрещнати са много великодушно на Рожен и бързо набират популярност. Започват да ги канят в други градове, свирят пред делегации и благодарение на тях родопската музика и родопската каба гайда стават все по-разпознаваеми. А няма в света друго място и друга музика, като тази в Родопите и нашенската гайда. Говорили сме с много колеги, сравнявали сме континенти, държави, няма аналог. Тази каба гайда е само тук. Шотландската може да я срещнеш на поне пет места.
Каква е разликата?
Материалите, от които е направена. Пискунът на каба гайдата се изработва от бъз и от един див дрян, който не ражда дренки. На джурата е от бамбук - поне по традиция. Сега се правят много изкуствени заместелители, пластмасови и какви ли не. Но аз изработвам гайди така, както са се правили навремето. Стремя се това, което съм наследил като занаят, да остане същото. Иначе няма как да го запазим.
Кой всъщност ви научи и каква е технологията при изработката?
Моят първи учител Анастас Иванов. От 4-5 клас свиря при него, в детско-юношеския ансамбъл в Смолян, който вече, за съжаление, не съществува.
Иначе аз имам добре подготвени материали. Различната дървесина например съхне различно време – черешата три години, сливата година и половина, които изчаквам и събирам. Трябва ми и ярешка кожа - тя се обработва 10 дни. А след това със спокойна работа може да направиш гайдата за около пет дни. Но никога не я давам веднага. Трябва да постои при мен, да посвиря малко на нея, да я усетя, да видя дали има нужда от допълнителна работа по нея. И едва след това я предоставям на друг.
Защо звукът на 100-те каба гайди е толкова емблематичен и разпознаваем? Това, общо взето, е най-българският звук, онзи, който моментално предизвиква реакция.
Силно са повлияли два филма - "Капитан Петко войвода" и "Време разделно". Всеки, който чуе гайдите, се сеща за сцената на сватбата на Манол и как Караибрахим се появява там, за да я развали.
Но има и друго, извън филмите: този тембър на гайдите докосва по особен начин. Самата тоналност на гайдите е тази, която е на човешкия говор. Много си приличат.
Като ръководител, как успявате да организирате цели 100 души?
От 2003-та година съм на щат като ръководител на оркестъра. И в него има всякакви хора - лекари, юристи, полицаи, инженери. Невинаги обаче те срещат разбиране при молба да бъдат освободени от работа, за да свирим заедно. Но пък правим всичко възможно това да се случи. Имаме и рекорд на Гинес в това отношение - 333 гайди. Правим предварително планиране, което е много старателно, иначе няма как. Сред тях има и много гурбетчии, което прави нещата още по-сложни, не е лесно да се задържат тук. Хубавото обаче е, че колегите са много запалени в свирнята и макар, че им хоби, държа да кажа, че оркестърът е на професионално ниво. Работим с ансамбъл Българе, участваме в най-престижни програми и се чувстваме добре оценени. Това е и голямата ми радост.
Как участвате на фестивала в Жеравна, който предстои и тази година?
Още от самото начало на фестивала "100 каба гайди" са там. Нашата роля е посрещането на гости при откриването, което обикновено е петък следобед. След това имаме на мегдана едно хоро, а когато се сервират чевермата сме в шпалир отстрани. Имаме си и отделно наша изява.
За мен това е фестивалът, който, когато човек отиде 3 дни, се връща назад във времето. И вижда как може да живее без запалка, без телефон, без модернизация. А това е много красиво и много вдъхновяващо - да се върнеш към миналото. И да видиш как хората на място правят един хляб, един фасул, една лютеница. Няма човек, котйо да не е възхитен от престоя си на фестивала три дни.
Коя е силата, която черпите от традициите?
Традициите са моят живот, паралелно със семейството ми. И това не е клише, а самата истина. Аз нищо друго не съм правил, цял живот съм се занимавал с гайдата. Не съм си представял, че може да работя друго, не съм искал, не съм търсил да печеля пари, исках единствено да се посветя на гайдата. И след толкова години не мога да кажа, че съм се насвирил или че съм направил достатъчно гайди. Човек се учи цял живот, докато е жив, и е удоволствие да погледнеш отсреща очите на хората и да видиш, че те харесват. Това е най-голямото признание. А после си казваш – тоя концерт беше добре и веднага започваш да мислиш другия.
А когато правя гайда, вземам едно дърво и си казвам: кое е по-хубавото за това дърво - да изгори в една камина за една вечер или да му дадеш 100 години живот? Това е най-хубавото дълголетие.
