Радослав Първанов е един от най-популярните фотографи на фолклорни образи в страната. Който обаче винаги се води от професионални принципи в етнофотографията, чувство за отговорност и стил, без да допуска тя да се превърне в натрапчив кич. Радослав е известен с проекта си “Аз съм Българка”, показван многократно както в страната, така и в чужбина; негови снимки се търсят от колекционери на изкуството, специалист е и в заснемането на туристически обекти. Ето какво ни разказа той в рубриката “Пазачът на традиции”.
Още: По следите на българското село: Екатерина Терзиева и нейните пътешествия
Още: Последният сарач: Антон Тончев и неговия древен занаят
Как се запали по фотографията?
Всичко започна преди 12-13 години в родния ми град Габрово. Още като ученик в мен се роди желанието да изследвам историята. Заедно с други млади хора започнахме да работим по един сайт за културни новини; медия за градска култура. И естествено се породи нуждата от снимки. Започнах да снимам всичко, което ни заобикаля в моя регион; търсих необикновените ъгли и гледни точки на всичко, което се случва около нас. Запалих се по репортажната фотография много. След това вече дойде и снимането на природата, портретната фотография и други жанрове.
Имах допир до големи имена - Никола Михов, Бончук Андонов, Пенчо Тихов. Те ми открехнаха завесата на това невероятно изкуство. Постепенно започнах да се оборудвам с техника, да чета книги, да гледам уроци в интернет, да се усъвършенствам. Снимах стотици събития, захранвах централни медии и вестници със снимки.
Още: Мъжкият хор "Родолюбци" и най-дългата фолклорна щафета
Още: Радостина Йовкова и дългът към фолклора
Днес вече се изхранвам с фотография. Снимам по света и в България. Но предпочитам да живея в Габрово - обичам покоя, близостта в планината. Тук въздухът е различен и се чувствам най-добре.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
Още: Създателят на “Българе” Христо Димитров: С “Де е България” ще почетем великите български герои
Какво ви канят да снимате навън?
Различни неща. Снимки на туристически забележителности, свързани с историята, на артефакти, на културното наследство като цяло. Също за каталози, за съставяне на реклами на различни бизнеси. Търсят ме и различни колекционери, оборудвал съм офиси и работни места със специфични кадри от места по света. Въпреки това фолклорната фотография, тук, в България, остава основното и най-любимо мое нещо.
Още: Три златни медала в Япония: Как “Домейн Бойар” покори азиатската сцена
Още: Кожата като платно на художник: Илиян Лъсков и изделията на Средновековието
Как започна да снимаш фолклорни образи?
Моят роден край е от възрожденските люлки на нашата страна. Музеят “Етъра”, архитектурния резерват Боженци, фолклорните обичаи - това е специфична красота, която ме кара да настръхвам.
Случи се постепенно - любовта ми към историята преля и в любов към фолклора. И възпитах в себе си желанието да запечатвам нашите традиции след стотици събития, ансамбли, танци, песни, възстановки на обичаи. Онези изконни български ценности и традиции, които са оцелели, с което могат да се похвалят не много народи. Това е един много особен, характерен жанр - нарича се етнофотография; или етнофото документалистика.
Когато започнах да снимам фолклорни образи и събития - около 2010-та година - това беше тема табу. Изглеждаше странно занимание, намираха го за назадничаво, демоде. Дори когато снимах първите момичета с народни носии, съм чувал да казват - “Как може едно младо момиче да се облича като баба си”.
Но нещата се преобърнаха.
Защо според теб? Действително от табу стана нещо съвсем популярно.
Просто е: каквото и да правим, камъкът си тежи на мястото. Ние се бяхме отдалечили максимално от нашата вяра, традиции и фолклор и по естествен начин дойде моментът за връщането към тях. И сякаш разбрахме, че ако не ги ценим, ще загубим безвъзвратно нещо, което е много красиво и много силно.
Това винаги може да се усети най-силно по време на фестивала на фолклорната носия в Жеравна. Чувството там е прекрасно - да можеш да се върнеш 200 години назад, да почувстваш онова време на старите българи, в което всичко е сурово, но безкрайно истинско. Вярвам, че ние сме такива хора и е заложено в нас да живеем достойно. Затова завръщането натам е много правилно. Плавно и уважително можем да направим преход към ценностите на традициите, да ги извадим, претворим, но и да ги опазим и да ги предадем напред такива, каквито сме ги получили. А не да ги чупим и гънем по времето, защото така става пошло, кичозно, отдалечава се от истината.
Всъщност как трябва да се снима професионално фолклорът? Как се снима така, че да не изглежда като кич?
Да снимаш така, сякаш си независим свидетел, наблюдателен и притихнал. Трябва да познаваш предварително мястото, хората, да си се интересувал, питал, да си попил темата. Да се снима не с корист, а с желание и любов. Да има уважение и страхопочитание към традициите, с тих, ненатрапчив репортерски подход. Ако трябва да се изразя с метафора - да не подплашиш хората като дива сърна, която като ти види очите да побегне. Да разбираш, че е истински подарък да се родиш тук и да се отнесеш към този подарък отговорно.
Това трябва да ни води, не корист или нещо друго. За съжаление снимането на фолклор понякога се изражда в патриотщина и абсолютно всеки, яхнал фотоапарат, решава, че ще трупа лайкове с това, че снима момичета с носии, понеже е модерно. И се вижда, че е снимал користно. Затова и смятам, че най-напред стои уважението: иначе сме слепци в една среда пълна с камери, обективи, светкавици, телефони, в която просто сме се надвесили и снимаме едно зрелище в кошара. Винаги се опитвам да избягам от това с фотографията си. И разчитам най-вече на любовта - тя ми дава най-добрата рецепта за това как да снимам фолклор.
Какво да очакваме скоро от теб?
На 1 ноември ще излезе един мой нов проект; четвърта част от начинанието, с което съм най-разпознаваем в България - “Аз съм Българка!”. Проект, в който избрах да снимам моминския образ на младо момиче, облечено с носия на място с културно и историческо значение или на природна забележителност. “Аз съм Българка!” навърши вече 8 години, с над сто женски образи, с които разказваме нашата история и с множество изложби в страната и в чужбина.
В четвъртата част показваме 21 типични занимания на българката у дома, заснети в Етъра в Габрово. Това е моята голяма любов - да разказвам България чрез лица. Когато събера всички кътчета в страната, ще направя проект “Аз съм българче”, в който ще снимам деца и на финала на това пътешествие ще стои проектът “Ние сме българи”; снимки на модерни български семейства, в които ще съпоставя модерния им живот с традиционния. И така ще имам завършена идея, с която ще мога да застана пред света и да кажа - това е България, това сме ние българите.
Какви са реакциите в чужбина, когато правиш подобни изложби?
Възхитата на чужденците е огромна. В Италия бях довел и няколко от моделите, бяха там на живо, за да може гостите да вникнат в очите им, в погледите, в красотата на традицията, шевиците, народната носия. Виждам възхитата пред съвършенството на нашия образ на жената, облечена с традиционно облекло. Затова и знам, че уважавайки историята и живейки модерния живот, можем да вървим смело и гордо напред, и да постигаме повече, отколкото сега. Смятам, че стъпваме на правилната основа - това го казват и чужденците, когато им разкажем какво представлява носията, какво е вплетено в нея, какво означава скриването на косата под забрадката. Трябва да използваме тази основа и да демонстрираме пред света, че сме много силен народ.
Искам да покажа и на поколението на нашите родители и баби, че ще оставят наследството си в сигурни ръце. Стремя се да оставя хора и истории, които са достойни примери и са показателни за това какво сме ние хората.
Аз снимам пълзящата добра новина. Която гласи, че тук се раждат стойностни хора и избират да извървят своя път тук. Трябва да благодарим, че България е наша родина, да дадем своята лепта и да работим за доброто на нашите наследници. За да може когато остареем, да седнем побелели и да си кажем така: промених нещо към по-добро и то ще остане за моите деца.
Фейсбук страницата на Радослав
