Атанас Славов - Мравчо, е един от най-добрите цигулари и гъдулари в страната. Проектите, на които се посвещава, са десетки, но най-важният за него е участието му в Ансамбъл "Българе". Начинът, по който придава колорит и майсторство на целия оркестър, винаги носи голяма радост както на публиката, така и на него самия. Ето какво ни разказа Славов в рубриката "Пазачът на традиции".
Още: По следите на българското село: Екатерина Терзиева и нейните пътешествия
Още: Последният сарач: Антон Тончев и неговия древен занаят
Г-н Славов, откъде идва прякорът ви?
На първия лагер с други деца, на който отидох, се появих с гъдулката, а тя беше по-голяма от мен. И оттам, до днес, Мравчо.
От колко годишен свирите и как открихте фолклора?
Още: Мъжкият хор "Родолюбци" и най-дългата фолклорна щафета
Още: Радостина Йовкова и дългът към фолклора
Започнах на 6. С майка ми се разхождахме по главната улица от детската школа от Сливен, където имаше детска школа - и аз веднага поисках да ме запише на гъдулка. Моят първи братовчед беше гъдулар, а баща му хореограф, в един от емблематичните випуски на Кирил Дженев. Та аз вече бях ходил на фолклорни концерти. А фолклорът като ти влезе в душата, остава завинаги там - като религията е.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
Още: Създателят на “Българе” Христо Димитров: С “Де е България” ще почетем великите български герои
После научих и цигулка в музикалното училище в Котел. Бях в един много хубав випуск на музиканти, певци и певици, които днес са сред най-добрите народни изпълнители.
С какво при усвояването им гъдулката и цигулката се различават?
Това са два много трудни инструмента, между които има голяма разлика - най-вече в начина на звукоизвличане. Гъдулката е нещо като прадядо на цигулката - самата цигулка е произлязла от индийски инструмент, с който се е свирило на крак, както нашата гъдулка. За мен цигулката е съвършения инструмент - той се е подобрявал поколения наред в света на класическата музика. Тя е по-фина, най-сложното нещо в музиката въобще. Но пък гъдулката ни дава автентичния, фолклорен звук, който е специфичен и много красив.
Още: Три златни медала в Япония: Как “Домейн Бойар” покори азиатската сцена
Още: Кожата като платно на художник: Илиян Лъсков и изделията на Средновековието
Вие сте от онези музиканти, към чието име с основание се добавя думата “виртуоз”. Как се стига до това ниво?
Преди всичко става дума за музикална техника. А тя се развива много бавно и с много голямо усърдие. И включва не само многобройни часове свирене, но и правилна постановка, вътрешна музикалност, усет. Цигулката и гъдулката са инструменти без прагчета, тоест, няма как да знаеш кой звук кой е - ако не придобиеш много добър слух и прецизна техника, за да извличаш звука добре. Затова и техничността се изгражда с времето и с постоянството.
Участията ви в “Българе” с винаги запомнящи се: какво значи ансамбълът за вас и как станахте част от него?
Много добре помня, че когато изгледах странджанската картина от спектакъла “Това е България” се разплаках. Без въобще да очаквам. Това е един изключително професионален ансамбъл, който ме промени. Например - преди да стана част от него, подценявах работата на танцьорите. Но когато видях трудът, който полагат, организацията на всички, дисциплината, любовта към фолклора, разбрах, че всички на сцената са част от нещо голямо и много красиво. Най-щастливият ми момент с “Българе” беше, когато стигнахме до сцената на “Бродуей” - изумително преживяване, към което винаги ще се връщам с радост.
Както и минали години, тази също ще бъдете част от фестивала в “Жеравна” - най-автентичното фолклорно преживяване у нас. Как се чувствате, когато свирите там?
Този фестивал е машина на времето. Всички са с носии, без телефони, готви се по стари обичаи. Влизаш от входа в един друг свят, различен от нашия. Човек оставя проблемите си от нашия свят и с чисти помисли и съвест се връща назад в миналото. И чувства как всеки е отзивчив, всеки може да подаде ръка на другия, няма завист, няма злоба и остава само една хубава музика и една топла дума.
Каква е силата, която лично вие черпите от традициите?
Плюсът в моята професия е, че с честите пътувания ние имаме възможността да се срещнем с всяка една фолклорна област, с всеки един различен град, всяко различно село. Където и да сме отишли, се интересувам от местната музика и кухня. И ми е много хубаво да открия типичното за това село, в което сме в момента. И когато за втори-трети път съм там, правя всичко възможно да издиря музика от това място и да я изсвиря там. Така хем чувстват като техен, хем моето удовлетворение е, че мога да изпълнявам музиката от мястото, в което отивам. Това ми дава голямо емоционално удовлетворение.
Какво е най-хубавото нещо, което сте чували от публиката по повод ваше изпълнение?
На всеки концерт има страхотни отзиви. Изписани са няколко книги с отзиви, всичките прекрасни. Във всеки един град, където има българи в чужбина, ние връщаме хората към корените си. Но ето и нещо конкретно. Когато бяхме на “Бродуей” в Ню Йорк, имаше един детски хор. В него пееха деца на 5-6 години. Те си говореха на английски, което е разбираемо - става дума за предполагам трето поколение българчета. Но диригентката на хора, като чу нашето изпълнение им каза - вижте каква музика имаме, не се срамувайте оттук-нататък да казвате, че сте българи. И това бяха най-хубавите думи, които няма да забравя.
