Журналистът и водещ Светослав Иванов публикува в социалните мрежи свой авторски коментар по повод годишнината от рождението на Пенчо Славейков.
"Трябва ли някой да напусне България, за да признаем неговия талант? Или да си отиде, за да оценим живота му? Трябва ли най-талантливите винаги да бягат, за да търсят щастието далеч?", пита риторично Иванов.
Ето и целия текст:
ОПАК КРАЙ
1912 г. била година, в която и на политиците, и на дипломатите било ясно, че светът отива към катастрофа. Повсеместно и навсякъде било натрупано такова напрежение, че по-крехките хора, мечтателите, творците трудно издържали. Особено в България, политиците били настръхнали едни срещу други, вкопчени в кални битки.
През пролетта на 1912 г. поетът Пенчо Славейков получил две писма. Вече година той живеел в Италия, далеч от родината, напуснал България, чувствайки се очернен и изгонен. С първото писмо Пенчо Славейков е информиран, че е номиниран за Нобелова награда за литература. Номинацията му идвала не от кого да е, а от най-изтъкнатия славист на скандинавските страни – Алфред Йенсен. Но второто писмо забило поредната стрела в сърцето на поета – София информирала Славейков, че пенсията му е спряна.
С разклатено здраве и разкъсана душа, Славейков напуска този свят в малка къща край езерото Комо. Отива си тихо – както си отиват най-талантливите. В последните си мигове те са самотни и беззащитни. Нещо като онзи стих от Дебелянов, който описва срещата с неизбежното в „Сиротна песен“ – „Ще си отида от света – тъй както съм дошъл бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен“.
Гробищата гледали към красивото езеро, с което италианците толкова се гордеят. Но на погребението присъствали малцина. Но не трябва да се съмнявате, че в София, в същото време, същите онези, които накарали Славейков да си тръгне почти обездвижен, започнали да изнасят речи, да говорят за творчеството му и колко голям творец е бил и колко се гордеели, че е бил българин. Сякаш нищо не се било случило.
Дори започнали да събират пари за пренасянето на тленните му останки в България. По едно време някой ги откраднал и пак започнали да събират. Чак девет години по-късно тленните останки на поета били пренесени у нас. И погребани отново. Сива плоча на централните софийски гробища, върху която дори и името се чете трудно.
Но за историята това нямало значение. Защото днес, ако минете през китното селце Брунате, край езерото Комо, ще видите една стара къща. А върху нея плочата, която на чист български е написано: „В този дом, прокуден от своята родина, почина през 1912 г. големият български поет и патриот – Пенчо Славейков“.
В историята няма ако. И знаете ли, тя обича да се повтаря. В последните няколко седмици при мен гостуваха много талантливи българи. Когато те си отидат, много хора ще изнасят речи за тях. Но думите им тук ще оставят онова свидетелство за историята, което няма как да бъде заличено.
Трябва ли някой да напусне България, за да признаем неговия талант? Или да си отиде, за да оценим живота му? Трябва ли най-талантливите винаги да бягат, за да търсят щастието далеч?
Славейков има едно стихотворение, написано преди повече от 130 години – „Опак край“. Именно заради такива стихотворения той бил прокуден.
Борят се, карат се кой по-напред
своята елда да смели...
Цялата сган се разделя надве
партии - черни и бели.
Думи на човек с два гроба. Единият – някъде там. А вторият – все пак – тук.
