Попаднах на един широк път, поне така ми се видя, макар за местните жители да бе само пътека през ечемичена нива. Вървях по него известно време, но почти нищо не виждах от двете страни, тъй като наближаваше жътва и стръковете се издигаха най-малко на четиридесет фута. Цял час мина, докато стигнах края на тази нива, която бе заградена от жив плет, висок поне сто и двадесет фута, а дърветата бяха толкова големи, че не можех да пресметна височината им. От тази нива за другата се минаваше през отвор в живия плет по четири стъпала, а като стигнеш до най-високото, трябваше да прекрачиш един камък. Невъзможно ми беше да се изкача по стъпалата, защото всяко едно беше по шест фута, а горният камък – над двадесет фута. Мъчех се да намеря друг отвор в живия плет, когато съзрях един от жителите в съседната нива – на ръст колкото онзи, който видях да гони лодката ни – да се приближава към отвора. Той изглеждаше висок като църковна камбанария; и доколкото можех да пресметна, при всяка крачка изминаваше около десет ярда. Смаян, изплашен до немай-къде, изтичах да се скрия в ечемика, откъдето го наблюдавах, застанал на камъка при отвора, да гледа назад към съседната нива отдясно; и го чух да вика с глас, много по-силен от тръба; но звукът се носеше толкова нависоко, че без да се замислям, го взех за гръмотевица. Тогава седем чудовища като него се приближиха, понесли сърпове, големи като шест наши коси. Тези хора не бяха така добре облечени като първия и, изглежда, бяха негови слуги или ратаи. Защото, когато фермерът им каза няколко думи, те тръгнаха да жънат ечемичената нива, където бях легнал. Поддържах между тях и себе си колкото можеше по-голямо разстояние, но беше много трудно да се движа, защото стъблата на ечемика на места бяха на по-малко от фут едно от друго, та едва успявах да се промуша помежду им. Така или иначе, придвижих се, докато стигнах до един край на нивата, където ечемикът бе полегнал от дъжда и вятъра. Тук бе невъзможно да напредна и с една крачка, понеже стъблата бяха толкова преплетени, че не можех да пропълзя през тях, а осилите на падналите класове бяха толкова здрави и остри, че през дрехите се забиваха в месата ми. Същевременно чувах жътварите на по-малко от сто ярда зад мен. Съвсем обезсърчен след големите си усилия и всецяло обзет от скръб и отчаяние, легнах на една бразда и от все сърце пожелах тук да настъпи краят на живота ми. Оплаквах злощастната си вдовица и осиротелите си деца, окайвах се за собствената си глупост и своенравие, поради които предприех второ пътешествие по море въпреки съветите на всичките ми приятели и роднини. При този страшен душевен смут не можех да не си спомня за Лилипутия, чиито жители гледаха на мен като на най-великото чудо, което светът някога е виждал; където с една ръка можех да изтегля имперската флота и да извърша онези дела, които навеки ще останат в летописите на тази империя, а потомството едва ли ще им повярва, макар и милиони да са засвидетелствали истинността им. Разсъждавах си колко унизително ще бъде за мен да изглеждам тъй незначителен сред този народ, както един лилипут би изглеждал сред нас. Аз обаче смятах, че това ще е най-малкото от моите злощастия, понеже, както е известно от наблюдения, човешките създания са толкова по-диви и жестоки, колкото са по-едри; какво друго можех да очаквам, освен да стана залък в устата на първия от тези огромни варвари, който случайно ме хване. Философите безсъмнено са прави, когато ни казват, че всяко нещо е голямо или малко само при сравнение с друго: съдбата може би ще ощастливи лилипутите да срещнат и те народ, където хората са толкова дребни спрямо тях, колкото те бяха спрямо мен. А твърде е възможно и тази раса от великани да бъде надмината по същия начин в някой далечен край на света, който засега още не е открит.
Колко и да бях изплашен и объркан, продължих да разсъждавам за тези неща. Но когато един от жетварите се приближи на десет ярда от браздата, в която бях легнал, аз осъзнах, че при следващата си стъпка той или ще ме стъпче, или ще ме разсече на две със сърпа. Ето защо, когато понечи да пристъпи, изкрещях с цялата сила, която ми даваше страхът. Тогава огромният човек се стъписа и като се поогледа наоколо, най-накрая ме съзря, както лежех на земята. Той се позамисли с предпазливостта на някой, който се опитва да хване опасно животинче тъй, че да не го одраска или ухапе – както аз самият съм постъпвал, когато съм срещал невестулка в Англия. Най-накрая се престраши да ме вземе, като ме хвана отзад за кръста с показалеца и палеца си, и ме вдигна на три ярда от очите си, за да може по-добре да ме разгледа. Отгатнах намеренията му; и за мой късмет запазих достатъчно самообладание да си наложа да не се съпротивлявам, докато ме държеше във въздуха на повече от шестдесет фута от земята, макар че жестоко стискаше ребрата ми, за да не се изплъзна от пръстите му. Осмелих се само да вдигна очи към слънцето, да приближа ръце в умолителен жест и да изрека няколко думи със смирен и скърбен тон, подходящ за положението, в което се намирах, защото се боях, че всеки миг може да ме удари в земята, както обикновено правим с някое омразно животинче, което сме решили да унищожим. Но щастливата ми звезда пожела гласът и жестовете ми да му харесат и той взе да гледа на мен като на някаква любопитна рядкост, много учуден, че произнасям членоразделни думи, макар да не ги разбираше. Междувременно не можех да сдържам стенанията и сълзите си и постоянно обръщах глава към ребрата си, давайки му да разбере, доколкото можех, каква жестока болка ми причиняваше натискът на палеца и показалеца му. Той, изглежда, разбра какво исках да му кажа; защото, като повдигна пеша на дрехата си, внимателно ме постави там и незабавно изтича с мен при господаря си, който беше заможен чифликчия, – същият, когото най-напред бях видял в нивата.
След като чифликчията (както предположих от разговора им) изслуша всичко, което слугата можа да разкаже за мен, той взе стръкче слама, голямо колкото бастун, и с него повдигна пешовете на дрехата ми, които, изглежда, смяташе за покривало, дадено ми от природата. Той раздуха косите ми, за да разгледа по-добре лицето ми. Събра около себе си ратаите и ги попита (както научих впоследствие) дали някога са виждали по нивите гадинка, подобна на мен. Сетне внимателно ме постави на земята на четири крака, но аз веднага се надигнах и бавно закрачих напред-назад, за да покажа на тези хора, че нямам намерение да избягам. Всички насядаха в кръг около мен, за да могат по-добре да наблюдават движенията ми. Свалих си шапката и дълбоко се поклоних на чифликчията, паднах на колене, вдигнах ръце и очи нагоре и извиках няколко думи със силен глас; от джоба си извадих кесия с жълтици и смирено му я връчих. Той я прие на дланта си, после я приближи до очите си, за да види какво представлява, а след това я обърна няколко пъти с върха на една карфица (която извади от ръкава си), но не можа да схване какво е. Тогава направих знак той да постави ръката си на земята; след което взех кесията си и като я отворих, изсипах всичкото злато в дланта му. Имаше шест испански жълтици от по четири пистола всяка, а освен това двадесет или тридесет по-малки монети. Видях го как намокри върха на малкия си пръст с език и взе една от по-големите жълтици, след това друга; но, изглежда, беше в пълно неведение какво представляват. Направи ми знак да ги поставя обратно в кесията си, а кесията обратно в джоба си; което и сметнах за благоразумно да сторя, след като неколкократно му я бях предложил.
Сега вече чифликчията беше напълно убеден, че трябва да съм разумно същество. Той често ми говореше, но гласът му проглушаваше ушите ми като бумтежа на вода във воденичен вир; все пак изричаше думите съвършено ясно. Отговорих колкото се може по-високо на няколко езика и той често навеждаше ухо на два ярда от мен, но напразно, защото въобще не можехме да се разберем. Тогава той отпрати слугите да си гледат работата и като извади от джоба кърпичката си, прегъна я и я простря на ръката си, която сложи плоско на земята с дланта нагоре; направи ми знак да стъпя върху ѝ, което не ме затрудни, защото дланта не беше дебела повече от фут. Счетох, че трябва да се подчиня; и от страх да не падна се проснах с целия си ръст върху кърпичката, с крайчеца на която той ме покри до главата, за по-сигурно; и по този начин ме занесе у дома си. Там повика жена си и ме показа; но тя изпищя и побягна, както правят жените в Англия, когато видят жаба или паяк. Обаче след като известно време наблюдава поведението ми и видя колко добре разбирах знаците, които правеше съпругът ѝ, тя скоро се успокои и постепенно взе да проявява голяма доброта към мен.
„Пътуване до Бробдингнаг“, откъс от „Пътешествията на Гъливер“, Джонатан Суифт