"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Когато се върна вечерта, наближаваше осем. От пръв поглед личеше, че всичко във всекидневната стоеше така, както го бе оставила сутринта. Надзърна в кухненския бокс, храната беше недокосната. Синът й очевидно не беше се връщал, напоследък това се случваше все по-често. Доближи стаята му, за всеки случай почука, след като не получи отговор, влезе.
Нямаше никой. Отвори гардероба и внимателно го огледа, липсваха дрехи. Нахрани рибките в аквариума, потърси костенурката, не я намери, явно синът й я беше взел със себе си. Беше много привързан към всякакви животни, още от съвсем малък, страстта му се запази и като порасна. През дома им бяха минали котки, кучета, хамстери, игуана, дори жаба, малка и подскоклива. Бяха я пренесли тук от рекичката край селото на баща й в Нулиа, въпреки съпротивата на Теди. Преди да избяга от апартамента им в Женева, жабата на два пъти ги изправи на нокти. Първият беше още в началото, когато я изпуснаха в самолета и тя уплашено заподскача като топче за пинг понг, направи слалом между развеселените пътници и накрая за ужас на една възрастна германка, се кротна върху червената й прическа на романтични букли. Пострадалата с погнуса издърпа перуката си и я захвърли на пътеката между седалките, пътува до Цюрих така – със свирепо изражение на лицето и в постоянни опити да нагласи стърчащите като сноп слама естествени бели коси. Вторият и по-опасен прецедент със зелената палавница беше сполучливият й опит, от отворения аквариум на детската масичка, където беше леговището й, да скочи право в устата на спящия осемгодишен Макс, успя да политне обратно, преди в уплахата си той да я глътне и да се задави. Слава богу, малко след това животинчето избяга, а синът дълго време мислеше, че майка му я е изхвърлила. Днес в къщата имаше само рибки и малка декоративна костенурка. Отскоро Макс вземаше костенурката със себе си навсякъде.
Нещата започваха да се изясняват. Синът й не просто имаше гадже, друга жена беше заела нейното място, приемаше го дори с костенурката му. Колко щеше да продължи това, щяха ли някога да се запознаят двете? При тази мисъл, Теди рязко завъртя глава и излезе от стаята. Затвори нервно вратата от другата страна и се опита да се успокои. Въздъхна и дълбоко си пое въздух, беше си обещала да не бъде ревнива като нулските свекърви, пък и всяка монета си има две страни – така щеше да пере и глади по-малко.
Взе си душ. Наля чаша червено вино и седна на любимия си фотьойл с изглед към малката обща градинка на кокетното блокче, в което бяха наели уютния двустаен апартамент. Уличните лампи отвън придаваха вълшебна мекота на дърветата и храстите наоколо. Листата още не бяха опадали, макар и покрити от рехав мартенски сняг, който току-що преваля; самотно прелитаха последните му снежинки, обагрени в различни цветове от отблясъците на светлините. Теди знаеше, че той щеше да се стопи още на следващия ден. Притвори очи, да се порадва още малко на снежните пеперуди. Постепенно се върна към сутрешната връзка с някогашния си студентски приятел, сега солиден австралийски бизнесмен. Усети как я завладява чувство на гняв и за да не му се подаде, се надигна и седна зад компютъра.
Влезе във „Фейсбук”и бързо откри приятелите на Боби, за които бяха разговаряли сутринта. Почуди се кой да бъде първият. Може би така наречената Пророчица? Не, за днес общуването с жени й стигаше. Преди няколко часа имаше спречкване с единствената си колежка нула, напълно в духа на древната традиция нулите да се карат помежду си, дори и да са само двама, дори и да са накрай света. Реши тази вечер да се свърже с Радикалния.
Чукна с мишката на бутона за сприятеляване и веднага го получи. Сега вече можеше да му напише съобщение, пръстите й пробягаха по клавиатурата.
„ Здравейте, аз съм Теди от Женева. Боби ме помоли да се свържем. Имате ли нещо против?”
Отговорът беше мигновен.
„ Йес! Очаквах да се обадиш и се радвам да се запознаем. Боби каза, че всичко зависи от теб.”
Преди да му отговори, тя констатира факта, че човекът отсреща се държи фамилиарно, навярно към това го подтикваше английският език, за разлика от нея, която и в родния си, и във френския език в подобни случаи се придържаше към учтивата форма.
„Моля?... Кое „всичко”? – запита учудена, изписвайки последната дума буква по буква, отпи глътка от чашата с вино, тръпчивият вкус бавно започна да я отпуска, за секунда през съзнанието й премина мисълта, че започва да се пристрастява.
„Имам предвид участието му, най-вече финансово, за реализирането на нашия проект. Той не ти ли разказа?”
„ Всъщност…не. Нямахме време да говорим подробно.Вие ще го направите. Бихте ли разкрили истинското си име?”
„ За какво ти е? Няма да ставаме любовници, нали?”
Новият й събеседник определено беше странна птица и за това причината едва ли се криеше в английския език.
„ Защо криете името си?”
„ Не си мисли, че ме гони параноя, имам сериозни доказателства, че службите в Нулиа следят всички, които са против сегашния режим. Тъй като поддържам многобройни контакти с такива хора, навярно и аз съм под наблюдение. Ако бях вътре в страната, подобна предпазна мярка щеше да бъде излишна, тъй като лесно щяха да ме открият по данните на компютъра. Тук обаче те са безсилни. Затова не обявявам истинското си име… Защо не минеш на „ти”.”
Трудно й беше изведнъж да стане фамилиарна с непознат, при това не му знаеше името, продължи все така.
„ Дори и да ви подслушват, какво могат да ви направят?”
„ Много работи. Не си мисли, че ме е страх. Нося отговорност за други хора, длъжен съм да бъда предпазлив.”
„Кога за последно за последно бяхте в Нулиа?”
„ Наскоро, по време на изборите през есента… Няма ли да минеш най-после на „ти”?”
„Добре... Аз бях през лятото. Гласува ли?”
„ Разкарваха ме от инстанция на инстанция, направиха всичко, за да не ми позволят.”
„ Знам, че и други мои познати не са успели да гласуват в Нулиа.”
„ Поредните манипулации. И какво от това, че имаше критични доклади от независими наблюдатели и публикации в европейски медии? Върхушката у нас знае, че сме срещу нея и използва всички средства вътре и извън страната, за да са саботира гражданските права на емигрантите. ”
„ Странно ми е...Отдавна не съм говорила за политика. Искам да кажа, забравила съм този начин на изразяване, сякаш сме на митинг. Преди години обикаляхме всички митинги, шествия, бдения… Е, и какво от това?”
„ Нещата наистина са зле. Убеден съм, че нямаше да стигнем дотук, ако бяхме продължили с митингите и не бяхме напуснали родината си.”
„ Остава да кажеш, че сме виновни за всичко, което се случва у нас.”
„ Ти сама го каза – „у нас”. За това, което се случва, и ние носим отговорност. Вината ни е достатъчна, за да не я забравяме.”
Теди изпита смесени чувства – на раздразнение и нарастващо любопитство, както и нещо като възхищение от ентусиазма на новия си събеседник. Раздразнението преобладаваше, но тя положи усилия това да не проличи.
„ Искаш да кажеш, че естественият стремеж на човек да избере пътя на реализация, без да пречи на останалите, може да е свързан с вина?”
„ Точно това искам да кажа. Двамата бяхме част от общата суматоха в началото на така наречения преход към демокрация. После избягахме, за да уредим личното си благополучие. Страната ни имаше и продължава да има нужда от нас… Невинни в Нулиа са само децата.”
Настъпи кратка пауза. Теди написа:
„ Не си ли краен и прекалено жесток към другите и към себе си?”
„ Затова ме наричат Радикалния…. В началото също се оплаквах и псувах с останалите. Някои дори плачеха. Виждала ли си как се плачи във „Фейсбук”?
„ Не.”
„ Можеш да познаеш, че събеседникът ти плаче, по два признака. Както си чатите, изведнъж следва рязка, необяснима пауза. После другата страна сменя темата, продължава разговора объркано, често прекъсва.”
Такава дълга пауза последва в момента. Известно време и двамата мълчаха. Първо пристигна съобщението на Радикалния:
„Теди!... Не плачеш, нали?”
Отговорът от другата страна беше кратък:
„Наздраве!”
„Наздраве! За какво пием?”
„Кажи ти.”
„ За успеха на нашата кауза.”
„Значи дойде време да ми разкажеш за нея… Слушам те.”
„Изграждаме единна организация на нулите емигранти от цял свят – „Освобождение”. Искаме да запалим и най-младите, част от които дори не са родени в Нулиа.”
„ „Освобождение” значи? И ще има политически характер? Но… нали вече сме свободни? Имам предвид, че страната се развива, независимо от всичко, по демократичен път, стана член на Европейския съюз.” – докато пишеше, Теди имаше смътното усещане, че използва заучени фрази, в които не бе убедена.
„ Ти луда ли си!? – отговорът отсреща беше безкомпромисен и не твърде възпитан, но странно, нe я подразни. – Министър председателят е разследван за криминалното си минало от международна комисия. Този одиозен тип е параван на престъпници, заедно плячкосват държавата. Грабят населението с акцизи и данъци, крадат европейски пари, рекетират бизнеса. Няма работа, хората ровят по кофите, който може, напуска страната… Гражданите в Нулиа имат нужда от нашата помощ!”
Не за първи път Теди чуваше подобни мнения, вярно, не толкова крайни и така екзалтирани, но се стремеше да пази спокойствието си и да не им обръща внимание. Може да се каже, че се опитваше да спазва една от максимите на майка си, да не бъде на всяко гърне похлупак, да се грижи за себе си и най-близките си. За пореден път днес й мина през ума, че това не е най-правилната позиция, синът й също често я упрекваше, но какво в края на краищата можеше да промени тя. Не знаеше как да продължи.
„Объркана съм, признавам. Ситуацията е трудна... Възможно ли е да бъде променена по някакъв начин?”
„ Няма невъзможни неща, Теди.Някога наши деди са се борили с оръжие за свободата си, ако трябва и ние ще го направим. По време на Балканската война десетки хиляди нули емигранти са се върнали, за да воюват за родината си?”
„ И голяма част от тях са загинали, а страната е имала такава нужда от тях!”
„ Както и днес – от нас!”
В този момент Теди се почувства странно, сякаш не беше тя. Отдръпна се от клавиатурата и за миг се почуди какво да прави. После импулсивно написа:
„ Ще ти призная – не съм водила такъв разговор от години. Говориш за нашите деди, за Балканската война… Отвикнала съм от всичко това. И твоята крайност ме плаши.”
Радикалния не й даде време за колебание.
„Не аз съм краен, а ситуацията, в страната цари безнадеждност и страх. Управляващите провеждат диктаторска политика, готови са на всичко, за да запазят властта си догодина на парламентарните избори. Докато ние навън се радваме на стандарта си, в родината цари погром!”
Теди обаче беше човек, който винаги имаше собствено мнение.
„ Не съм съгласна, че се радвам на стандарта си, животът ми е битка, която водя сама, всеки ден. И не можем да говорим за пълен погром в Нулиа. Постоянно се откриват пътища, магистрали и ремонтирани сгради.”
„ Заради огромните комисионни в джобовете на политиците, а магистралите започват да се рушат още преди да са построени.”
„Може и така да е, но все пак се строи, макар и привидно, всичко се случва демократично, има процедури. В края на краищата не живеем в двайсети век. Никого не арестуват или убиват по политически причини.”
„ Господи, Теди! Нямаш представа какво се случва там! Нулиа тъне в икономически и политически геноцид, бесилките и разстрелите от миналото са заменени от глад и полицейски произвол… Трябва да се върнем и да я освободим. Готов съм да умра за тази кауза!”
„ Добре. Нека те попитам, каузата е идея, която си поставя значима и по възможност осъществима цел. Каква е твоята цел? ”
„ Зная какво намекваш. Ситуацията изглежда безнадеждна, само защото не смеем да си представим, че тя може да се оправи. Трудно, но може. Стачки, демонстрации, гражданско неподчинение, ако трябва с оръжие, докато тези типове бъдат изхвърлени и получат възмездие! Знай едно – дълбоко в себе си те умират от страх!”
„ Добре, да предположим, че успеем… А после?”
„След това ще се управлява с референдуми, както е в Швейцария.”
Теди допи чашата с вино и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Обикновено по това време спеше или се опитваше да заспи, спазваше здравословните навици, за които навремето иронизираше майка си, а сега синът й правеше същото с нея.
Радикалния сякаш четеше мислите й.
„ Сигурно е време да лягаш. А все още не съм ти казал най-важното.”
„ Не се безпокой, утре мога да закъснея… Искам преди това да те попитам нещо, което не разбирам. Как въобще ни приеха в Европейския съюз, защо ни търпят?”
„ Трябваха им нашите пазари, затова си затвориха очите. Сега се чудят какво да ни правят. Погледни изказванията на западните политици, влез в сайтовете, чети медиите – наричат ни страна на мафията. Позор!... Онзи ден, бях по работа в Париж, опитах се да забия французойка, попита ме откъде съм, от срам излъгах – китаец.„
„Разсмя ме!” – Теди усети далечна, забравена възбуда, отдавна не беше разговаряла с непознат мъж, при това по-млад от нея.
„ Радвам се – продължи разпалено Радикалния – напоследък рядко ми се получава…. Като мен мислят повечето от моето поколение, не само емигрантите, а и онези, които живеят в страната. Ние, по-младите, трябва да вземем нещата в ръцете си. Не си ли съгласна?”
„По принцип – да, съгласна съм. Това значи да изоставиш работата, спокойствието… французойките?” – докато изписваше последните думи, тя се притесни, сториха й се прекалено закачливи, което Теди самокритично определи като опит за флирт. Събеседникът й не обърна внимание на закачката.
„ Има време за всичко. По време на война животът става друг.”
„По време на война ли?”
„ Ние сме в битка, ти вече си един от нас, от хилядите емигранти на бойното поле.”
„ Ходил ли си в казармата?”
„ Очаквах този въпрос. Не съм ходил в казарма, както и не съм изживял своята революция. На всичко му идва времето. Нашият ред да направим нещо важно в живота си дойде!”
„Колко на брой сте готови да се върнете?”
„ Десетки хиляди. Поставили сме си срок – година и половина, за да се подготвим. Не бива да позволим следващите избори да се случат както досега. Ако ги спечелим, референдумите ще станат основна форма на управление. Предвиждаме също промяна на Конституцията”
„ А ако този план се провали?
„ Тогава – революция!”
„Господи!”
„ Разчитаме на твоя приятел и други нули да ни подпомогнат финансово.”
„ Сериозно ли говориш? През 21 век, в страна от Европейския съюз, да бъде извършен преврат? ”
„ Не наричай нашия бунт „преврат”!”
„ Няма да позволят това да се случи!”
„ Никой няма да ги пита!”
„ Пропастта между елитите и народите е глобална. Преобърне ли се статуквото в една държава, може да доведе до верижна реакция в цяла Европа, както това се случи в арабските страни.”
„ Какво по-хубаво от това! Малка Нулиа ще сложи началото в битката срещу хегемонията на глобализма!”
„ Ти наистина си вярваш!”
„ Ние си вярваме, Теди!... Ще говориш ли с Боби?”
„Да.”
Веднага, след като изрече краткия си отговор, Теди си даде сметка за две неща. За отговорността, която пое, и другото – от днес нищо нямаше да бъде както преди. Пред спокойния й, уреден живот щяха да се изправят неясни, опасни предизвикателства. Дали пък, въпреки предохранителните мерки, не беше се стремяла тъкмо към това? Но дори и да беше така, не трябваше ли малко да помисли?
Радикалния отново я усети.
„ Не съжалявай за това, което каза. Синът ти ще се гордее с тебе. А сега наздраве! Добре дошла при нас!”
„Наздраве! – написа тя и изпи чашата с вино до дъно. – Кажи ми няколко думи за себе си.”
„Живея в Лондон. Скулптор съм, работя камък. В началото печелех и се издържах от изкуството си, продавах на частни колекционери тук и в Париж, но кризата ги удари, поръчките секнаха. С двама съдружника създадохме малко предприятие за надгробни плочи, Европа застарява и засега имаме работа. Надявам се някой ден да се върна към скулптурата, но в момента съм се отдал на организацията… Това е. Лека нощ”
„Лека нощ”
Докато спускаше пердетата в спалнята си, Теди забеляза как отвън вятърът навиваше снежинките на спирала и те се гонеха във въздуха като разноцветни пеперуди. От детските си години не беше виждала толкова красива зима.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
