"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Преди да се надигне от мястото си, Заека за пореден път си даде сметка колко трудно му бе да отгатне приятеля си. Не можеше да разбере кога Вожда говори сериозно, кога се шегува, кога си измисля, кога лъже. В някои моменти изглеждаше, че министър председателят сам се обърква в думите си, в други – че е луд, но винаги си вярваше. Точно заради приятелят му не можеше да го проумее.
Веднага след наздравицата, се надигна от мястото си, но в същия момент се притесни и реши да седне обратно. Беше късно. Погледите на всички около масата се бяха вторачили в него.
Приемаха Заека за един от най-безобидните в компанията, а и самият той рядко се набиваше на очи. Знаеше се, че е тук поради сантимента на Вожда към някогашните приятели от детинство, не към всички разбира се. Същият виждаше, че избирателите ценят това и често поднасяше на медиите различни пикантни истории от миналото си, в които участваха негови близки, приятели, съученици, по този начин не само си правеше реклама, помагаше на жълтите вестници да пълнят броевете си, за което те му бяха особено благодарни и му отвръщаха подобаващо.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
- Защо стърчиш като мачта! – по-скоро весело избоботи министър-председателят. – Като ти се пикае, отивай, не си мъчи мехура.
Всички се разсмяха, също и Вожда.
- Знаеш, че пикая след деветата бира – усмихна се срамежливо Заека.
- Едно от безспорните ти достойнства. – отново избухна смях. – Щом не е това, значи искаш да кажеш нещо. Познах ли?
- Както винаги.
- Говори тогава.
Заека на едри глътки пресуши чашата си за кураж и неволно изхълца. Наоколо отново прихнаха, но този път сгрешиха. Вожда добре знаеше, че някогашният му авер не взема думата, ако няма сериозна причина, удари силно по масата и изкрещя:
- Какво толкова смешно има? Все търсите някого за подбив. Кой ми подаде топката, за да вкарам победния гол? Това е най-малкото, за което той заслужава уважение… Ще го слушате внимателно, защото съм сигурен че има да ни каже нещо важно – после се обърна към Заека . – Говори!
- В държавата става нещо – каза тихо Заека, след кратко мълчание.
Само преди миг, при тези думи би избухнал бурен смях. Този път обаче всички сякаш си бяха глътнали езиците.
- В държавата винаги става нещо, братле – отговори му министър-председателят подчертано приятелски. – Защото е държава, разбираш ли, а не иконостас, макар да й стоим на колене – доволен от художествения си изказ, многозначително погледна наоколо, чуха се ръкопляскания. – Хайде, хайде, без подмазвания!... Какво чакаш?
Заека продължи:
- Искам да кажа, става нещо… лошо.
- И какво е то?
- През последните три седмици всички самолети, които превозват пътници от Европа, Канада, САЩ, Австралия и някои други дестинации, са пълни с нули емигранти. Направих сравнение с последните три години. Ето.
Той му подаде една папка, която Вожда сложи до себе си.
- Знаеш, че не съм по четенето. Говори.
- Пристигащите пътници, става въпрос само за нулите, които работят или са емигрирали навън, в сравнение с предните години, са над десет пъти повече.
- Десет пъти! – изуми се министър председателят.
- Повечето са млади и имат работа навън. За да дойдат, или са взели неплатена отпуска, или са напуснали работа. От документите им е трудно да се прецени.Подпитах този-онзи, има и от едните, и от другите. Избягват да дават обяснения.
- Със семействата си ли са? – у премиера се появи безпокойство.
- Различно. Но имаше и такива, които пристигат с децата си.
- Багаж?
- Повечето носеха само ръчен багаж, а обикновено носят по два куфара подаръци. Смущаващо.
- Направо е подозрително – намеси се вътрешният министър.
- Ти имаш ли някакво обяснение? – замислено попита Вожда.
- Не – отвърна Заека. – Но ми се струва, че са налице белези на организирана кампания.
- По дяволите! – избухна Вожда. – Не зная дали има кампания или е някакво идиотско стечение на обстоятелствата, но точно сега не ми е до тези прелетни птици. Тук няма работа за местните, а ако всичките тези емигранти, или дори само част от тях решат да останат… Съвсем ще се вдигнат показателите на безработицата.
- Това е най-малката опасност – намеси се Клюна. – Не ни трябват неканени гости преди избори, при това такива всезнайковци и отворковци като тях. Трябва да им спретнем закон, щом не са живели тук последната година, не могат да гласуват.
- Късно е – отново се обади Плъха, този път говори разточително дълго, – след няколко дни парламентът излиза в предизборна ваканция. Пък и броят на емигрантите едва ли ще повлияе на изборите.
- Никаква ваканция, докато не приемем закона! – рязко отвърна вътрешният министър. – Колкото до броя им, всеки техен глас срещу нас е опасен, ще повлияе и на останалите избиратели.
- А ако ги е подгонила световната криза и са решили да си търсят работа тук? – глухо изръмжа Глигана. – Повечето са млади, образовани. Това значи по-силна конкуренция, по-ниски заплати.
- Вие, така наречените бизнесмени, само за пари мислите – сопна се Клюна и навири заплашително нос, сякаш искаше да го клъвне.
- А вие, така наречените политици, въобще не мислите, мигате на парцали и се чудите какво става – челюстите на Глигана изтракаха.
- Внимавай какъв тон държиш на министъра на вътрешните работи!
- Ти си един министър...! – очите на Глигана кръвясаха.
- Това ще разбереш, когато ти се изтърсят икономическа полиция и тайните служби!
- Хайде, млъкнете вече! – най-сетне великодушно Вожда реши да ги прекъсне. И този път не устоя на изкушението да се порадва на поредния сблъсък между приближените си, проверяваха кой от тях е по-близък до сърцето му. – Имаме по-важна работа. – Отново се обърна към Заека. – Добре си се справил, личи кой ти е учителят.
- Иска ли питане – ти.
- Зная, че го мислиш искрено. Но нека сега да видим какъв ученик си. Кое в края на краищата е най-важното при един анализ?
- Предложение за решаване на проблема.
- Имаш ли такова?
Заека не отговори, наостри уши.
- Какво има?
- Чух съскане. Наблизо има змия.
Вожда искрено се разсмя.
- Тук е цяла менажерия – зайци, плъхове, глигани, клюнове, защо да няма и змии… Продължавай – имаш ли решение?
- Не.
- Аз обаче имам – намеси се вътрешният министър. – Обявяваме карантина, спираме да приемаме полети, връщаме принудително всички, пристигнали през последните три седмици.
- Ти луд ли си? – отряза го Вожда. – Каква карантина, как така принудително? Ще пристигнат правозащитници, лекари без граници. Все пак сме в Европа, не в Камбоджа.
- Ако бяхме в Камбоджа, преди няколко десетилетия – рече Клюна, – нямаше да имаме емигранти и безработица. Също и избори.
- И всички щяхме да живеем с канче ориз на ден – изръмжа Глигана, – да ходим на работа с дочени дрехи и колелета.
- Не всички – отвърна му вътрешният министър. – Ти, и другите като теб, дето не си знаете парите.
- В това число навярно имаш предвид и нашият лидер? – ехидно подметна бизнесменът.
- Аз на вас двамата казах ли ви да спрете! – изкрещя министър-председателят и се обърна към Заека. – Ето ти ги змиите, стоят на нашата маса.
Заека седна.
- Кой ти е казал да седнеш? – нервно попита Вожда и Заека пъргаво се надигна от мястото си, слабото му тяло се усука. – Поздравления, всички тук ги сложи в джоба си! От днес ще присъстваш на съвещанията в МВР. Господин вътрешният министър ще ти прати хора и от утре правите копия на документите на пристигащите емигранти. Официалният повод за тази операция ще бъде „строг контрол, потенциална заплаха от ислямски терористи”. По същата причина ще се гласува и продължаване работата на парламента. Каквото и да се подготвя, нищо не остава скрито-покрито, все отнякъде кълбото ще започне да се разплита. И си вземи тази папка, ще ви е нужна… А неговите момчета – той посочи Глигана, – също и такива на други наши близки другари ще работят рамо до рамо с полицията.
- Как така с полицията? – възрази вътрешният министър. – Ще ни се смеят хората. Повечето от тези типове са за затвора.
- Какво каза? – Вожда зяпна от изненада, но се опита да я преглътне. – Ако е трябвало, ако е можело – защо досега не си ги арестувал?
- Защото повечето от тях сега са бизнесмени, собственици на банки, вестници, телевизии…. И са твои приятели.
Настъпи оглушителна тишина.
Едва сега Клюна разбра, че не биваше да изрича всичко това, но беше късно да се върне назад. Трябваше да намери най-безболезнения изход от вълчия капан, където се беше натикал заради избухливия си характер.
Повечето от присъстващите веднага се разпознаха в думите му и напрежението на масата бързо ескалира. Глигана започна да ръмжи и трака с челюсти, беше готов да разкъсва. Плъха взе да премигва като развален светофар. И той, както и останалите на масата не можеха да повярват на очите си. Знаеха, че между премиера и министъра на вътрешните работи нещо скърца, но за първи път бяха свидетели на публичната му проява. Погледите им бяха вперени във Вожда. Каква щеше да бъде реакцията му?
Неочаквано за тях, той не избухна, дори се усмихна, но усмивката му бе демонстративно учтива, а гласът му звучеше смразяващо любезен.
- Аз, господин министър на вътрешните работи, както казах, нямам приятели, а мисия.Тя се казва Нулиа. Заради родината съм се отказал от всичко човешко. Затова хората са ме избрали и ми вярват, затова отново ще ме изберат – да бъда техният Спасител… Сега ме чуйте! Вашата работа е да спазвате законите и арестувате престъпниците. Ако хората, за които говорите, са виновни и на свобода, означава, че не сте спазвали законите и трябва да бъдете арестуван заедно с тях. Ако са невинни, невинен сте и вие. Тогава трябва да им се извините. Е, кое от двете избирате?... Надявам се, второто. Тогава – нека ви помогна. Част от тези „типове”са на тази маса. Можете веднага да им поискате извинение и съм сигурен, че те горят от нетърпение да ви го дадат.
Клюна очакваше всяка друга реакция, дори кроше в лицето си, но не и това. Най-много го заболя от вежливата форма.
- Съжалявам, Вожд! Не зная какво ме прихвана. Ще се извиня на всички, разбира се. Моля те само едно – не ми говори на „вие”!
Министър председателят, за разлика от събеседника си, владееше мярката, особено когато наказваше, нямаше защо да създава изкуствено противници. Този път усмивката му изглеждаше искрена.
- Добре, Клюн, или господин министър – кое предпочиташ?
- Няма значение! – Клюна беше щастлив като малко дете. – Моля всички да приемат най-искрените ми извинения!
За разлика от роднинството, общите интереси имат качеството да залепят бързо развалените човешки отношения. За миг неприятната случка беше забравена, поне засега. Дори Глигана изглеждаше някак умилен, устните почти покриха челюстта му, която само леко помръдваше, сякаш дъвчеше любимия трюфел. Всички на масата бяха доволни от завършека на конфликта между двамата най-силни във властта, вътрешният министър по някакъв начин притесняваше повечето от тях, сега бе унизен публично и изглеждаше неочаквано сговорчив, по-тих от тревата. Плъха внимателно следеше всяка мимика на лицето му и знаеше, че само така изглеждаше. Ако зависеше от банкера, той би посъветвал премиера да продължава да изглежда естествен и достъпен, не както днес да демонстрира силата си и притиска в ъгъла злопаметен тип като Клюна. Но според любимия му израз – „Късно е вече за това.”
Развеселен, Вожда се обърна към министъра на вътрешните работи с поучителен, бащински тон.
- Нека ти кажа защо тези „типове” са важни за нас. Първо – защото сме направени от един материал, говорим просто и се разбираме на мига. И второ, защото винаги си вършат работата докрай. Запомни това!
Клюна кимна.
- Искам вие двамата да се прегърнете – неочаквано каза Вожда. – Двамата изтръпнаха. – Няма вечни врагове, само вечни интереси, нали така?
След дълго колебание Клюна и Глигана се доближиха един до друг и се прегърнаха. Чуха се ръкопляскания, присъстващите бяха въодушевени. Министър председателят наистина знаеше как да повдигне духа им.
- Преди да се чукнем за изпроводяк, помнете – следващата неделя пропускаме. Ще се видим по-следващата. А сега наздраве!
Компанията надигна изпотените халби и ги пресуши до дъно. Последва масово оригване и Вожда беше както винаги ненадминат.
- Ти защо стърчиш? – във видимо приповдигнато настроение той се обърна към приятеля си от детинство. – Още нещо те притеснява. Говори.
- Ще ми се смеете.
- Няма, обещавам най-тържествено.
- Добре… Няколко пъти, когато емигрантите пресичаха чакалнята, светлината се усили, цялата аерогара светна като коледна елха, все едно слънцето... – от вълнение Заека замлъкна.
Вожда едва сдържа усмивката си, знаеше за окултните му увлечения.
- Аз пък мислех, че в Нулиа токът често спира и става по-тъмно, не по-светло. Продължавай.
- Сякаш бяха извънземни. Опитах се да ги заснема с мобилния си телефон, но батерията изведнъж се скапа.
- Продължавай, продължавай.
- Невиждана енергия, изпитах я върху себе си – целият настръхнах. И още нещо. Дочух звуци.
- Какви звуци?
- От Космоса.
В този миг избухна мощен смях, тон за който даде премиерът.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
