* * *
След погребението бях смазан. Особено последната година ми се беше отразила много тежко и бях изпълнен със скръб. Имах нужда малко да си проветря главата. През април 2015 година заминахме на семейна почивка в Нова Зеландия, като минахме през Дубай, а оттам продължихме към Австралия, където отидох на фестивала на Света на Диска в Сидни. Стивън Бригс също беше там, а в най-тежките моменти беше хубаво да съм сред приятели.
След това се прибрах в Англия, върнах се в Параклиса и отново се заех за работа. Поръчах да сложат стъклен плот върху кожената повърхност на бюрото на Тери, като по този начин запечатах и запазих за идните поколения кръглите следи от дъното на чашите, петната от разлети чай и кафе, мастилените капки и белезите на онези места, където Тери понякога разсеяно беше човъркал бюрото си с нож за отваряне на писма с дървена дръжка. Като цяло Тери не се беше отнасял с голямо уважение към това бюро, тапицирано с кожа, но аз изпитвах нуждата да го направя след него – все пак тези следи бяха останали от самия Тери Пратчет.
А след това отворих онова писмо, което беше оставил за мен в сейфа – писмото, с което започна тази книга, – и се заех да изпълнявам инструкциите от него. Поръчах да изработят бижутата по негов проект: огърлиците за Лин, за Риана и за Сандра, пръстена с печат с пчела за мен, златните значки с пчели за приятелите и сътрудниците на Тери от онова, което Тери наричаше „Уважавания Орден на Пчелата“ – общото му название за хората, които му бяха помагали в работата през целия му живот. Избрах подаръци и изпратих цветя. Не се научих да летя, но някой ден може би ще има време за това. Със сигурност вдигнах наздравица с бренди в негова памет и за хубавите дни.
И се посветих на грижата за неговия бизнес – на управлението на Narrativia и творческото наследство на Тери Пратчет, и на задачата да пренеса неговите истории от страницата на екрана по начина, по който би искал той, като се започне с „Добри поличби“.
А освен това, разбира се, през април 2016 година трябваше да се организира и мемориалната церемония. Направихме я в театъра Barbican. Въпреки горещото му желание за това самият Тери не успя да присъства. Но мечът и шапката му бяха там, изнесени на сцената от сина ми Луис, както и групата „Стийлай Спан“, която изпълни Thomas the Rhymer, както и камерният хор „Епифони Консорт“, които изпяха Spem in Alium. Както и Риана, която прочете слово в памет на баща си, написано от нея, докато Лин и Сандра я гледаха от публиката. Както и Колин Смайт, Лари Финли, Пол Къдби, Тони Робинсън, Нийл Геймън, Филипа Дикинсън, Дженифър Брел, Ан Хоп, Бърнард и Изобел Пиърсън, д-р Пат Харкин и всички членове на „Уважавания Орден на Пчелата“. Стивън Бригс влезе в ролята на лорд Ветинари, сред публиката бяха Дейв Бъсби и Масата на Осмината от ЦСЕ, Ерик Айдъл изпя Always Look on the Bright Side of Life, а аз, в изпълнение на завета на Тери, казах пред родителите си както „мамка му“, така и „задник“.
След това, когато слязох от сцената и се озовах сред всички останали, обзет от изтощение и доста зашеметен, Джон Лойд – създателят на QI и продуцент на Spitting Image , сериала „Черното влечуго“ и какво ли още не – дойде при мен, хвана ме здраво за раменете и ми каза няколко думи, които никога няма да забравя.
– От всички писатели на света, които вече не са между живите – каза ми пламенно Джон, – Тери Пратчет е най-живият.
В онзи момент това ми се стори съвсем вярно и ми се струва съвсем вярно и сега.
Но нямаше да има повече романи от Тери Пратчет. През август 2017 година, в изпълнение на по-нататъшната воля на Тери, аз извадих от основния компютър в кабинета твърдия диск, който съдържаше всичките му непубликувани текстове, занесох го на откриването на фестивала на парните машини в Дорсет и го сложих на пътя, така че ритуално да го прегази един класически парен валяк John Fowler & Co., който носеше прозвището Лорд Йерихон. Преди да се нагърби със задължението да унищожи останалите след Тери текстове, Лорд Йерихон бе изравнил пътя в края на алеята, която водеше към имението, така че очевидно беше подходящият парен валяк за този важен ритуал – символичен жест, с който се поставяше една голяма, гръмовна точка на писателската кариера на Тери, така че да стане ясно, че няма да има повече романи.
Което е много тъжно, разбира се. Толкова книги, които така и не успя да напише! Толкова книги, които така и няма да можем да прочетем! Колко ли още можеше да има? Няколко вече бяха започнати: „Данъкосъбиране”; „Наводняване”; „Костенурката спира”; втори том за приключенията на Изумителния Морис; „Какво направи после Хитреца”; „Каньоните на здрача“, в която обитателите на един старчески дом разкриват загадката на едно изчезнало съкровище и побеждават Господаря на Мрака, въпреки че много от тях не са съвсем сигурни дали е вторник, или лимон; „Тъмният инконтинент“, в която трябваше да се разказва за тайната на една кристална пещера, пълна с месоядни растения; детективски роман, в който главният герой трябваше да бъде младши полицай Фини от Стражата, а книгата трябваше да бъде озаглавена The Feeney в знак на почит към великия полицейски сериал от 70-те години The Sweeney ; „Всички на училище!“, в която Сюзън Сто Хелит става директорка на колежа за млади дами в Куирм; „На дъното“ – за горкия забравен от всички човечец на дъното на кладенеца на желанията, отговорен за самото изпълняване на въпросните желания; и „Дрън!“, историята на революцията в Света на Диска, в която основното средство за комуникация от едно място на друго щеше бъде камбанологията.
– Но, Тери – казах аз, след като ме накара да запиша първоначалната идея за последната книга на един лист А4, като по негово настояване „Дрън!“ беше изписано с букви, високи по десет реда. – Нали вече писахме за революцията в „Нощна стража“?
– Точно там е проблемът с революциите – отговори Тери. – Винаги има следваща.
И разбира се, беше започната и автобиографията му...
Но колко много писане успя да побере Тери в преждевременно прекъснатия си живот! Докато седя тук, в библиотеката на Параклиса, поглеждам редиците от книги, които все пак написа, и си спомням какво каза Нийл Геймън във въведението си към своя любим роман на Тери „Морт“: „Това е вратичката, която получават писателите. Ако четете книгите ни, значи не сме мъртви“.
Така че – да, това е нашата утеха. Тери още е жив и е там, където всички можем да го открием, когато имаме нужда от него: в онези милиони думи в онези много, много книги.
Но дали още е жив под някаква друга форма, на някое друго място? Ами преди да умре, Тери ми каза, че ако се окаже, че от другата страна има нещо, ще ми се обади по телефона, за да ми каже.
Още не ми се е обадил .
„Никой не умира окончателно, преди да стихнат отгласите му в света. Жив е, докато не спре навитият от ръката му часовник, не узрее налятото в бъчвите вино, докато не бъде ожънато засятото жито. Времето от раждането до смъртта е само ядрото на нечие съществуване.“
Тери Пратчет, „Жътварят“
