Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Торкил Дамхауг е майстор на скандинавския трилър и издателство Изида представя новата му книга „Стъклено сърце“. Вижте откъс от произведението.
1
Още: "Стъклено сърце" - Разпознаваме ли злото, когато се изправи на пътя ни?
Амина се събуди насред мрак. Почувства студ.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
В очите й беше паднала някаква гъста течност и се опита да я махне чрез мигане.
Една миризма проряза студа. Напомняше на Амина за мокра вълна. Тесто за джинджифилови бисквити. И тоалетната в училище, водораслите, които събираха в кофичките си като деца, и праха върху книгите на баща й.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 13. Заека оцелява
Още: Откъс от "Откажи се", Ани Дюк
Къде съм?
Още: Откъс от "Вещица", Венко Андоновски
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
Нещо се беше случило с главата й.
Моля ви, трябва да се прибера у дома, студено ми е.
Дърветата, чиито очертания едва различаваше; пиренът, сред който лежеше; покрилият го мъх, който беше прорязан от мъртви смърчови иглички и осеян с откъснати папратови листа – всичко това изсмукваше топлината от тялото й. Винаги бяха искали да й я отнемат.
Нещо я беше ударило по главата. Тя запримигва, докато накрая пак не започна да вижда високо горе дърветата и клоните им, които едва се помръдваха на фона на тъмносивото небе. Облаците прелитаха напред-назад. Искаха да й кажат нещо.
Още: "Тома Неверни" от изд. "Изида" - уникално издание за скандалния гений Караваджо
Трябва да станеш и да се махнеш оттук.
Беше камък – главата й се беше ударила в камък. Опита се да си опипа челото. Ръката й не помръдна.
Не можеше да се движи.
Чуваше как вятърът разлюлява клоните. Един от тях скърцаше като стара врата. И някой тичаше сред пирена. Амина чу приближаващи се стъпки.
Още: Свят без интернет и електронни комуникации в антиутопията "Мъжът с жълтото палто"
Той се връщаше.
Беше й казал, че ще го направи.
– Какво правиш в гората, Амина?
Това не беше той. А Робин.
Още: "Гипс" на Анна Волц: За първата любов – свежо и забавно
Тя отвори уста, опитвайки се да му каже да изтича до вкъщи. Да доведе някого. Преди той да се върне.
Робин ровичкаше нещо по земята.
– Робин, трябва да доведеш...
– Трябва да ми помогнеш, Амина. Вече не си бебе.
Още: Преоткриваме испанския класик Бенито Перес Галдос
За разлика от Робин. Той винаги щеше да си остане бебе. Подсмърчаше и издаваше звуци от гърлото си. Ръмжеше като огромно куче.
После започна да дърдори. За майка си. И Микел.
Изведнъж Амина видя светлина сред дърветата. Чу скърцането на приближаващите се ботуши.
– Робин, той се връща... Трябва да изтичаш да доведеш някого. Ще ме убие.
Още: Откъс от книгата "Блъф: Всички лъжем"
Но Робин вече го нямаше. Той се наведе над нея и започна да й свети в очите.
– С кого говореше?
Дъхът му миришеше. На лакрицови бонбони. Тесто за джинджифилови бисквити. И водораслите, с които украсяваха пясъчните си замъци.
Амина не можа да му отговори.
Още: Книга за изкуството да лъжем и блъфираме
– Кой е идвал?
Никога не беше имала доверие на гласа му. В него имаше някаква кухина. В която се криеше нещо. Което един ден щеше да излезе наяве.
Ето че това се случи.
– Страх ли те е? – попита той и освети пирена около нея, при което около очите му се заизвиваха змиеподобни сенки.
Още: "Наондел" показва как "Хиляда и една нощ" може да се превърне в модерен фентъзи роман
След това взе нещо от земята и се изправи. Главата му закри участъка тъмносиво небе, който се показваше измежду клоните на дърветата.
Загледа се в нея. Държеше нещо огромно и тежко точно над лицето й.
Камъкът.
Тя отвори уста. Писъкът й заседна далече надолу в гърлото й.
Още: Втори шанс след ужаса на войната
– Вече няма нужда да се страхуваш.
Гледа я още няколко секунди и накрая пусна камъка.
2
Изгасвам лампата. Седя на тъмно и се заглеждам в мрака. Тогава можеш едновременно да видиш миналото и бъдещето. Онова, което се е случило, и онова, което ще се случи.
Още: Как любовта ражда хит: Нелсон Тигролапов учи какво е истинско приятелство
В следващия момент чувам как някой пищи.
„Амина“ – минава ми веднага през ума.
Ставам и затварям прозореца.
Сигурен съм, че някой наистина е изпищял. Гласът беше на момиче, но не на Амина, разбира се.
Още: Психиатърът Торкил Дамхауг превърна скандинавския черен роман в литература от висока класа
Днес е рожденият ми ден. Амина беше тук. Затова се сещам за нея. Подаръкът й за мен не беше предмет, а нещо, което да направим заедно. Типично в неин стил. Искаше да го направим тук, в стаята ми.
Винаги са я привличали забранените неща.
Включвам горната лампа и си вземам телефона. Снимам си лицето няколко пъти: Микел със зомбирания поглед. Амина го харесва. Стигам до една снимка, направена от горен ъгъл, която ми е изпратила. Седи в метрото със зомбиран поглед. Това е сигналът ни. Никой друг не го разбира. Дори и Бул.
Входната врата се отваря. А после и тази на антрето. Така си идва майка ми. Биргер обикновено се промъква тихо. Като шибан крадец. Какъвто всъщност е.
– Микел?
Слагам си слушалките, но не пускам музика.
Чувам стъпки по стълбите, след което тя потропва на вратата ми.
– Вкъщи ли си, Микел?
Хвърлям се на леглото, преди да влезе, и затварям очи.
– Ама, Микел... спиш ли?
Гласът й е благ. Значи срещата й е минала добре. Отварям леко очи и я поглеждам сънливо, сякаш току-що съм се събудил.
– Здравей, миличък. Толкова ли си уморен?
Тя влиза и се навежда над мен. Прокарва ръка през косата ми. За малко да се разрева без абсолютно никаква причина. Днес е рожденият ми ден. Бул също има рожден ден през ноември. Между моя и нейния има точно четири седмици. Родени сме в двата края на най-лошия месец.
Майка ми ме поглежда в очите. Никой друг не ме гледа така. Винаги е казвала, че може да види право през мен.
– Как мина, успя ли да...?
– Да, Микел, искат да представят изложбата ми.
Сядам в леглото.
– Това е чудесно.
– От февруари до май. Трябва да ми помогнеш да окачим картините. Бива те в това.
Говори така, когато е доволна от мен. В такива моменти иска да правим нещо само ние двамата.
– Помогна ли на Робин с храненето?
– Трябваше ли?
Тя отмята косата от лицето ми, както правеше Бул преди.
– Не видя ли съобщението, което ти изпратих? Знаеш какъв става Робин, когато му падне кръвната захар.
Знам.
– Ама явно всичко е наред, щом от стаята му не се чува нищо. Стига да не е заспал.
Това е рецептата за шумна нощ. Майка ни отнася повечето последици в такива случаи: той буди именно нея.
Чувам я как отваря вратата на стаята на Робин.
– Микел?
Не й отговарям, така че се връща.
– Къде всъщност е Робин?
– В стаята си.
– Не се прави на глупак. Ако беше там, нямаше да те питам.
Гласът й става по-рязък. И нещо в мен се стяга. Тя става друг човек, а заедно с нея и аз.
– Може би е долу във всекидневната.
– Ама там е съвсем тъмно.
Изваждам си слушалките и тръгвам след нея надолу по стълбите. Понякога Робин заспива на дивана.
Не лежи там.
– Ателието?
– Заключих го, преди да изляза.
Въпреки това проверява и там. Гледа навсякъде другаде, но не и към мен. Скоро обаче ще ми хвърли онзи поглед: погледа за скубане.
Мен вече не ме скубе. Само Робин. „Не мама те скубе – казвах му преди аз, за да го утеша. – А майка ни. Мама никога не прави така, че да те нарани.“
Тя натиска дръжката на вратата към мазето. Също заключена. Както винаги – изключително опасно е за Робин да е там сам.
Взема ключа за вратата от кухненския шкаф. Мъчи се да го пъхне в ключалката. Започвам да усещам неприятно чувство в корема.
Тя включва лампата, докато слиза по стълбите към мазето. Надниква в хладилната камера, а аз – в складовото помещение и малката стая, където е бойлерът.
– Няма как да не си го чул.
Моля те, не този глас. Коремът ми се подува, когато ми говориш така.
– Отиде в стаята си малко след като ти излезе. Беше му студено, така че се зави и започна да си говори сам.
Така успявам да й напомня за случилото се този следобед, когато двамата с Робин отидоха до езерото Бротенване. Той се прибра подгизнал до кости. Каза, че бил плувал. Това поне не беше по моя вина.
– Биргер идвал ли е? – пита тя.
– Биргер? Да не мислиш, че е извел Робин навън?
Това просто няма как да стане. Биргер и Робин сами заедно? Няма да издържат и три секунди. Робин би започнал да пищи. Биргер не може да го понася. Дори не се и опитва. А Робин го мрази. Възможно ли е Робин да мрази някого? Не мисля. Винаги знам как се чувства той. Усещам го вътре в себе си. А сега не се чувства добре. Защо не съм го забелязал досега?
– Няма как да е стигнал далеч.
Понякога излиза на разходка сам, но никога вечер – страх го е от тъмното. Миналия път, когато избяга, беше през лятото, посред бял ден. Тогава аз го открих, на метростанцията.
„Какво правиш тук?“ – попитах го, след като се приближих до пейката, на която седеше и размахваше ръка. Обикновено прави така, когато не иска да го безпокоят.
„Какво правиш ти тук?“ – изимитира ме той. Експерт е в повтарянето на думите ти. Накрая обаче каза: „Вет-и-кнолен“.
Не се стърпях и се усмихнах.
„Решил си да отидеш при баща ни?“
„Тиси решил да отидеш при баща ни?“
Заведох го обратно вкъщи. Обикновено всичко се нарежда в такива случаи.
– Обади се на баща ни – подканвам майка си.
Тя поклаща глава.
– Няма как да е стигнал чак доквартал ,,Ветаколен“ сам.
Надниквам в антрето.
– Ботушите му ги няма. Също и шушляковото яке.
– Ботушите бяха подгизнали – простенва майка ми, – забравих да включа сушилнята за обувки.
Започва да се плаши. А в такива случаи се ядосва. Може дори и да побеснее. Винаги е казвала, че трябва да се грижа за Робин. Да отговарям за твърде много неща.
Робин е моя отговорност. И е 2 ноември, навън е тъмно, а часът е осем и половина. Поглеждам термометъра, окачен на стената в кухнята: за щастие, е почти десет градуса.
Обувам си маратонките.
– Ще го потърся надолу по пътя.
Тя пише нещо на телефона си.
– Добре. Аз ще отида долу до метростанцията.
Продължава да не ме гледа. Наказанието ми за това, че се издъних. Цялото ми тяло се изпълва със странно усещане, когато прави така. Залинявам и изчезвам.
Ако на Робин му се е случило нещо, тя никога повече няма да ме погледне.
Позвънявам на вратата на вещицата Рагна и двуглавия трол Ролф. Роло започва да лае.
Рагна отваря вратата.
– Здравей, Микел, много се радвам да те видя.
Това не е вярно, но тя така и не може да се насили да го каже.
– Влизай, влизай. Просто влизай.
Роло едновременно ръмжи и маха с опашка. Оставам на място. У тях винаги мирише на риба, усещам миризмата чак отвън на стълбите. Човек би си помислил, че друго не ядат.
– Виждали ли сте Робин?
Рагна винаги гледа тъжно, сякаш я е страх от нещо.
– Робин ли?
– Избягал е от вкъщи.
– Не говориш сериозно!
Чувам стъпки по стълбите. Ролф слиза долу. Сложил е сини калцуни върху гумените си ботуши. Закопчава ризата си и се скарва на Роло.
Рагна се обръща към него.
– Виждал ли си Робин? Изчезнал е.
– Изчезнал ли?
Ролф също изглежда изтормозен. Постъпих глупаво, като ги разтревожих.
– Ама Робин толкова го е страх от тъмното – отбелязва Рагна. – Никога не е бягал вечер.
– Досега.
– Ще дойда с теб да го потърсим – решава Ролф, след което се навежда и бързо си сваля калцуните. – Ще взема и Роло.
– Той досега беше навън, горкият – казва Рагна. – Уморен е.
Слизам по стълбите.
– Няма нужда да идвате с мен – казвам на Ролф. – Първо ще поогледам малко наоколо. Ще ви кажа, ако ми потрябва помощ.
Излизам на пътя и тръгвам към гората. Минавам покрай къщата на семейство Назари. Вътре е тъмно. Няма смисъл да звъня на вратата. Робин отдавна не е ходил там. И двамата спряхме да го правим преди няколко години. Напоследък обаче Амина започна да идва у нас. Уж да види Робин. Но всъщност иска да се срещне с мен. Винаги са я привличали забранените неща. Да ми даде подарък за рождения ден. Да отиде с мен в стаята ми. Да заключи вратата. Да се съблече.
Изведнъж онази мисъл се прокрадва в ума ми... За онзи път горе в стаята й. Такива мисли трябва да бъдат отпъждани, преди да се загнездят в ума ти.
Спирам в края на пътя и се заглеждам сред дърветата.
Майка ми ми се обажда, за да пита къде съм.
– Боже, Микел, нали не мислиш, че е отишъл в гората...
Не мисля, Робин го е страх от тъмното.
– Езерото – простенва тя и по гласа й разбирам, че си представя най-лошото.
Робин нагази в Бротенване по-рано днес. След това не спря да говори за вода. Седеше във ваната и се топлеше, а през това време аз насапунисах гърба му. Никой друг не може да го къпе. Освен майка ни, разбира се. „Водата лъже“ – непрекъснато повтаряше той. Аз му казах това веднъж. Понякога нещо, което си споменал между другото, остава в ума му задълго и изведнъж излиза наяве.
Тръгвам по чакълената пътека и включвам фенерчето на телефона си. На небето зад мен проблясват ивици светлина откъм града. Мирише на пръст и гнили листа. „Миризмата на ноември“ – често казва Бул. Най-лошият месец. Осветявам пространството между стволовете на дърветата. Влагата във въздуха проблясва. Забелязвам няколко сиви петна насред мрака. Поемам по една по-малка пътека между две брези. Спирам и се ослушвам.
– Робин? – извиквам изведнъж.
Усещам все по-ясно, че е поел именно по този път. Към Бротенване.
Затичвам се. Изритвам нещо и го осветявам: чанта през рамо. Розова е и прилича на онази на Амина. В нея има книга: учебник по история за гимназиален курс. Връщам чантата на предишното й място. До нея виждам още нещо – маратонка Nike, а до дървото, което падна миналата зима – шал. През лятото често се устройват купони край езерото. Съседите непрекъснато се оплакват във „Фейсбук“, сякаш само младежите оставят бутилки и грилове за еднократна употреба след себе си.
Някой тихо казва нещо.
Обръщам се и се опитвам да разбера откъде е дошъл този звук. За момент ми се стори, че някой казва името ми. Не се чува нищо повече.
Щом стигам до езерото, осветявам брега нагоре-надолу, като кръгът светлина, хвърлян от фенерчето на телефона ми, се простира само на няколко метра насред мъглата. Тръгвам по кея. Едва различавам дърветата на отсрещния бряг.
– Робин!
Викът ми потъва насред сивотата. Струва ми се, че долавям слабо ехо оттам.
Чувам стъпки по брега на езерото. Сякаш зад мен има някой. Който идва насам. Все още си мисля за Бул. И рождения й ден. До който остават по-малко от четири седмици.
Ноемврийски деца, сякаш я чувам да казва. Затова сме един за друг.
Точно в този момент телефонът ми позвънява.
– Къде си? – пита майка ми.
– При Бротенване.
– И не си...?
Гласът й е изтънял. Няма нищо по-лошо от това да усетиш колко уплашена може да бъде.
– Той не е тук – отсичам аз, звучейки сравнително спокойно.
След като тя затваря, оставам в края на кея. Това е чувството да си сам: да си се провалил. Да няма кого другиго да обвиниш.
Трябваше да наглеждаш брат си. Дори и с това не можа да се справиш.
Такива вечери единственото смислено нещо, което можеш да направиш, е да изчезнеш. Да се хвърлиш в една сива дупка. Да не помниш нищо. Да не знаеш кой си. Да бъдеш друг.
Мъглата над езерото. Звуците наоколо стават по-силни; сякаш ги издава гълголещо чудовище, което излиза из мрака и прогонва облаците.
Можеш да ги проследиш, подминавайки миля след миля гора. Студено, тъмно, тихо. Да вървиш, докато силите ти не се изчерпят. Да се свлечеш под едно дърво и да заспиш. Да се събудиш и да продължиш нататък, докато не стигнеш до язовира.
Стоя на кея при Бротенване. Аз съм Микел. Търся брат си. Ноември е. Минали са почти три години от случилото се при онзи язовир.
Тръгвам обратно по кея, скачам на пясъка и леко се затичвам по тревистия хълм. Връщам се по осветената ски пътека. От време на време спирам и се заслушвам в обратната посока – към тишината.
Само след няколко минути стигам до паркинга. В дъното му се вижда микробус с включени фарове и двигател.
Не е онзи автомобил. Няма как да е той. Колко бели микробуси има по света? Мисълта обаче отново изниква в ума ми и осъзнавам, че това е лош знак. Точно този бял ,,Хайс“.
Двигателят му изръмжава няколко пъти и накрая той потегля. Минава на 40-50 метра от мен. Вътре има двама души. Познавам единия. Тя е казала, че ще се върне.
Затичвам се с всички сили. Не мога да избягам от това. Отново е започнало.
В мига, в който излизам измежду дърветата в края на пътя, го виждам: осветлението във всекидневната се включва и изгасва.
Това се повтаря още веднъж, и то бързо. Настъпва малка пауза, след което всичко започва отначало. Включване, изгасване, все по-бързо и по-бързо.
Втурвам се натам и влизам в къщата.
Той е притиснал лице в едната стена на всекидневната и не спира да натиска ключа за осветлението. Вратата на верандата е широко отворена.
– Робин – извиквам аз.
Той не реагира, ами продължава да включва и изключва осветлението. Знам какво означава този сигнал: опасност.
Прегръщам го с една ръка. Вони. Насрал се е.
– Къде беше, дребен?
Харесвам такива думи от старите филми, които баща ни ни е показвал. Двамата с него често ги използваме, когато си говорим. А щом се засмеем, Робин следва примера ни, въпреки че не разбира връзката. Дребен, хулиган, негодник.
Този път обаче Робин не се засмива.
Издава някакъв тих звук от гърлото си като някакво странно, ръмжащо животно.
– Остави ключа за осветлението, приятел. Вече съм вкъщи. Няма да те оставя.
Хващам ръката му и се стряскам. Пръстите му са изцапани с някаква гъста течност. Прилича на кръв. Стиснал е нещо в другата си ръка.
– Ударил ли си се?
Звукът, който издава от гърлото си, става по-силен. Робин се намира някъде далеч оттук. Не съм сигурен, че ме чува.
– Дай да те огледам.
Хващам го с две ръце за главата и я обръщам към себе си. Той ми позволява да го направя, но стои със затворени очи. По лицето му няма кръв. Нито пък по скалпа му под тънката му коса.
– Какво държиш в ръка?
Той стисва въпросната вещ още по-здраво. Накрая изоставям опитите да разтворя ръката му и вместо това отивам и затварям вратата на верандата.
– Идвал ли е някой? – питам аз, защото той не може да я отвори сам.
Разбира се, не отговаря и на този въпрос.
– Ще отида да напълня ваната – решавам аз, опитвайки се да говоря спокойно, сякаш нищо не се е случило. – Топла вода с много пяна. А после ще си направим огромна чаша горещ шоколад.
Робин отново се е обърнал към стената и слага ръка върху ключа за осветлението. Включване, изгасване, включване, изгасване.
Тъкмо се каня да се обадя на майка ни, когато ми звънва баща ни.
– Оставил си Робин да избяга?
Звучи напрегнато.
– Намерих го. Тук е.
Той издиша.
– Хубаво. Добра работа. Знаеш каква става майка ти, когато на Робин му се случи нещо.
Всички онези пъти, когато разочаровах баща си. Всичко онова, което трябваше да направя, и другото, което не биваше да правя.
– Да не би мама да ти е звъняла?
– Ами... ти как мислиш?
Все още звучи разтревожено. Това не е типично за него.
– Къде го намери? – поинтересува се той.
– Сам се е прибрал у дома.
– Хубаво, хубаво. Така е най-добре. Добре ли е?
– В какъв смисъл?
– Говори ли?
– Всичко е наред. Аз ще се погрижа.
– Къде е бил?
– Не знам. Играе си с осветлението във всекидневната: включва го и го изключва. Но ще му мине.
– Хубаво. Добра работа.
Сега вече звучи някак иронично, но не съм сигурен.
– Мога да го заведа при теб – предлагам аз. – Мисля, че това иска: да ти отиде на гости.
– Направи го. Добра идея.
– Утре вечер?
Малка пауза.
– Утре имам представление.
Трябваше да се сетя. Глупаво предложение.
– Задължително елате и двамата през уикенда. Ще си организираме истинско парти в стил ,,Фюрлан“ . Сьомга и канапета. И коняк.
Засмива се. Смехът му звучи различно.
– Понеделник следобед? – предлагам аз.
– Сряда – тогава нямам представление вечерта. И ще съм съвсем сам у дома.
Никога не отиваме у тях, когато семейството му е там.
– Трябва само да прочета един нов сценарий. Триста страници. Piece of cake . Можеш да ме слушаш.
Исках да го питам нещо. Затваря, преди да успея.
Когато майка ни влиза в банята, вече съм изтъркал диарията от дрехите на Робин, пъхнал съм ги в пералнята и съм го вкарал във ваната. Може да се каже, че съм изкупил вината си. Въпреки това коремът ми все още е подут и ме боли. Най-вече защото Робин само седи и издава звуци от гърлото си, вперил поглед напред. Сякаш е видял група зомбита горе в гората. Или където и да е бил. Не ми се мисли каква нощ ни чака.
Майка ни ме прегръща. Задушава ме с парфюма, който й е подарил Биргер. Отдръпвам се.
– Браво, Микел.
Не разбирам какво има предвид. Може би това, че къпя брат си. Пера му дрехите. Може би не иска да мисля повече за това, че съм се издънил. Но и да не го забравям.
– Преди да излезеш, отвори ли вратата на верандата? – питам аз.
– Не, защо?
– Просто стоеше широко отворена, когато се прибрах. Ако Робин се е научил да я отваря, трябва да сложим по-сигурна ключалка.
– Едва ли се е справил сам.
– Кой друг би могъл да я отвори?
Тя повдига рамене.
– Би ли го наглеждал, докато работя?
– Разбира се.
– Имаш ли много за учене?
– Нищо спешно.
Още една прегръдка. Целувка по бузата. Под задушаващия аромат на парфюма й долавям миризмата на пот и мъртва кожа. Преди не миришеше така. От баба винаги се носеше тази миризма – на стара жена.
– Биргер нямаше ли да...?
Тя поклаща глава.
– Ще спи там долу.
В известна степен съм забравил къде е това ,,там долу“. Фредрикста или нещо подобно. Родното му място.
Тя забелязва облекчението ми: разбирам го по усмивката й. Винаги се усмихва така, когато имаме някаква обща тайна. Не съм сигурен каква е тайната точно в този момент. Нещо, свързано с Биргер? Приисква ми се да я питам направо: Омръзна ли ти най-накрая? Реши ли да го пратиш по дяволите?
– Слушай, вечерята за рождения ти ден... днес се случиха толкова много неща, така че можем ли да я оставим за уикенда? Така и Биргер ще може да дойде и да празнува в твоя чест.
Защото, ако изпусне тази възможност, би бил съсипан.
Не го казвам на глас. Нямам сили да споря с нея.
– Защо се обади на татко? – питам вместо това. – Едва ли е могъл да знае къде е Робин.
Тънките й вежди се сключват, сякаш се опитват да се достигнат.
– Не съм му се обаждала.
Робин рязко се изправя, при което изплисква вода на пода. Завивам го с кърпата.
– Той каза, че си.
Майка ни просто поклаща глава. Тръгва към вратата, а щом стига до нея, се обръща и тайнствено ми намига. Все още не разбирам в какво се състои тази тайна. Преструвам се, че разбирам, както винаги съм правил: споделял съм тайни с нея, независимо дали съм ги разбирал, или не.
– Майка ти не е съвсем изкуфяла, Микел. Още не.
Излиза в коридора и се засмива високо. Сякаш тази мисъл е забавна.
