Откъс от романа "Репетиции" от Владимир Шаров. Владимир Шаров. Превод от руски – Здравка Петрова. Художник – Кирил Златков. Редактор – Георги Борисов. Изд. „Факел експрес“, С. 2108
Яков се върнал в лагера вече ясно осъзнал какво трябва да прави занапред. Точно след два месеца, на 16 декември трийсет и осма година, апостол Петър навършвал петдесет и пет години, това бил крайният срок за апостолството и съответно той трябвало да подаде оставка и от ролята, и от поста началник-лагер. Преди историята с доносниците Яков признавал безусловното, осветено още от думите на Христос старшинство на Петър сред апостолите, можел да смята, че Петър греши – неговото решение да премахне евреите било неправилно, ала не се съмнявал в честността и искреността на Петър, в неговата вяра, че той иска същото, което очаква всеки от тях – Христос, Спасителя, Неговото пришествие на земята – но последните събития показали на Яков, че това не е така.
За Яков било очевидно, че човекът, избран от Христос за апостолско служене, трябва да бъде честен във всичко, което му e било писано да върши; честността, задължението на всекиго честно да носи кръста си изобщо били в основата на неговото разбиране за света и фактът, че Петър злостно нарушил дълга на началник-лагер, означавал едно: вече за нищо не може да се вярва на Скосирев. За Петър няма нищо свято – всичко е само средство и той, без да се замисля, е готов да предаде всекиго, само за да остане, да продължи своите пълномощия. А вярата, че той, Петър, ще съумее да принуди Христос да дойде именно при него, е измамна.
Яков си спомнил, че и когато Христос за пръв път дошъл на земята, в нощта преди разпването на три пъти, за да оцелее, Петър се отрекъл от Христос, и разбрал, че това не случайно се е запазило в Евангелията, било е предупреждение за него, за Яков, много да внимава с Петър.
Такова разбиране за Петър го изключвало от обичайния ред на нещата, поставяло го извън закона и наистина, Яков бил убеден, че каквото и да предприеме спрямо него, то ще е все морално и оправдано. Но отначало, макар и със съмнението, че ще има полза, той водел борбата срещу Петър честно, просто му било приятно, че и по това се различава от него. Разбира се, това било грешка.
Целта на Яков била незабавно, още преди напускането на Петър и края на неговия срок, завземане на реалната власт в лагера в Мшаники, през оставащото на Скосирев време бил готов да го търпи само като чисто церемониална фигура. Яков не претендирал за длъжността началник-лагер, по традиция я заемал всеки следващ апостол Петър, така че той смятал този ред за естествен и когато всичко се уталожело, смятал да я предаде на най-големия син на Скосирев.
Още на 18 октомври в опит да свали Петър Яков написал и изпратил до районния център първия донос. Не мога точно да кажа той ли измислил този начин на борба – после Яков залагал на него до края – или използвал съвета на римляните (когато отново се върнал към задълженията си на главен чекист, той се съвещавал с тях почти всеки ден), по-скоро е второто. Вярно, доносът, който Яков пратил до Бели Яр, бил далеч не такъв, какъвто го съветвали да напише. Римляните казвали, че при всяко положение доносът трябва да бъде изпратен до Москва, и то тайно, те се нагърбвали с това: тук, в Сибир, и районното, и областното управление на НКВД ще направят всичко, за да прикрият Петър, от дълги години той е техен човек и като изпраща доноса до района, Яков вреди не на Петър, а на себе си. Яков трябва да разбере, че ударът по Петър е удар и по неговите непосредствени началници, следователно е глупаво да търси тяхната подкрепа. И най-важното – доносът трябва да се състави така, че да е невъзможно да не отреагират на него, глупаво е да се страхува от преувеличения и да мисли за правдоподобие, колкото по-остро е всичко, толкова по-бързо и по-решително ще отговори Москва. Римляните дори нахвърлили подходяща за случая чернова. В нея Петър бил обвинен в създаване на дълбоко законспириран диверсионно-терористичен център в Мшаники, в планиране на прехвърляне на агенти в най-големите градове на страната с цел покушение над най-видни партийни дейци, в подготовка на мощно кулашко въстание в Сибир и на откъсването му от Съветска Русия. Но Яков не се възползвал от нищо предложено.
Римляните добре разбирали конструкцията на държавния ред, техните съвети безспорно били разумни и правилни. Ако се бил вслушал в тях, Яков още преди новата трийсет и девета година щял да се справи с Петър. За съжаление, бил млад, самоуверен и упорит. От предложеното от римляните избрал някакви трохи и разбира се, не се получило нищо свястно. Макар че всички козове били в ръцете на Яков, до пролетта на трийсет и девета година той нищо не успял да постигне. И на евреите, и на други затворници това струвало стотици животи. Понеже уважавал инструкциите и субординацията (най-важната част от неговото разбиране за честно изпълняване на служебните задължения), Яков обвинявал Петър в следното: първо, той не пази лагерните секретни сътрудници и така отслабва ефективността на работата на оперативно-чекисткото управление (не обвинявал Петър конкретно в смъртта на тримата евреи, защото не знаел със сигурност дали той е разгласил имената им нарочно, или се е изтървал в пияно състояние – от деня на погребението на стария Яков Петър се напивал почти всеки ден); второ, Петър се държи зле със затворниците, вследствие на което смъртността в лагера е неоправдано висока и трети месец поред се проваля държавният план за добив на въглища.
С една дума, обвиненията изглеждали смехотворно и макар че за половин година Яков написал над сто подобни послания, нямало реакция на нито едно от тях. През март трийсет и девета година Яков най-сетне разбира, че ако продължава да упорства, нищо няма да постигне и оттогава нататък доносите, които изпраща в областта, стават други. В тях все така няма никакви лъжи, но благодарение на новите материали, с които го снабдяват римляните, те изглеждат вече напълно сериозни.
Гробището се намирало в долчинка, почвата тук била глинеста и дори след цял месец засуха водата нямало къде да се дене. Изкопаните гробове буквално за няколко минути се напълнили догоре с вода като басейни и телата, положени в тях, но още не засипани, изплували. Опитите да ги заровят били безуспешни, пръстта се свличала и потъвала, а труповете, издути от газове, продължавали да лежат на повърхността. Някой от затворниците казал, че едни трябва да притискат телата към дъното с лопати, а други да ги затрупват първо с камъни, после и с пръст. Този начин сигурно не бил лош, във всеки случай през нощта сякаш помогнал, но тъй като гробовете били изкопани плитко, до сутринта доста трупове все пак изплували и почти във всеки трети гроб, а особено много в рова, където били засипани с пръст затворниците, изпод нея, като изпод юрган, стърчали ръцете и краката на покойниците.
Яков обвинява цялото лагерно началство и цялата охрана, че са бивши кулаци, скрили от съветската власт своя произход; още по-рано, в годините на гражданската война, са били активни участници в голямо бандитско формирование на белите, избило десетки червени партизани. Картината била увенчана със съобщението на Яков, че в Мшаники под прикритието на лагерна самодейност и репетиции на пиесата „Христос-контрареволюционер” началникът на лагера Скосирев почти десет години води откровена религиозна пропаганда и прави нееднократни опити да постигне по-скорошно второ пришествие на Исус Христос на земята и така освен всичко друго да сложи край и на съветската власт.
