БИЗНЕСЪТ С ХАДЕС
„Сайънс фентъзи мегъзин“, главен редактор Джон Карнел, брой 60, том 20, август 1963. По-ранна версия е публикувана в „Текникъл Сайнет“, списанието на техникума „Хай Уайкоум“.
Аааргх, аааргх, аааргх... Ако си запуша ушите и се развикам „ла- ла-ла-ла“, няма да ви чуя как четете тоя разказ.
Той е незрял. То и аз бях, да ви кажа – по това време бях на тринайсет години. Това е първото писано от мен нещо, което публикуваха. Всъщност даже е първото нещо, което написах с усеща¬нето, че пиша истински разказ.
Започна като задача за домашно. Учителят по английски ми писа двайсет точки от двайсет възможни за него и го пусна в училищното списание. Хлапетата го харесаха. Станах писател.
И това беше голямата работа, защото дотогава си бях едно нищо. Бях добър по английски. По всичко останало – средна хубост, едно от ония хлапета, дето не привличат учителския поглед, и много се радват за което. Бях зле даже по физическо, без да броим един чудесен срок, когато ни пуснаха да играем хокей и в този спорт бях ужасен и много опасен.
Обаче другите хлапета бяха харесали разказа. Надуших кръв.
По онова време във Великобритания излизаха три, точно така, три професионални списания за научна фантастика и фентъзи. Не е за вярване, ама си е живата истина. Навих леля си, която имаше пишеща машина, да ми го напечата, и го пратих на Джон Карнел, който бе главен редактор и на трите. Нагло хлапе, ей.
Той го прие.
Майчице!
Четиринайсетте лири, които ми плати, стигнаха да си купя на старо пишеща машина „Импириъл 58“ от учителката си по машинопис (майка ми бе решила, че е редно да мога сам да си печатам текстовете, нали съм писател и прочие), и сега, когато пиша, ми се струва, че за четиринайсет лири машината си беше екстра, само се чудя дали мама и татко скришно не са доплатили разликата.
За щастие, преди да успея да нанеса кой знае какви щети с това чудо, ученето и изпитите ме подбраха и ме запокитиха на работа в местния вестник, където се научих да пиша като хората, или поне като журналистите.
Препрочетох разказа и пръстенцата ме сърбяха да го поокастря, да му придам темпо, да ги разпарчетосам тия клишета, абе, накратко, да го пренапиша из основи. Обаче би било глупаво, та затова ще си скърцам със зъби.
Давайте де, четете.
Не ви чувам! Ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла!
Тигел отвори входната си врата и сякаш се вкорени на черджето пред прага.
Представете си вътрешността на буреносен облак. Поръсете щедро с пепел и гарнирайте със сяра по ваш вкус. Сега имате приблизителна представа на какво приличаше Тигеловото антре.
Димът бълваше изпод вратата на кабинета. Смътно спомняйки си някакъв филм, който някога бе гледал, Тигел лепна една носна кърпа на носа си и се заклатушка към кухнята. Една кофа вода по-късно той се върна. Вратата не щеше да помръдне. Телефонът се намираше в кабинета, за да е подръка за спешни случаи. Тигел остави ведрото и натисна вратата с рамо, но тя си остана затворена. Той се дръпна до отсрещната стена на коридора, от очите му шуртяха сълзи. Скръцна със зъби и я щурмува.
Вратата се отвори своеволно. Тигел описа изящна дъга над стаята, която завърши в камината, а после всичко почерня и буквално, и преносно, и той скъса лентата.17
На главата му отгоре сто слона с букаи на краката танцуваха кадрил. Различи мъглява фигура, коленичила над него.
– Ето, изпий това.
Ах, вливащ здраве сок, о, течна радост! Ах, животворен бульон против залитане! Ония слонове се преобразиха в пантофи и сега танцуваха улегнал валс – уискито оказваше желаното въздействие. Тигел пак отвори очи и огледа посетителя.
– Кой си ти, дяволе ниеден?
– Съвсем прав си!
Главата на Тигел се стовари върху решетката с глухо „дръннн!“.
Дяволът го вдигна и го настани в едно кресло. Тигел си отвори едното око.
Дяволът бе облечен в порядъчен черен костюм, с червен карам¬фил на бутониерата. Тънкият му напомаден мустак в съчетание с мъндзърката брадица му придаваха достойнство. На масата бяха оставени мантия и сгъваем цилиндър.
Тигел си знаеше, че това ще се случи. След като десет години цица пари от нищо неподозиращия бизнесмен, нямаше как Немезида да не го излови. Стана на крака и изтръска саждите от дрехите си.
– Ще ходим ли? – попита жално.
– Да ходим? А къде?
– На Оня свят, предполагам.
– На Оня свят... А, у дома, искаш да кажеш! Госп... опа, извинявай... По дяволите! Не! Никой не е слизал Там долу от близо две хиляди години. Хич не се сещам защо. Не, дойдох при тебе, защото Там долу имам нужда от помощ. В бизнеса с Ада никакви пари не се вадят – няма вече изгубени души. Единственият човечец, дето слезе Долу за последните две хиляди години, беше един бесен тепегьоз на име Данте, и той си тръгна със съвсем погрешни впечатления. Сигурно си чувал какви ги разправя за мен!
– Чел съм нещо за това някъде, да.
– Вярно ли? Кофти реклама ми направи. И тука идва ред на твоята намеса.
– А? – Тигел наостри уши.
– Да, искам да рекламираш Ада. Их, че си непохватен! Разля си пиенето по целия килим!
– Ама... защо аз? – изграчи Тигел.
– Ти си собственикът на рекламна агенция „Точна сделка“, нали така? Искаме да ограмотим обществото по адовите въпроси. Не да го подлагаме на вечни мъки, то е ясно. Само еднодневни екскурзии, Голямата обиколка на Ада, ей такива работи.
– Ами ако откажа?
– Какво би казал за десет хиляди лири?
– Довиждане.
– Двайсет хиляди?
– Хммм... Не се ли предполага да ти давам задачи – да изплетеш въже от пясък*, и други подобни?
Дяволът като че ли се ядоса.
– Четиресет хиляди – това е последната ми оферта! И освен това – Дяволът сключи пръсти и отправи усмивка към тавана, – има някои доста уличаващи факти около случая с продуктите на Пейн-Смит, които бихме могли да огласим публично.
– Ето сега вече говориш на моя език. Четиресет хиляди лири и си траете за случая с П и С?
– Да.
– Дадено.
– Много се радвам, че и ти мислиш като мен – рече Дяволът.
Тигел се настани зад махагоновото си бюро и извади бележник. Посочи излъскана сребърна табакера.
– Цигара?
– Благодаря.
Тигел също си взе цигара и се бръкна за запалката си. Изведнъж му хрумна една мисъл.
– А как да разбера, че си Мефистофел?
Дяволът потръпна.
– Моля ти се! За тебе съм Меф Луцифер. И знам за случая с П и С, нали така?
На Тигел му светнаха очите.
– Може да си някой хитряга. Убеди ме. Давай де, убеди ме!
– Добре, сам си го изпроси. Впрочем патлакът в левия ти джоб срещу мен не върши работа. – Дяволът се облегна безгрижно и про¬тегна пръст към Тигел.
– Виждаш ли? Ти си менте, долен...
Прас!
Мълния се стрелна през стаята. Крайчецът на Тигеловата цигара пламна.
– Аз... такова... убедих се!
– Много се радвам.
Тигел отново си стана предишният.
– Давай по същество. Доколкото разбирам, искаш Адът да бъде експлоатиран по всички възможни начини?
– Да.
– Е, боя се, че не мога да направя кой знае какво, преди да съм видял самото място – от гледна точка на живите, ако ме разбираш.
– Напълно. Е, мога да те взема със себе си, но да знаеш, че косите ще ти настръхнат. Виж сега, ако чакаш на ъгъла на тази улица в... осем довечера, да кажем? Мога да те взема и да се разходим дотам. Става ли?
– Става.
– Тогава ще се видим. Айде, чао!
Пуф!
И той изчезна. Стаята отново се изпълни със серен дим. Тигел отвори прозорците, после пак ги затвори. Ако някой от ония, дето все си врат носа в хорските работи, зърнеше дима, после щеше да види зор да обяснява на пожарната как така огън няма. Отиде в кухнята, седна и се замисли. Щеше му се да бе чел повече фентъзи.
В желанието си Дяволът да си гледа своите работи, Тигел ми¬слеше сходно с разни други същества. Къде мненията им се различа¬ваха – това се мъчеше да проумее той. Отвори хладилника и извади кутия бира.
Опасно е наоколо да търчи на воля някой, дето знае разни неща, които човек би предпочел да запази за себе си. Любовта на Тигел към парите воюваше с любовта му към свободата. Искаше ги онези четиресет хиляди долара, но не щеше Луцифер да търчи на воля.
Изведнъж му хрумна идеалното решение. Ама разбира се! Защо не! Грабна си шапката и се запъти със забързана крачка към местната църква.
Тигел стоеше на уличния ъгъл под проливния дъжд. Тънка струй¬ка вода се стичаше по гърба му и наводняваше велурените му обувки. Погледна си часовника. Една минута до осем. Потръпна.
– Пссст!
Тигел се огледа назад.
– Тука долу!
Видя, че капакът на една шахта посред тротоара е вдигнат. Дяво¬лът си показа главата.
– Айде!
– Оттам ли?
– Да.
Той се промъкна през тесния отвор.
Цоп!
Ще трябва да си впише обувките в графа „разходи“.
– Айде да ходим – каза Дяволът.
– Не знаех, че може да се слезе Там долу по канализацията!
– От това по-лесно няма, старче. Тука вляво.
Не се чуваше ни звук освен ехото от техните стъпки – тропането на Тигеловите велурени обувки и чаткането на Дяволовите копита.
– Колко още има?
Вървяха вече от няколко часа. Краката на Тигел бяха подгизнали и той кихаше.
– Стигнахме, старче.
Бяха се добрали до края на тунела. Пред тях се простираше тъмна долина. В далечината Тигел виждаше грамадна стена с мъничка врата на нея. Надлъж на долината протичаше черна река, във въздуха се долавяха нотки на сяра.21
Дяволът свали платнището от една могилка край входа на тунела.
– Позволи ми да ти представя Герион ІІ!
Тигел примигна. Герион ІІ беше Форд Т в кръстоска с Остин 7, украсен с вкус в сярножълто.
Дяволът дръпна страничната врата и тя се откърти.
Качиха се. Изненадващо, колата запали само след няколко врътки с манивелата.
И те поеха с пръхтене през сярната равнина.
– Хубава кола.
– Нали! Четиресет драконски сили. Сам си я сглобих от туйцък- онуйцък, довлечено от Земята. Кофтито на това да изскачаш от земята край склад за отпадъци – рече Дяволът и скръцна с остри зъби, когато завиха на скорост сред облак от сяра, – е, че често изплуваш под купчина старо желязо. – Той си потърка главата. Тигел забеляза, че единият му рог е бинтован.
Спряха край реката. Колата изпускаше облаци пара.
Очукана плоскодънна лодка бе закотвена край брега. Дяволът помогна на Тигел да се качи в нея и се хвана за теслата, пардон, веслата.
– А какво стана с… как му беше името... Харон?
– Не обичаме да говорим за това.
– А...
Тишина. Само веслата скърцаха.
– Ще трябва да я подмените с мост, то е ясно.
– А, да.
Тигел се замисли.
– Ще им вземаме по половин пени.
– Мисля си – рече Тигел, – за водата, дето ми се плиска край глезените.
Дяволът не вдигна очи.
– Ето.
Подаде на Тигел една очукана керамична чаша, върху която едва се различаваха инициалите „Б. Р.“. И тъй, продължиха.
Стигнаха пред една врата. Тигел погледна нагоре и прочете над¬писа:
НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ
– Не става.
– Не става ли?
– Неонов надпис.
– Тъй ли?
– Червен.
– Тъй ли?
– И да мига.
– Тъй ли?
Влязоха.
– Долу, момче! Слез от Тигел!
Три езика близнаха Тигел едновременно.
– Връщай се в колибата си, момче.
Цербер със скимтене се измуши нататък.
– Трябва да го извиниш – рече Дяволът, щом вдигна Тигел и го отупа от праха. – Откакто отхапа къс от крака на Орфей, вече не е същият.
– В легендата това го нямаше.
– Знам. Жалко, защото истинската история беше много по... ъъъ, интересна. Обаче то това няма никаква връзка.
Тигел огледа внимателно обстановката. Като че стояха във фоайето на хотел. В едната стена имаше малка ниша с писалище в нея, върху което лежеше отворен дебел, прашасал регистър за посетители.
Дяволът отвори една дървена вратичка.
– Насам е.
– Кое?
– Офисът ми.
Тигел го последва нагоре по тясната стълба, чиито дъски заскърцаха под краката му.
Офисът на Дявола, щръкнал несигурно върху стените на Ада, бе доста изпаднал. В единия ъгъл, където Стикс бе преляла, имаше петно от влага, а тапетите се лющеха от дървените стени. Ръждясала печка в 23
ъгъла гореше, нажежена до червено. Тигел забеляза, че май целият под е застлан със стари вестници, сметки и рецепти за разни заклинания.
Дяволът се тръшна в едно просторно кресло, а Тигел се настани на тръстиков стол, целия в заврънкулки, който едва не се срути под тежестта му.
– Нещо за пиене? – предложи Дяволът.
– Нямам нищо против – отвърна Тигел.
– Много хубаво питие – отбеляза Тигел. – По твоя рецепта ли е?
– Да. Много е просто – две части кръв от прилеп, една... Леле! Много странен цвят доби! Добре ли си?
– Бляк! Кхъ-кхъ! Ъм... добре съм си, благодаря. Ъъъ... да даваме по същество?
– Добре.
– Ами… както аз го виждам, основната трудност за нас ще е да накараме обществото да приеме Ада... и тебе, ако става въпрос... на сериозно. Щото общоприетата теория за Ада е за нещо като огнена пещ, където ти ръчкаш изгубените души с вила, а орди от демони и какви ли още не търчат наоколо и вряскат... Ей, това ме присети – къде се е дянало всичко живо, такова де, умряло? Душите?
– Кой?
– Загубени души, демони, зли духове и разните му там?
– А, те ли. Ами… както казах, никой не е слизал тук от две хиляди години, освен оня тъпак Данте. И всичките души Тук долу постепенно се издигнаха до Чистилището и после се възнесоха към... да де, а всичките демони се хванаха на работа другаде.
– Като бирници – измърмори Тигел.
– Именно. Що се отнася до огнените пещи, единствената, дето още е годна за работа, е Марк ІV, ей я там в ъгъла. Много е полезна за кулинарните ми подвизи, обаче за друго не става.
– Хм. Ясно. Да ти се намира подръка карта на Ада?
– Май да. – Дяволът се разрови из стария дъбов шкаф зад гърба си и извади пожълтял пергаментов свитък. – Това е най-новата карта, с която разполагам.
– Ще свърши работа. Чакай сега да видя. Хм. Предполагам, че сме влезли ето оттук.
– Да! Това, защрихованото, е Сярната равнина.
– Много добре. Сигурен съм, че миннодобивната компания „Акме“ ще плати много, за да получи правата за добив...
– Тъй ли?
– Разбира се, ще трябва да построим нормален път през нея заради увеличеното движение...
– Тъй ли? Да изкопаем голям тунел под земната повърхност...
Кафене тук. Танцова зала там. Състезателна писта в далечния край. Алея за боулинг и...
– Тук можем да сложим лунапарк...
– Там да оставим място за ресторант...
– Тука и тука да турим сергии за сладолед, а тук...
– Там – джаз оркестър, който да свири цяла нощ. Свържи се с твоите демони и им предложи по-високо заплащане, за да се върнат и да ти помагат да въртиш предприятието...
– Хвани Орфей да събере джазов оркестър... Сигурен съм, че Аполон ще се навие...
И тъй продължиха. Скоро картата се покри със символи на всичко – от танцова зала до велосипедна писта. После седнаха и обсъдиха първия етап: как да привлекат погледа на обществото към Ада.
