Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Откъс от "Лакомството" от Мюриел Барбери

31 март 2015, 12:02 часа • 8720 прочитания

Огледалото

Улица „Грьонел“, стаята

 

Казваше се Жак Дестрер. Беше в самото начало на кариерата ми. Току-що бях свършил една статия за специалитета на къщата „Жерсон“, статията, която щеше да предизвика революция в каноните на професията ми и щеше да ме изстреля в небосвода на кулинарната критика. Във възбудено, но уверено очакване на онова, което щеше да последва, се бях усамотил при чичо ми, най-големия брат на баща ми, стар ерген, който умееше да живее и минаваше в семейството за чудак. Никога не се беше женил, никога не го бяхме виждали с жена до такава степен, че баща ми го подозираше в „обратност“. Беше успял в бизнеса и в зрялата си възраст се бе оттеглил в едно очарователно малко имение близо до гората Рамбуйе, където прекарваше спокойно дните си, подрязваше розите, разхождаше кучетата, пушеше пури в компанията на стари познати от бизнеса и си готвеше яденета по ергенски.

Седнал в кухнята, го наблюдавах как действа. Беше зима. Бях обядвал много рано при Гроерс във Версай, след което се бях скитал по малките заснежени пътища в повече от прекрасно разположение на духа. В камината гореше силен огън и чичо ми приготвяше яденето. Бях свикнал с шумната и трескава атмосфера в кухнята на баба ми, когато сред дрънченето на тенджерите, цвърченето на маслото и тракането на ножовете се вихреше една почти изпаднала в транс мъжкарана, на която единствено дългият опит придаваше ореол на спокойствие – ореола на светците сред пламъците на ада. Жак вършеше всичко с мярка. Не бързаше, но не се и баваше. Всяко движение с времето си.

 

Внимателно изми тайландския ориз в малка сребриста цедка, изцеди го, изсипа го в тенджерата, покри го с един път и половина повече солена вода, покри го и го остави да се вари. Скаридите се намираха във фаянсова купа. Докато говореше с мен, главно за статията ми и за плановете ми, той ги обели с

изключително старание. Нито в един момент не ускори темпото, нито за миг не го забави.

След като и последната животинка бе освободена от защитната си обвивка, той грижливо изми ръцете си със сапун, който миришеше на мляко. Със същата спокойна равномерност сложи един чугунен тиган на печката, сипа вътре малко зехтин, остави го да се загрее и разпръсна в него обелените скариди. Сръчно ги заобръща с дървената шпатула, като и най-тъничката опашчица не му убягваше, обръщаше ги ту от едната, ту от другата страна и те танцуваха в уханието на мазнината. После кърито. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Една чувствена прах разкрасяваше с екзотичната си позлата медното розово на морските дарове: един наново измислен Ориент. Сол, черен пипер. Наряза с ножица стръкче кориандър над тигана. После много бързо капачка коняк, клечка кибрит и от съда се издигна дълъг злобен пламък като призив или вик, който най-сетне се е изтръгнал от гърлото, или като бурна въздишка, заглушена също така внезапно, както и се е появила.

На мраморната маса беше поставил порцеланова чиния,  кристална чаша, прекрасни сребърни прибори и бродирана ленена салфетка. В чинията сипа внимателно с дървена лъжица половината от скаридите, оризът в една купичка беше предварително оформен в малък купол с лист мента на върха му. Наля си щедро в чашата течност с цвят на жито.

‒ Искаш ли чаша „Сансер“?

Направих отрицателен знак с глава. Той седна на масата.

Хапване набързо. Това Жак наричаше хапване набързо. Знаех, че не се шегува, че всеки ден си приготвя по същия начин хапка от

рая, без да осъзнава изтънчеността в това обичайно за него занятие, защото беше истински кулинар, истински естет в неподправеното си ежедневие. Наблюдавах го да яде, без самият аз да се докосна до приготвеното пред очите ми ястие. Хранеше се със същото, някак разсеяно, но прецизно старание, с което беше сготвил това ядене, и то, без да съм го опитал, остана едно от най-вкусните в живота ми.

Дегустацията е акт на удоволствие, описанието на това удоволствие е художествен факт, но истинското произведение на изкуството в крайна сметка е пиршеството на другия. Обядът на Жак Дестрер представляваше пиршество в цялото си съвършенство, защото не участвах в него, защото не преливаше в предхождащото и последващото мое ежедневие и защото можех да го запазя в паметта си като затворена и автономна единица – един уникален миг, запечатан там извън времето и пространството, перла на освободения ми от житейски чувства дух. Също както когато наблюдаваш отразеното в изпъкнало сферично огледало помещение, което се превръща в картина, защото не може да се отвори към нищо друго и ни предлага един свят без другаде, запечатан завинаги между полукълбата на сферата, изолиран от живота наоколо, обядът на другия е затворен в рамката на нашето съзерцание, извън безкрайната бягаща линия на нашите спомени и планове. Би ми се искало да живея живот като този, подсказан ми от огледалото и от чинията на Жак, живот без перспектива, което означава невъзможност да се превърне в произведение на изкуството, живот без някога и без утре, без околности и без хоризонт: сега и тук, красиво е, пълноценно е, защитено е.

Но не е това, което търся. Това, което получи моят хранителен гений от изтънчените ресторанти, това, което научи умът ми от скаридите на Дестрер, не дават нищо на сърцето ми. Сплин. Черно слънце.

Слънцето...

 

Превод от френски Александра Велева

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес