От автора
На старата аналогова снимка едно момиченце позира като малка знаменитост между две червено-бели бензинови помпи Esso. На улицата зад него се виждат сводестите прозорци и двойните врати на грандиозна стара къща, която излъчва елегантността, достойнството и историята на една някога била, но вече изгубена Куба.
Години след това аз се ожених за напереното момиченце от въпросната снимка, а улицата в квартала на Куба, където Мириам е живяла до 1960 г., преди да я измъкне оттам нейната баба, убедена тогава, че Кастро няма да издържи повече от шест месеца, е в руини. Снимката е сред малкото, което позволяват на Мириам да вземе със себе си, и в продължение на много години е образът, който имах за нейната Куба преди революцията. Той се сблъскваше с представата ми за другата Куба, която си бях оформял от малък, горе-долу на възрастта на Мириам на тази снимка. Моят образ идваше от новините, от черно-белите кадри с Фидел Кастро, където той крещи, ръмжи, сочи с пръст и обвинява САЩ. По-късно се изграждаше от четенето на всички онези статии за „Куба на Фидел Кастро“. Снимката с червено-белите бензинови помпи доказваше, че е имало друга действителност, преди Фидел и неговата революция да я изтрият.
Куба е малка държава, не по-голяма по площ от щата Пенсилвания, с население приблизително колкото това на Охайо. Влиянието ѝ върху света обаче далеч надвишава иначе скромния ѝ размер. В продължение на поколения световните прожектори са насочени към Фидел и Раул, сякаш управляват някаква свръхсила. Революционна Куба създава толкова много импозантни характери като Че Гевара, свързана е с толкова много страховити исторически моменти като инвазията в Залива на прасетата или като ракетната криза, за малко не довела до ядрен холокост, че е лесно да попаднеш в капана да си представяш само забележителни събития и грандиозни революции, забравяйки, че в тях участват истински хора, че това, което се случва в исторически мащаб, се разиграва по улиците и напълно трансформира живота не само на президенти и генерали, но и на наперени осемгодишни момиченца.
Когато започнах да пиша за обикновените кубинци и техния живот, си мислех за тази снимка на Мириам и бензиновите помпи. В продължение на почти половин век, откакто сме заедно, много пъти съм опитвал да си представя нейния живот в Куба. Какво трябва да е било за нея да чува как толкова много от съучениците ѝ отлитат за Ню Йорк, че да си мисли, че Ню Йорк е място в небето? Изумен бях, когато ми каза, че през 1961 г. – само седмици преди фиаското в Залива на прасетата, което трябваше да отстрани Кастро, но вместо това утвърди властта му в Куба, са се върнали с баба си там, за да бъдат до умиращия ѝ дядо. Година по-късно, малко преди кризата с ракетите, я качват сама на витлов самолет и я изпращат в Маями, а след това в Ню Йорк, където отново се събира с баба си, този път завинаги. Дори след толкова много десетилетия Мириам все успява да разкаже нещо за Куба, което не е споменавала преди. Така става винаги, когато една дълбока промяна превръща иначе обикновеното детство в безкрайна поредица от спомени, толкова остри, че цветовете и звуците не могат никога да избледнеят. Изчезнала кукла, телефон, който звъни през нощта, капки потъмняла до кафяво кръв върху нагорещен тротоар – това не са просто спомени, а важни събития по един дълъг и съдбовен път.
За да пиша за Куба по начин, който предизвиква такъв вид усещане, знаех, че имам нужда да я видя от улицата в Уанабакоа, където е била бензиностанцията на чичото на Мириам, Раул. Исках да стигна отвъд митовете, да покажа истинската Куба и истинските кубинци, които живеят там, да вдигна завесата на дългогодишния политически театър и да се концентрирам върху хората, които са живели живота, който и Мириам би могла да живее, ако баба ѝ не я беше отвела оттам. Кои са кубинците днес и как изглежда тяхната Куба? Как оцеляват в една от най-контролираните, най-изолираните, най-пропагандираните държави в света? Как възприемат собствената си реалност? Условията, в които съществуват? Правителството, което контролира повечето страни от тяхното всекидневие, цензурира това, което четат и виждат, ограничава с какво се хранят, какво пият и какво говорят? И защо само веднъж, през 1994 г., излизат на улицата да искат промяна?
Научих, че има две Куби: едната е най-големият остров в Карибите, мястото, което Колумб описва като най-красивата земя, която човешките очи са виждали някога. Другата е скрита в сърцата на изгнаниците по света, много от които са се заклели да не се връщат, докато Куба не бъде свободна. Mириам е една от над милион и половината кубинци, напуснали от 1959 г. насам. Днес има повече от единайсет милиона души на острова, почти двойно, отколкото по времето, когато Кастро влиза толкова уверено в Хавана със своите бунтовници и оръжие. Какъв е животът на двете Куби и как мога да разкажа тази история сега?
През двете десетилетия като репортер на „Ню Йорк Таймс“ разбрах, че писането за тази страна може да задейства много скрити мини. Която и да е история за нея, колкото и малка да е тя, ще предизвика нечий гняв. По думите на американския дипломат Уейн Смит, Куба има същия ефект върху някои хора, „както пълнолунието върху върколаците“. Бях подложен на това особено напрежение, когато едновременно възхваляваха и осъждаха статията ми за смъртта на Фидел Кастро, и очаквам да получа същата реакция, когато в крайна сметка бъде публикувана и тази, която съм подготвил за Раул. Конфликтите имат дълбоки корени, страстите се разпалват от най-обикновени изявления. В много части на света Фидел продължава да е супергерой дори след смъртта си, а Куба, социалистическата утопия, която той създаде, даже и в хаоса си, продължава да служи за подражание. За други Кастро е въплъщение на жадния за власт диктатор и 1959 г. се счита за година не на триумф, а на катастрофа.
Реших, че ще бъде най-добре да избегна светата троица на кубинските икони – Фидел, Че и Хемингуей – и да оставя обикновените кубинци, чийто глас никога не се чува, да разкажат собствените си истории. Както обичат да казват учителите, целта ми е да ви покажа къде да търсите, но не и какво ще намерите там. Реших да не хуля кубинския режим, а да дам глас на хора, чиито животи са засенчени от вездесъщите исторически фигури. Чрез личните разкази на тези хора бих могъл да стигна по-дълбоко до истината за Куба и нейния народ, отколкото ако говоря само за лидерите или политиката на страната. За да свържа отделните истории, реших да се съсредоточа върху едно място и да се поразровя в начина, по който хората там се справят с реалността на революцията. Търсех място нито твърде дълбоко свързано със системата, нито твърде отчуждено от нея. Нито изцяло градско, нито съвсем провинциално. Нито много проспериращо (ако това изобщо е възможно, а аз не вярвам, че е), нито пък напълно окаяно (имаше много, от които да избирам). Исках място, докоснато от последните промени, където хората се приспособяват към тази Куба, която се оформя днес.
Не ми отне много време да реша, че това място е Уанабакоа. Предградие на град Хавана, но със своя собствена история, величествено изложена в труда на Херардо Кастеянос, Relicario histórico: frutos coloniales y de la vieja Guanabacoa (Editorial Librería Selecta, Хавана, 1948), том от деветстотин страници, от който намерих прекрасно запазено издание в Обществената библиотека на Ню Йорк, както и едно очукано, изцапано и опърпано в музея на Уанабакоа. Разположен срещу известното пристанище от центъра на Хавана, Уанабакоа е достатъчно близо, за да има връзки с бизнеса, политиката и културата на столицата. Въпреки това работи на собствени обороти, със своите особености и преобладаващото чувство, според думите на един кубинец, за „географски фатализъм“, което идва от това, че е толкова близо до столицата, но пък толкова трудно се стига до там.
Уанабакоа е правилното място и поради централната роля, която изиграва в събитията от 1994 г., най-отчаяното време на революцията и началото на много от промените, които се наблюдават в Куба днес.
