2
ЕДИНАДЕСЕТ ДНИ
ДО РОЖДЕНИЯ ДЕН
На работа е натоварено. Към десет и четиридесет и пет вече съм имала две съвещания, занимавала съм се с фактуриране на часове и съм върнала обаждания на трима клиенти, за да обясня спокойно, че не мога да накарам съда да работи по-бързо, нито мога да ускоря отговорите от адвокатите на партньорите им, колкото и вбесяващи да са забавянията, както и че всеки път, когато трябва да се обадя, за да ги успокоявам, това им струва пари. Хората винаги сякаш бързат повече да излязат от брака, отколкото са бързали да влязат в него.
Проверявам мобилния си телефон. Имам три пропуснати обаждания от непознат номер, но който и да е това, ще трябва да почака. Има нещо друго, с което трябва да се заема преди това. Алисън.
На вратата ми се чука и аз поемам дълбоко въздух. С Алисън никога не е лесно.
– Влез.
Алисън Кануик е в средата на петдесетте и е с разбирането, че възрастта сама по себе си носи компетентност, и фактът, че е била адвокат много по-дълго време от мен, би трябвало да измества факта, че е мой младши сътрудник.
– Добра работа с бившата мисис Макгрегър – усмихвам се аз, докато ѝ правя знак да седне, което тя не прави. – Сигурно е доволна от резултата.
– Колкото може да е щастлива една жена, чийто съпруг от тридесет години е намерил щастието си с жена на същата възраст като най-голямата им дъщеря.
Иска ми се да ѝ кажа: Просто приеми похвалата. Силата на Алисън са гневните съпруги, които искат отмъщение. Дори не съм сигурна дали всички те наистина искат отмъщение, но тя ги надъхва да съсипят съпруга, както направила самата тя преди десет години, когато собственият ѝ съпруг я напуснал заради друга жена. Може би ако престанеше да подклажда гняв у другите, и нейният щеше да угасне. В настоящия случай резултатът по делото „Макгрегър“ беше добър, но не напълно в полза на клиентката ѝ. Направих ѝ комплимент само за да загладя това, което смятах да ѝ кажа.
– Ами да, така е. – Сядам, въпреки че тя все още стои права. – Става въпрос за часовете ти, които се фактурират на клиентите – казвам аз и изражението ѝ се стяга. Ето, започва се. – От две седмици си под осемдесет процента и реших да проверя дали не си под някакво напрежение, което не...
– Сигурна съм, че глупавата компютърна програма невинаги вкарва всичко правилно.
– Моля те, Алисън, нека довърша. – Това е другото нещо. Тя никога не греши. Нито някога може да признае слабост. – Не те критикувам – лъжа аз. – Просто искам да се уверя, че си добре. Обикновено си много добра в постигане на целите. – Ако трябва да съм справедлива към нея, това последното е вярно. Тя е много конкурираща се и може невинаги да държи всичко под контрол, но със сигурност знае, че трябва минимум осемдесет процента от работните ни часове да са такива, за които да можем да таксуваме клиентите.
– Добре съм – казва сърдито тя. – Ще се погрижа отсега нататък да се справям по-добре с часовете си.
– Ако имаш някакви проблеми, винаги можеш да разчиташ на мен за помощ. – В момента, в който думите излизат от устата ми, виждам, че съм казала погрешното нещо. Челюстта ѝ се стяга, а в очите ѝ проблясва възмущение.
– Ще го имам предвид – процежда думите през стиснати зъби тя.
Още едно почукване спасява и двете ни. Розмари, секретарката ми, също над петдесетте, но човек, който излъчва топлота и радост от живота, влиза и носи голяма ваза с рози.
– Погледни ги! – Тя ги отнася направо на декоративната масичка до прозореца. Красиви са, поне двадесет рози.
– За мен ли са? – Объркана съм. Нямам специален случай, а Робърт никога не би ми купил рози. Той знае, че предпочитам растение, което ще продължи да живее, вместо нещо, което е осъдено да умре, въпреки че изглежда толкова красиво.
Алисън се бави, любопитна, а аз не си правя труда да ѝ кажа да си тръгне.
– Това беше с букета. – Розмари ми подава картичка. О, Господи, Паркър Стокуел.
Още веднъж ти благодаря. А ако някога решиш да приемеш поканата за вечеря, просто се обади. Паркър
Изпъшквам. Докато Розмари ме гледа въпросително, Алисън е цялата в многозначителни усмивки.
– Нека позная – мистър Стокуел? – Тя се обръща и си тръгва, като по някакъв начин успява да си придаде победоносен вид, което ме ядосва още повече.
– Нямаше да имам нищо против, ако не беше толкова неприятен – казвам аз, докато гледам цветята. – Да ме кани на вечеря. Не мисля, че е очаквал отговор „не“, въпреки че съм омъжена.
– Предполагам, че не получава много откази.
– Вярно е. Но определено не е мой тип. – Поемам си дълбоко въздух и задрасквам името на Алисън от списъка ми за деня. – Може би трябва да му уредя среща с Алисън. – Засмивам се леко при тази мисъл. – Защо всичко трябва да е толкова трудно с нея?
– Завижда, това е всичко – казва Розмари. – Ти си по-млада, по-успешна, имаш прекрасно семейство и – а, това ми напомня – сестра ти се обади. Каза, че те търсила на мобилния няколко пъти. Иска да ѝ се обадиш. Колкото може по-скоро, така каза.
Цветята, Алисън, натовареният ми ден и недостигът ми на сън внезапно са забравени. Фийби се е обадила. Намирам на телефона си пропуснатите разговори от непознатия номер.
Английски номер. Фийби. Моята сестра. Върнала се е. И единственото, което мога да си помисля, е... Защо сега? Защо толкова близо до рождения ми ден?
3
В болницата съм. Отделение петнадесет. Най-добре е да дойдеш.
Това е всичко, което каза, преди да затвори, и сега, когато съм тук, знам защо. Изигра ме да дойда.
Това е частно отделение, но е гериатрично частно отделение. Минавам покрай няколко стаи и не мога да се въздържа да не поглеждам през полуотворените врати. В една от стаите мъж със съсухрена кожа върху скулите и изтъняла коса мълчаливо потъва в онова, което предстои. В друга пациент гледа „Къщи под чука“ на телевизор, пуснат прекалено високо, а в последната има сгънат инвалиден стол до стената и една по-млада жена чете списание на възрастна жена, може би нейна майка или леля, която слуша и внимателно отпива от чаша чай. Картини от живота. Не искам да стигна до стаята, в която е картината от моя живот.
– Мога ли да ви помогна? – Една сестра ме кара да подскоча.
– Аз съм Ема Авърел. Искам да кажа Бърнет. Търся Фийби Бърнет?
– Ема? Другата дъщеря на Патриша Бърнет? – Ето това е. – Записахте ли се? – Тя говори високо и ядосано и дори жената, която чете на майка си в съседната стая, спира и се оглежда наоколо. Отстъпвам по-далече от вратата.
– Съжалявам, аз...
– Ема. Тук съм.
Фийби стои по-надолу в коридора. По-голямата ми сестра. Косата ѝ е пораснала дълга и пада свободно на раменете ѝ и с туниката, тесните черни дънки и високите обувки е трудно човек да си представи, че е на четиридесет и две. Но това е маскировка. Във Фийби няма никакво безгрижие и един по-внимателен поглед към лицето ѝ разказва друга история. На челото и около устата ѝ се виждат бръчки, които вече не са едва забележими, а са потънали по-навътре – времето дърпа кожата ѝ надолу със своите кукички.
– Едва не получих сърдечен удар, Фийби. Помислих, че си болна.
Тя ме изучава един дълъг миг.
– Странно е.
– Кое?
– Толкова много приличаш на нея. Каквато беше тогава.
Защо никога не може да каже нещо мило? Здрасти, Ема, липсваше ми. Как е работата? Гордея се с теб. Не, трябва направо да нанесе удар. Сякаш мрази това, че ме обича. Понякога – сега например – съм сигурна, че е така.
– Изобщо не приличам на нея.
– Не помниш. – Тя свива рамене. – Но наистина приличаш на нея, каквато беше тогава. – Тя се намръщва леко. – Искам да кажа, че си точно като нея. Доста притеснително.
Отказвам да захапя стръвта.
– Излязох от работа, защото помислих, че си претърпяла инцидент. Щом си добре, може да говорим по-късно. – Вероятно след няколко години.
– Нямаше да дойдеш, ако ти бях казала.
– Става въпрос за нея, нали? – Права е, нямаше да дойда. И нищо не може да ме накара да остана.
– Искаш да кажеш за мама ли? Тя не е Волдемор. Можеш да изречеш думата. – Фийби кимва към една затворена врата. – Там е. През нощта разбила главата си в огледало. – Замълчава, когато неволно правя крачка назад. – Удряла се е в него няколко пъти. Има животозастрашаващ мозъчен хематом. Мислех, че ще искаш да знаеш.
Оглеждам се наоколо и се намръщвам.
– Къде е охраната?
Тогава Фийби се разсмива – взрив на внезапна изненада.
– Тя е крехка жена на седемдесет и пет със сериозен мозъчен кръвоизлив, която от няколко десетки години успява почти само да се тътри и да мърмори. Едва ли има риск да избяга.
– Въпреки това трябва да има някого. – Щях да се чувствам в по-голяма безопасност, ако имаше охрана. Някой, който да наблюдава вратата. Страховете от детството са дълбоки.
– Никого вече не го е грижа за това, което е направила, Ема. – Фийби винаги говори направо. – А и тя е в институция за психично болни, не в затвор.
Понякога търся това място в „Гугъл“. Напоследък го правя по-често. Дори не знам защо, може би се успокоявам, че тя е зад няколко заключени врати и метафорични решетки. „Хартуел Хаус“, институция за психично болни със средна степен на сигурност. За пациенти, които са били в контакт със системата на наказателното право и които представляват сериозен риск за околните... Във филм за супергерои това е място, което ще се нарича „институция за психично болни престъпници“.
– Само защото беше прекалено луда за затвора – промърморвам аз. – И освен това мен ме е грижа. – Вече съм гневна. – Не мога да повярвам, че ме накара да дойда тук. Винаги ясно съм заявявала, че не искам да я виждам. Всъщност не мога да повярвам, че ти си тук. – Поразява ме една мисъл. – Как се озова тук? – Как, по дяволите, от отделението са се свързали с нея? Със сигурност аз съм дъщерята, която могат да открият по-лесно. Фийби дори не живее в страната.
Тя свива рамене, типичното за нея уклончиво, леко раздразнено свиване на рамене, което обикновено означава, че всеки момент ще хвърли някоя бомба.
– Посещавам я.
И толкова. Облягам се на стената. Трябва да съм в офиса. Имам натоварен ден. Това е нещо, което не ми е нужно.
– Какво значи „посещавам я“? Кога?
– Не често. Но през последните няколко месеца.
– Почакай. – Последното, което знаем за Фийби, е, че живее в Испания и работи за някаква фирма за недвижими имоти. – Върнала си се преди няколко месеца? И сега за първи път се свързваш с мен? По дяволите, Фийби. – Господи, тя така ме вбесява. Прекалено заета съм, за да съм тук, а тя трябваше да знае, че не е добра идея да ме кара да идвам. Обръщам се на другата страна и се втурвам ядосано обратно по коридора. Сестрата е на бюрото с книгата за посетители и ми прави знак да се запиша.
– Ема Авърел, по дяволите! – извиквам към нея, докато минавам. Може сама да ме запише и отпише.
Облягам се на колата си, а бризът охлажда горещия ми гняв. Времето за посещения сигурно е приключило, защото покрай мен минават хора от всички слоеве на обществото, тръгнали към колите си. Някои несъмнено са били тук, за да видят майките си. Аз съм най-лошата дъщеря на паркинга. Най-лошата дъщеря на най-лошата майка. Но не съм най-лошата сестра. Дори не мога да опиша чувствата си с думи. Това е истински ритник от страна на Фийби. Посещавала я е? И дори не ми е казала, че се е върнала?
– Ема! – Тя идва към мен. – Почакай!
– В момента не мога да говоря с теб, Фийби. Просто не мога. Нямам сили за караница със собствената си сестра на обществен паркинг.
– Знаех, че ще се държиш така.
– Не обръщай нещата. Аз винаги съм те подкрепяла. Винаги. Ти си тази, която се отдръпна.
– Продължавай да говориш така, ако това те кара да се чувстваш по-добре. – Неин ред е да погледне гневно. – А и аз съм те подкрепяла много пъти. Преди, когато още нямаше всичко това. – Тя кимва към новата ми кола.
– Какво стана с живота ти в Испания? С работата?
– Идеята беше на шефа ми. Каза, че ще е полезно да прекарам известно време с нея.
– Но не и с мен. – Аз се държа студено, а тя защитно.
– Всъщност не е нужно да ти обяснявам изборите в живота си, Ема. Също така знаех, че ще се държиш ужасно, ако разбереш, че се виждам с нея. Оказа се, че тя е почти в ступор, както е през цялото време оттогава и...
– Не искам да знам нищо за нея. Не ме е грижа за нея. – Отварям вратата на колата си. Почти на четиридесет съм, прекалено възрастна, за да се страхувам толкова от чудовището. – Но ти? Ти нарани чувствата ми, Фийби.
– О, сякаш искаш да ме виждаш. Погледни се. Нова кола. Нова къща. Разкошен живот. Винаги толкова заета. Прочетох във вестника за теб. Изгряваща звезда в юридическите среди. Чувствата ти не са наранени. Просто искаш да контролираш всичко. – Тя изглежда толкова ожесточена и аз не искам отново да започвам същите ни стари спорове. – Както и да е. – Фийби прави крачка назад и казва: – Тя е много зле. Може би ще е добре да я видиш. Да намериш завършек. Да се отървеш от целия този страх.
– Аз не се страхувам. – Хвърлям чантата на пасажерското място и влизам в колата.
– Разбира се, че се страхуваш. – Фийби задържа вратата отворена за момент, погледът на тъмните ѝ очи е проницателен, а на устните ѝ има намек за усмивка. – След около седмица ще станеш на четиридесет. Винаги си се страхувала от това.
– Приятно пътуване до Испания, Фийби – казвам аз, затварям силно вратата на колата и бързо включвам двигателя. Виждам я в огледалото за обратно виждане да ме гледа как се отдалечавам и съм сигурна, че се усмихва.
Как можа да спомене така рождения ми ден?
Тя е кучка. Истинска кучка.
