В началото...
... Арнолд Брос (създаден в 1905) отворил Магазина.
Или поне така вярвали хиляди номи, които поколения наред* (*За номските поколения става дума. Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. За тях десет години вече са дълбока старост.) живели под подовете на Арнолд Брос (създаден в 1905) – стар, уважаван универсален магазин.
Магазинът бил техният свят. Свят с покрив и стени.
Вятърът и Дъждът били просто легенди от древността. Денят – също. Нощта – и тя. Тук съществували пожарните пръскачки и климатичните инсталации. Между часовете на Отваряне и на Затваряне тиктакали трескавите минутки на късичкия номски живот. Редели се сезоните: Януарски Разпродажби, Пролетни Модни Колекции, Летни Намаления, Коледни Панаири. Начело с Абата и Канцелариите – техните свещеници, вярвали в Арнолд Брос (създаден в 1905) – по един такъв кротък и ненатрапчив начин, тъй че да не го притесняват много-много. Той според тях бил създателят на Всичко – което ще рече на Магазина и стоката вътре.
Някои номски родове, сдобили се с богатство и власт, приели имената – е, кажи-речи – на отделите, под които живеели: Дел Икатеси, Железарии, Галантерии...
И тогаз от каросерията на един камион в Магазина се изсипали последните номи от Навънка. Те знаели що е туй вятър и дъжд. Знаели и още как! Нали тъкмо от тях бягали.
Сред тях бил Масклин, ловецът на плъхове, а също и баба Моркий, и Грима – ама то те не се броят, нали са жени. И, разбира се, с тях дошло и Нещото.
Никой всъщност не знаел какво е туй Нещо. Племето на Масклин си го препредавало от векове – много било важно, толкова знаели за него. И щом се до-ближило до електрическите кабели в Магазина, то заприказвало. И рекло, че било мислеща машина от някакъв си кораб, с който преди хиляди години номите били дошли от далечен Магазин – май се наричал „Звезда“. Рекло също и че чува как токът говори, и наред с другото споменало, че след три седмици ще разрушат Магазина.
И Масклин бил онзи, който предложил на номите да избягат от Магазина с камион. Открил обаче – да видиш ти! – че да разбереш как се карат тия ми ти грамадни камиони било най-лесното. Мъчното било да накараш хората да повярват, че могат да се справят с това.
Той не бил вожд. Би му се харесало да бъде вожд. Те, вождовете, какво правят – току си вирват носа и се впускат в някое храбро дело. А пък какво трябвало да прави Масклин – да се кара на хората, да се пъне да ги навива за едно-друго, че и да послъгва понякога, ама само мъничко! И открил, че често е по-лесно да накараш хората да направят нещо, ако ги оставиш да мислят, че идеята е тяхна.
Идеи! Ами да, тъкмо в тях била работата. Идеи им трябвали, и още как! Трябвало да се научат да работят заедно. Трябвало да се научат да четат. Трябвало да свикнат да смятат номките за... е, да речем, почти също толкова умни, колкото са и номите. (Макар че последното си било пълен абсурд, всеки го знаел това. Ако насърчиш една жена да мисли твърде много, на нея є прегрява мозъкът.)
Както и да е, но работите взели, че потръгнали. Камионът напуснал Магазина (тъкмо преди той по незнайни причини да лумне и да изгори) и след като не успял да повреди сериозно почти нищичко, се юрнал из полята.
Номите открили запустяла каменна кариера, скътана под един хълм, и се нанесли в порутените бараки. И тогава решили, че оттук нататък всичко вече ще е Съвсем Наред. Щяла да изгрее – тъй били чули – Нова Ясна Зора.
Не ще и дума, че повечето номи не били и виждали зора, ясна или неясна, защото, ако бяха виждали, щяха да знаят, че проблемът с новите ясни зори е следният: обикновено след тях се задават облачни дни. Че и по някой и друг дъжд се излива чат-пат.
Минали се шест месеца...
Това е историята на Зимата.
Историята на Великата Битка.
Това е историята за пробуждането на Джекуб, Драконът от Хълма, с очи-очища и глас-гласище, и зъби, ама зъби, ви казвам.
Но историята не свършва дотук.
Нито пък оттук започва.
Хали в небето бушуваха. Вихри в небето върлуваха. Вятърът бе се превърнал в твърда степа, която се носеше из полето. В гигантски парен чук, който удряше ли, удряше земята. Дребните дървета се огъваха, високите се прекършваха. Последните есенни листа се мятаха из въздуха като заблудени куршуми.
Опустя купчината боклук край чакълените ями. Чайките, дето я наобикаляха, намериха другаде подслон. И все пак край нея кипеше движение. О, кипеше и още как!
Вятърът се вряза в купчината, все едно имаше нещо кой знае какво против вехтите кашони от прах за пране и съдраните патъци. Консервни кутии с печално дрънчене се търкулнаха в браздите, а разни по-леки боклучета се издигнаха нагоре и се вляха в небесната ярост.
И още, и още дълбаеше вятърът. Прошумоляваха хартии и отхвърчаха свирепо встрани.
Най-накрая едно парче, плющяло в урагана часове наред, се откъсна и се зарея из тътнещия въздух. Приличаше на голяма бяла птица с източени надлъж криле.
Погледнете го – пропада надолу...
Закача се за някаква ограда, но само за миг. Половинката се откъсва и сега, олекнало сякаш, то кръжи из браздите там долу в полето...
И тъкмо беше понабрало скорост, отпреде му щръкна някакъв плет и го заклещи като муха.
