Двама от руските телохранители стояха като колони на входа на вилата на Аркадий. Единият държеше клипборд, а другият – портативен детектор за метал. Очевидно Изабел извади лошия късмет да бъде подложена на прекалено щателна проверка – опипването, което изтърпя от ръцете на онзи с устройството, граничеше със сексуално посегателство. След него Другаря Клипборд се зарови в дамската й чанта, все едно търсеше нещо ценно за крадене. Не намери нищо интересно освен телефона й и настоя да бъде отключен в негово присъствие. Изабел въведе осемцифрената си парола и дисплеят просветна. Доволният руснак й върна апарата и й пожела приятно изкарване.
Вътре слаба млада жена със сценичен грим и лъскава рокля по тялото, която приличаше на манекенка, взе палтото й и я насочи към голямата зала. Изабел очакваше обзавеждането да е в тон с дървената фасада на вилата, но помещението беше бяло, модерно и украсено с огромни цветни творби на съвременното изкуство. От едната страна имаше открито стълбище, което отвеждаше до подобен на таванско помещение втори етаж, където двама телохранители руснаци стояха на пост до парапета. Под тях се бяха събрали около двеста стилно облечени гости, с питиета в ръце, които си крещяха едни на други, за да надвикат музиката. Изабел усещаше вибрациите на звуковите вълни като пъплещи насекоми по ръцете си. Или, помисли си тя, това бяха частици коронавирус. Зачуди се дали да не си сложи маската, но се отказа. Дори обслужващият персонал беше без предпазни средства.
Втора приличаща на манекенка млада жена с идентично облекло й посочи маса с коктейли. Няколко други жени се движеха като мъртви души сред гостите и хващаха под ръка онези, които нямаха половинка. Изабел предположи, че са компаньонки. Една от тях се беше залепила за Лудия Максим Симонов, царя на никела, който водеше оживен разговор с кремълския прессекретар. Последният бе изключително умел измамник, който притежаваше няколко луксозни жилища, включително апартамент на Пето авеню, и често почиваше на екзотични места като Дубай и Малдивите. На лявата си китка носеше лимитиран часовник „Ришар Мил“, който струваше 670 000 долара – повече, отколкото бе спечелил през цялата си кариера в служба на руския народ.
Той не беше единственият пример за необяснимо богат човек в залата. Тук бе и един продавач на хотдог, който сега беше горд собственик на няколко богати руски фирми, включително сенчестата интернет компания, която се бе намесила в американските президентски избори през 2016 г. Следващият беше инструктор по джудо, който сега се занимаваше със строенето на газопроводи и електрически централи. Там беше и бивш директор на Мариинския театър, който някак си бе натрупал лично богатство в размер на 10 милиарда долара.
Не биваше да се пропуска бившият агент на КГБ, който сега притежаваше базираната в Женева компания за търговия на петрол, известна под името „Неванефт“. Понастоящем той стоеше до телохранителите до парапета и несъмнено търсеше Изабел. Тя си придаде отнесения вид на манекенките и отиде до най-близката маса с коктейли, където беше заговорена от добре изглеждащ мъж.
- Мога ли да ви почерпя питие? – извика в ухото й той на английски с американски акцент.
- Мисля, че са безплатни – отговори му Изабел и помоли сервитьора за чаша шампанско. Американецът си поръча водка.
- Не сте рускиня – отбеляза той.
- Изглеждате разочарован.
- Чувал съм, че рускините са лесни.
- Особено онези като нея. – Изабел кимна към една от манекенките. – Предполагам, че са били доведени специално за случая.
- Също като хайвера.
Изабел се усмихна.
- Защо сте тук?
- По работа – извика в отговор американецът.
- С какво се занимавате?
- Работя за „Голдман Сакс“.
- Моите съболезнования. Къде?
- В Лондон. А вие?
- Свиря на чело.
- Чудесно. Откъде познавате Аркадий?
- Дълга история.
- Това вашият телефон ли е?
- Моля?
Той посочи дамската чанта в лявата й ръка.
- Мисля, че ви търсят.
Изабел погледна към таванското помещение и видя Аркадий до парапета с телефон на ухо. Погледът му сновеше из тълпата, което означаваше, че още не я бе видял. Тя реши да остане в компанията на симпатичния непознат още малко. Въпреки че беше алергична към американци, този изглеждаше сравнително безобиден.
- Хубава чанта – отбеляза той, когато телефонът спря да звъни.
- „Ботега Венета“ – обясни Изабел.
- И часовникът ви не е за изхвърляне. Колко изкарват челистите?
- Баща ми е един от най-богатите мъже в Германия.
- Така ли? Моят е един от най-богатите в Кънектикът. Какво ще правите през останалата част от живота си?
- Нямам представа, ако трябва да съм честна. – Телефонът й отново зазвъня. – Моля да ме извините.
- Забравихте това. – Американецът й подаде чашата с шампанско. – Как се казвате?
- Изабел.
- А фамилията ви?
- Бренер.
- Няма да ви забравя, Изабел Бренер.
- Моля ви, недейте.
Тя се оттегли и се впусна в безуспешен опит да си извади телефона от чантата, докато в същото време държеше чашата с шампанско. Вдигна поглед към парапета и видя, че Аркадий я гледа как се мъчи. Той я повика с една ръка, а с другата посочи стълбището. След малко я посрещна на площадката с целувка по всяка от бузите. Тази проява на привързаност не убягна на Оксана, която ги гледаше отдолу.
- Видях, че вече си се запознала с Флечър Билингсли – извика Аркадий.
- С кого?
- Красивия млад банкер от „Голдман Сакс“.
- Да не си ми изневерил, Аркадий?
- Връзката ми с Флечър е напълно законна.
- Тогава аз каква съм?
Той я погали по рамото.
- Предполагам, че вече си узнала името на мъжа, който иска да се запознае с теб.
- Мисля, че да. Един от телохранителите му ме опипа доста смело, преди да ме пусне през вратата ти.
- Опасявам се, че ще бъдеш подложена на още една такава проверка.
Аркадий я заведе в малка дневна... по-скоро вестибюл, помисли си Изабел. Стените бяха украсени със снимки в рамки на мъжа, който я очакваше от другата страна на вратата. На повечето от тях позираше с влиятелни особи и се занимаваше с важни държавни въпроси, но на една вървеше в каменен поток – голите му гърди бяха изложени на слабото руско слънце.
- Той често ли идва тук? – попита Изабел, но Аркадий не отговори. Вместо това вдигна капака на поредната декоративна кутия, блокираща сигнала. Тя машинално остави телефона си вътре.
Аркадий затвори капака и посочи към мъжа от Службата за сигурност на президента. Той я обискира дори по-грубо от колегата си преди това. Когато приключи, поиска дамската й чанта.
Аркадий сложи ръка на дръжката на вратата.
- Готова ли си?
- Мисля, че да.
- Развълнувана ли си?
- Леко нервна.
- Не се тревожи – прошепна олигархът и отвори вратата. – Свикнал е.
…..
Обзавеждането в стаята беше същото като в останалата част от вилата – ярко и модерно. Нямаше дървена ламперия, не изглеждаше провинциално и не приличаше на хижа. С две думи, нямаше нищо от Аркадий тук. Освен едно пиано „Бьозендорфер“. То беше лъснато до блясък и изглеждаше някак си самотно и недокоснато на сивия килим. В единия ъгъл на стаята седяха четирима мъже. Двама от тях бяха от охраната на руския президент. От другите двама лъхаше на бюрокрация, несъмнено бяха кремълски апаратчици. Наблизо се намираше кутия с оловносиви електронни компоненти и мигащи червени и зелени светлини. Това беше сигурната телефонна линия на държавния глава, помисли си Изабел. Слушалката бе затисната между рамото и ухото му.
Президентът беше облечен с черно поло, вместо с риза, и със скъпо кашмирено спортно сако. Рядката му коса бе грижливо сресана и покриваше по-малка част от главата му, отколкото показваха наскорошните снимки. Видимо беше раздразнен, все едно са го прехвърлили на изчакване. Това бе същото изражение, помисли си Изабел, което често показваше на западните си колеги, преди да се впусне в едночасови оплаквания – истински и въображаеми.
Аркадий насочи Изабел към модерните мебели близо до огромния панорамен прозорец с изглед към тъмните склонове на ски зоната и двамата седнаха. Президентът заговори бързо на руски и млъкна. Една-две минути по-късно заговори за втори път и отново настъпи продължително мълчание. Изабел предположи, че в разговора участва преводач.
- Звучи важно.
- Обикновено е.
- Може би трябва да изчакам отвън.
- Каза ми, че не говориш руски.
- Нито дума.
- Тогава те моля да останеш на мястото си. – Аркадий се беше загледал през прозореца с опрян на бузата показалец. – Сигурен съм, че няма да се бави.
Изабел погледна ръцете си и забеляза, че пръстите й са побелели. Руският президент заговори отново, но този път на английски; пожелаваше на човека в другия край на линията весело посрещане на Новата година. Приключи разговора, подаде слушалката на единия от помощниците си и се обърна към Аркадий на руски.
- Малка криза у дома – обясни олигархът на Изабел. – Иска да излезем, докато проведе още едно-две обаждания.
Двамата станаха едновременно под зоркия поглед на руския президент и се върнаха във вестибюла. По време на краткото им отсъствие бяха дошли още трима служители от Службата за сигурност на президента. Единият беше Другаря Клипборд, охранителят на входа.
Аркадий си погледна телефона.
- Как е хотелът ти? – попита той.
- Прекрасен. Съжалявам, че не мога да остана за по-дълго – отговори Изабел.
- Кога смяташ да си ходиш?
- Шофьорът на Мартин ще ме вземе по обяд.
Аркадий рязко вдигна поглед от телефона, но не каза нищо.
- Нещо не е наред ли?
Той се усмихна пресилено.
- Надявах се утре да се присъединиш към нас за късна закуска.
- Наистина трябва да се връщам в Женева.
- Да въртиш пари?
- Винаги.
Телефонът на Аркадий зазвъня. Разговорът беше кратък и едностранен.
- Очевидно кризата не е толкова малка – каза олигархът, когато затвори. – Надявам се да ми простиш, че те доведох чак в Куршевел за нищо. – Той кимна към Другаря Клипборд. – Генадий ще те придружи до коктейлната зала. Кажи ми, ако се нуждаеш от нещо.
- Само от телефона си – отговори Изабел.
Аркадий го извади от кутията и й го подаде. Движението не задейства устройството. Изабел натисна бутона отстрани, но напразно. Телефонът беше изключен.
Тя го прибра в дамската си чанта и последва Другаря Клипборд по един коридор до асансьор. Още двама охранители влязоха с тях. Единият натисна бутон, на който пишеше В.
- Къде ме водите?
- На партито – отговори Другаря Клипборд.
- То е на първия етаж.
Вратата на асансьора се отвори и бяха посрещнати от вонята на хлор. Другаря Клипборд сграбчи Изабел за ръката и я издърпа от кабината. Самотна фигура стоеше до басейна, който беше слабо осветен от водниста синя светлина. Това бе Флечър Билингсли, богатият американец от „Голдман Сакс“, с когото се запозна на бара.
Той се приближи бавно до нея с мила усмивка и й заговори на английски с руски акцент:
- Казах ти, че няма да те забравя, Изабел.
Билингсли не й отправи заплаха или предупреждение, затова не беше подготвена за болката. В един миг стоеше изпъната като струна, а в следващия се преви одве. Мъжът я събори на студения под с изненадваща нежност. Тя се забори напразно за глътка въздух. Вилата се завъртя. Добре дошла на партито, което никога не свършва. Наслаждавай му се, докато все още можеш.
Пред вратата, изпънат като струна, стоеше втори гвардеец – този облечен в официална униформа. Донати мина покрай него, без да му каже нищо, и влезе. Четвъртък, мислеше си той. Защо трябваше да се случи в четвъртък?
