ЧАЙНАТА НА ЪГЪЛА
Тази книга е посветена
на прелестната Моли Клемит,
която почина на 15 март 2014 г.
Дано си открила рай, пълен с книги,
дружелюбни котки и чайни.
Нещата винаги се оправят.
Все пак като достигнеш дъното,
няма накъде да поемеш освен нагоре.
Анонимен
Глава 1
– Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги: като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира. – Преподобният Дъкуърт придаваше допълнителна пикантност на драматичния си погребален монолог, като заливаше с лек дъжд от слюнка най-приближените опечалени от първия ред.
Зад Карла нейната осемдесет и три годишна съседка Мейвис Марпъл промърмори под нос на седящия до нея:
– Звучи ми като Луи Спенс .
На Мейвис Марпъл дискретността не ѝ се удаваше особено. Обичаше обаче хубави погребения или сватби. Би посетила което и да е от двете с надеждата после да бъде поканена на почерпката.
– На първия ред сигурно им трябват чадъри.
– Шшшт – пробва се да прошепне някой друг, но съскането като на гневен питон прокънтя в църквата точно толкова силно.
– Ами издава всички тези съскащи звукове – додаде Мейвис.
– Ти знаеш, Боже, тайните на нашите сърца... – продължи преподобният Дъкуърт и тържествено вдигна лявата си ръка към небесата. В собствените си представи той беше самият Лорънс Оливие, вдигнал черепа на Йорик.
Ала за Карла, чиито тъжни кафяви очи бяха приковани в ковчега зад него, думите му бяха просто бял шум. Не можеше да повярва, че Мартин, съпругът ѝ от десет години, беше там. В този голям дървен сандък. Изпитваше налудничавата потребност да се втурне и да откърти капака с нокти, за да го види отново, само още веднъж, да докосне лицето му и да му каже, че го обича. Беше ѝ отнет прекалено рано. В един момент ядеше пай със свинско и джодженов сос в кухнята, а в следващия вече лежеше мъртъв на пода на гаража. Тя искаше да прочете в очите му, че е знаел колко много го обича и каква пропаст отваря загубата му в сърцето ѝ.
– Прах при прахта, пръст при пръстта.
– „Праз“ ли каза? – попита Мейвис Марпъл, без да се обръща към някого конкретно, и предизвика вълна от неволно кикотене. Карла обаче не се ядоса. Погребенията пораждаха гигантско напрежение. Ако гледаше всичко това в някой ситком, сигурно и тя щеше да се киска. Далеч не ѝ убягваше пантомимният ефект: как преподобният Дъкуърт с гъстата му кестенява перука се опитва да им представи постановка, достойна за Националния театър, като полага максимални усилия да произнесе тези така неподатливи съскащи звукове. Но това не беше ситком, а реалният живот. По същото време предишната седмица тя беше любящата съпруга на Мартин, переше чорапите му и в петък вечер го чакаше да се прибере у дома след тежка седмица, прекарана в работа из цялата страна; а сега беше вдовица и държеше голяма червена роза, за да я положи на ковчега му, който скоро щеше да бъде изпепелен в грамадна пещ заедно с него.
Нечий стомах издаде силен къркорещ звук, все едно вода се оттичаше в канал.
– Извинете – обади се собственикът му.
В задната част на църквата голямата тежка врата се отвори със скърцане и сетне се хлопна, издавайки звук, който не би бил неуместен във филм на ужасите. Последва отчетливо чаткане на токове. Карла усети, че хората започнаха да се извръщат, за да проверят кой е закъснелият, но тя не се присъедини. Нямаше как да е някой важен. Тук не присъстваше нито един човек, който да значи особено много за Мартин. Бяха дошли няколко съседи, включително Мейвис Марпъл, която макар и неуместно шумна също така беше много добра жена, въплъщение на благостта. Андрю, братовчедът на Мартин, когото не бяха виждали от сватбата си, беше пристигнал от Брайдлингтън. Имаше и няколко души, които Карла не разпознаваше – някои вероятно бяха членове на местния клуб, където Мартин понякога играеше дартс, а един подозрително приличаше на бездомник и сигурно беше влязъл да се стопли. Мартин нямаше приятели, а не беше дошъл и никой от службата му, което караше разочарованието на Карла да клони към ненавист. Мъжът ѝ беше посветил много години усърден труд на „Съгс“ – фирма, осигуряваща офис оборудване, но когато Карла им позвъни да ги информира за кончината му, жената на телефона като че ли дори не разпозна името. Отговори, че ще прати имейл на завеждащия отдел „Продажби“, и взе номера на Карла, но така и никой не ѝ позвъни.
Карла отправи безмълвно послание към приятелката си Тереза. О, как ми се ще да си тук. Тереза беше в Нова Зеландия и заедно с мъжа ѝ Джонти гостуваха на сина им. Как би могла да им позвъни и да съсипе ваканцията им? Една мъничка част от нея обаче искаше да я съсипе, да стовари огромен чук върху тяхната почивка, защото подозираше, че са заминали на разузнавателна мисия, та да проверят дали ще могат да се заселят там. Снаха им беше бременна с първото си дете в район от страната, където слънцето грееше целогодишно, така че кой би могъл да ги вини? Колкото и себична да я правеше това, Карла искаше да телепортира приятелката си тук и да я настани на мястото на Андрю и задушливата му миризма на потни крака.
Четиресет и осем не беше възраст за умиране. Карла и Мартин бяха ограбени от множество щастливи години заедно. Карла спестяваше, за да го заведе на морски круиз за петдесетия му рожден ден. Или поне до миналия месец, когато я съкратиха. Беше толкова нечестно. Мартин беше работил прекалено усърдно – цялото това шофиране всеки ден, непрестанният стрес да осъществи продажби и да отговори на очакванията на шефовете – и не беше чудно, че получи масивен инфаркт. Карла попи сълзите си с черната си ръкавица. Фондьотенът ѝ остави следи по плата. Не я беше грижа. Не я беше грижа и за шепота, надигащ се зад гърба ѝ подобно на приливна вълна. В този момент не я беше грижа за нищо. Мартин тръгна жив към гаража с намерението да внесе в къщата тоалетката, която Карла беше пребоядисала сама. Изчакай ме, прекалено е тежка, беше викнала Карла след него. Просто изчакай да залея пилето със сос. Но той не я изчака. Вдигна я сам, а после се строполи и умря на място. Бракът им беше издухан като свещ върху торта.
– Бог да благослови Мартин Прайд, нека сияе над него с лицето Си и му даде покой. Амин.
Проехтя хор от гласове, отвръщащи „Амин“.
– Сега приканвам Карла да ви поведе към последно сбогуване с Мартин, преди той да се присъедини към Бог за своя вечен покой – обяви преподобният Дъкуърт и ѝ направи знак да поднесе финална почит.
Карла се надигна немощно от пейката. Беше напълно объркана и се чувстваше на два пъти повече от своите трийсет и четири години. Стискаше дългото стъбло на червената си роза, все едно само тя я крепеше на крака. Пое бавно към ковчега и внимателно положи цветето върху него.
– Сбогом, Мартин. Сбогом, любов моя.
И после всичко се случи толкова бързо. Преди някой друг да е успял да се изправи, висока и мрачна на вид жена с черно палто и червени обувки на висок ток се изстреля напред, грабна розата на Карла, захвърли я на пода и постави върху ковчега своята собствена червена роза. Цветът ѝ беше с размера на футболна топка. Църквата се изпълни с ахкания, а Карла се обърна към нея шокирана и двете жени впиха очи една в друга.
– Какво си въобразявате, че правите? Коя сте вие? – попита Карла.
– Аз съм съпругата на Мартин – отговори онази с червените обувки. – Или може би е редно да кажа „вдовицата“ му.
