Истории с бележки под линия
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Първа част
ПЪТЯТ НА СМИСЪЛА
Започнах живота си като едно чувствително момиче, което плачеше често и от нищо. Живеех спокойно и защитено в прегръдките на родителите си, докато татко не почина. Тригодишното му боледуване ме изправи пред много неща. Най-голямото беше осъзнаването, че наистина човек един ден умира и че това никога не е справедливо. А най-трудното за преглъщане – че никой нищо не може да направи срещу смъртта. Когато осъзнах тези две неща, пораснах. И с порастването реших да не посвещавам живота си на мислите за края, а всеки ден, всяка минута да го живея с усещането за щастие. Разбрах, че щастието не е нещо, което придобиваш отвън – то е начин на гледане на света, то е сетиво, което трябва да възпиташ у себе си. Модерно е да го наричаме позитивизъм. Аз продължавам да го наричам „възможност за щастие“. Като всяка възможност и тази за щастието си виси свободно в пространството, над главите ни, във въздуха, който дишаме. Лесно е да я уловиш и да я пуснеш в себе си. Трудно е да я осъзнаеш. Тогава, в онзи горещ юлски следобед, когато погребахме баща ми и когато майка ми се облече от горе до долу в черно, реших да избера светлата страна на живота и да не изпускам възможността сърцето ми да улови щастието. Направих го някак опосредствано – казах си тогава, че ако беше жив, баща ми щеше най-много от всичко да иска да съм щастлива. И че фактът, че вече не е жив, не ме лишава от отговорността да изпълня това негово желание. В деня, в който го погребахме, същия следобед, се качих на тъмната сцена на Сатиричния театър и там – сред сценичната прах, която той дишаше, на дървения под, който познаваше стъпките му, в мрачния салон, където беше звучал гласът му, шепнешком обещах да бъда щастлива.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Невинаги ми се получаваше. И невинаги ми се получава. Понякога пропускам щастието, фръцвам се пред носа му недоволна или не му вярвам. Понякога с удоволствие и самосъжаление се отдавам на тъгата. Но някъде там, в онзи спомен от сцената, когато бях на шестнайсет години и ми предстоеше да живея целия си живот без мъжа, който винаги и безусловно би ме обичал – баща ми, – щастието всеки път ме чакаше, за да го видя отново.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Така с годините, с нанесените удари под кръста, с поетите болки, с крошетата в носа и с предателствата станах един по-щастлив човек. Изстрадах си ги, изплаках си ги, понякога имах чувството, че ще се предам, но накрая след всеки тъжен епизод от женската си биография някак вдигах глава. И някак отново тръгвах. Дори не знам какво точно ме е вдигало – ту децата, ту професията, ту незаменима приятелка, ту любов. Или онова обещание от сцената на Сатиричния – да съм комедиант в личната си житейска драма. Още се уча...
Няма да стане!
„Няма да стане тя тая работа!“, казал един лекар на майка ми, докато тя едва доловимо стенела в деликатната позиция на раждаща ме. След това се врътнал, напуснал полесражението и оставил за евентуалното ми появяване на бял свят да се погрижи друг. Предвиждал неприятен изход и предпочитал мъртвороденото дете да не бъде вписано точно в неговата лекарска биография. За щастие на майка ми другият се оказал далеч по-мотивиран боец. Според спомените ѝ младият лекар се появил в „сияеща бяла престилка“, носейки странен апарат. Набързо обяснил, че ще измъкнат своенравното бебе посредством това чудо на медицинската техника, което за по-лесно нарекъл „вакуум“. След петнайсетина минути моя милост проплакала в ръцете на амбициозния лекар, бурно аплодиран от целия медицински екип. На главата ми се мъдрела лека цицина, но всичко останало си било наред, напук на мрачните прогнози на първия специалист.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
В последвалата седмица ме подложили на пълни изследвания, защото според цялата тогавашна медицина съществуването ми било невъзможно. Майка ми чула поне три медицински лица да казват: „Това дете няма да го бъде!“, и като удавник за сламка се хванала за най-позитивната визия за моето бъдеще – че може и да живея, но определено няма да съм наред.
Когато ни изписали от родилната клиника, в моето нормално бъдеще вярвал единствено баща ми. Оказал се напълно прав, защото само след месец хората с бели престилки цитирали случая като изключение от правилото, като една щастлива медицинска грешка или „необяснимо чудо на човешката природа“.
„Това няма да стане“ обаче трябва да е била фразата, чута от мен още от вътреутробното ми битие. Защото някак целият ми досегашен живот беше посветен на това инатливо да ѝ се противопоставям. А в страна като България по дефиниция се приема, че нещо първо няма да стане. Пък после, евентуално, може би, би могло при определени обстоятелства и с различни по сила и честота намеси да вземе и да се получи. Ама по-сигурно е, че няма да стане, де...
Маршът между първото твърдение и колебливия и неустойчив противоположен изход обаче е равносилен на истинска обществена и лична война. Прочутият български нихилизъм е толкова вкостенен в манталитета ни, че е пропит във всеки опит за някакво движение или промяна.
Да направиш нещо извън представите на околните, тук се приема за риск. Той от своя страна винаги е смятан за по-скоро негативен акт. Ако предложите на съседите си да съдите общината например – заради препълнените кофи за боклук, неосветената улица или дупките в асфалта, – първото, което ще ви кажат, е „Нищо няма да стане“. Ако все пак тръгнете от врата на врата да събирате подписи и се нагърбите с цялата логистика около случая, ще ви гледат с присмех и ще ви обявят за кварталния перко. В случай че се откажете още в началото, най-вероятно ще са доволни – тяхното „Нищо няма да стане“ ще се е случило. Ако пък спечелите, ще причислят случая по-скоро в графата „изключения“, отколкото в „правило“.
Един слънчев есенен ден приятелка художничка се разхождала в квартал „Лозенец“. Минала покрай запустялата водна кула там, спряла да я погледа и си казала, че това място е чудесно за един малък, спретнат артистичен фестивал. Написала проект и тръгнала от врата на врата да убеждава администрациите в смисъла на своята идея. Зад всяка врата я посрещала една и съща реплика: „Това няма да стане!“. Когато си тръгвала, усещала зад гърба си подигравателните погледи на служителките и ядосаното цъкане с език, че им губи ценното служителско време. Да, но не се отказала. След година фестивалът ѝ се състоя точно такъв, какъвто си го представяше. И така вече години. Помагат ѝ, разбира се, още шепа хора, ваксинирани срещу българския вирус „Това няма да стане“.
Наричам това изначално, необяснимо българско принципно отрицание към всичко и всеки „позиция НЕ“. Незнайно защо тук то е свързано с представата за мъдрост. Да отречеш, не значи непременно да откажеш или да класифицираш дадено действие като глупаво или опасно. За българския начин на мислене то е някак интелектуално достолепно. Нещата у нас се правят от „лудите глави“, от „перковците“. Останалите предпочитат да стоят в бездейната позиция на всичкоразбирачи, чиито „позиции НЕ“ са начин да изглеждат интересни. Поне в собствените си очи.
Ако кажете на един американец, че искате да си отворите магазин за черни и бели копчета, той ще ви се усмихне с белите си американски зъби, ще ви потупа по рамото и ще ви похвали за вашата wonderful idea. Това е позицията към живота на една нация, чийто девиз е Go for it! Няма значение каква е идеята, нито дали подкрепата е съвсем искрена – просто няма да чуете нито една спъваща фраза. Дръзването да правиш неща, полетът на фантазията и усилията на ума и тялото да го осъществят – те заслужават да бъдат подкрепени. Тогава дори и магазинът за копчета да се окаже глупава идея, пътят, извървян към нея, се превръща в капитал. При това най-ценния, защото е лично натрупан и никой не може да ти го отнеме – нито като опит, нито като уроци, нито като тренировка. При това положение всеки неуспех разчиства пътя на нещо в бъдеще, което ще се случи точно както трябва.
Инатливо същество съм. И слава богу! Благодарение на това свое качество по рождение съм оборила стотици това-няма-да-стане. Прилагам кратък списък на най-скорошните, защото се случиха в последния месец и някак станаха причина за появата на този текст:
1. Уредих безплатно вино за една театрална премиера. Представяха ми собственика на винарната като „ужасен тегавеняк“, който нищо не давал, и изобщо да не съм си губела времето да пробвам. Имам коренно различни впечатления.
2. Повярвах в таланта на едно момиче, на което учителят по рисуване беше писал двойка за бездарие. В момента тя е студентка по живопис в Италия.
3. Станах свидетел как лекар оспори диагноза на своя професор въпреки неприятните ситуации, в които му се наложи да попада. Оказа се прав. Професорът дори се извини. 4. Един моден дизайнер предпочете да стане обущар, и стана!
5. Моя приятелка роди първите си две деца на петдесет и две години. Защото само един от всичките лекари не ѝ каза „Това няма да стане“. И тя му повярва!
Сигурна съм, че „Няма да стане тая работа!“ е фраза за неудачници.
За себе си избирам друга: Няма начин да няма начин!
* ▬ ▬ ▬ *
Тогава, когато написах този текст, преживявах най-трудните си професионални години. Неотдавна беше приключил най-любимият ми проект – списание НЕЯR (съществувало от пролетта на 2009 до есента на 2010 г.). Създадохме го с много надежда и с все още добра финансова подкрепа и трябваше да бъде първото българско списание за деловите жени. Издателят беше „Икономедия“ АД. Работех като журналист в тогавашното им списание „Капитал LIGHT“, радвах се на спокоен, подсигурен и интересен живот и предложението да реализирам с мой собствен екип тази идея направо ме изстреля в Космоса от възторг.
Измислихме го, направихме го, но дойде първата икономическа криза на XXI век и година и половина след пилотния брой на HEЯR целият екип беше освободен. От днес за утре се оказахме ненужни и на улицата. Безработни. Спомням си, че написах статус във Фейсбук, че си търся работа. Вярвах, че ще си намеря до месец ново и още по-хубаво място, защото... е как?! Хората ме познават, колегите ми имат доверие, мога и искам, имам идеи!... Обещаваха ми от няколко места да ме „вземат“. Пращах сивита, молех приятели, ходех на срещи, но навсякъде вдигаха рамене и виновно ми обясняваха, че съм супер, ама точно сега, точно тук, точно аз... В крайна сметка всички преговори стигаха до „няма да стане“. Никой не назначаваше хора, пазарният механизъм повеляваше в такива случаи екипите да се стягат, а тези, без които може, да бъдат уволнявани. Без мене можеше. Беше зима, имах две деца ученици на петнайсет и на десет и ме беше страх как изобщо ще се оправим. Натрупах много „няма да стане“ до края на 2012 г., когато този текст се роди.
„Няма да стане“ излезе в един популярен и много бързо набиращ аудитория по онова време сайт – SofiaLive. Моя приятелка работеше там, покани ме да стана автор, защото харесваше как пиша, а и вероятно защото знаеше ситуацията ми и искаше да ми помогне да изкарвам някакви пари. Нито за миг не ме накара да се чувствам „ангажирана по милост“. Каза ми да предлагам теми и да пиша „мойто си“. Така и направих. След този текст получих писма от най-различни хора. Разказваха ми личните си битки и победи, споделяха нещата, които са ги смазвали от безсилие, и тези, които са ги карали да политат отново. Дотогава не си давах сметка колко дълбоко можеш да влезеш с една твоя история в душата на някого. Дотолкова, че да седне и да ти напише писмо, в което да се разкаже.
Година по-късно, някъде в края на 2013-а, в едно фотоателие в малък провинциален град един приятел видял същия този мой текст принтиран и окачен в скромна дървена рамчица на стената до касата. Не пишело кой е авторът – беше се разпространил като апокриф. Стана ми хубаво, когато разбрах.
