Алма Френг е 12-годишно момиче, което живее с баща си Симон. Отношенията между двамата са приятелски и топли, докато един ден на вратата им не се появява мистериозна жена. Тя се оказва бабата на Алма Френг – Елионора. Потресен, когато я вижда, Симон я прогонва. Алма е изненадана – и от реакцията му, и от факта, че до този момент не е чувала нищо за баба си.
Същата вечер Алма получава писмо от Елионора и странна светеща кутийка, пълна сякаш с живи лъчи. Тайно от баща й, баба й я кани да се срещнат.
Оказва се, че Елионора е слънчев пътешественик – човек, притежаващ способността да вижда светлинните нишки на всичко живо, да лети и да пътува със скоростта на светлината, а също и да променя хода на времето, да го забавя или забързва. Тази дарба се предава от поколение на поколение. Самата Алма не само я е наследила, но и умее нещо още по-уникално, което ще я изправи срещу самия Главен министър Габриела Грюбел, която е наложила строг контрол и ред в обществото. Полицаите й са навсякъде по улиците, а специални нейни служители дебнат, за да заловят слънчевите пътешественици...
Шкафът беше достатъчно голям и за двамата.
Алма напипа ръката на Авир в мрака и той отвори вратата.
Първото, което тя забеляза, беше че помещението, в което се озоваха, имаше нормални стени, а не стъклени като в онази част от парламента, която беше посетила миналия път. Намираха се в съблекалня, пълна с бургундско червени униформи. Пред закачалките имаше бюро с протоколна книга и чаша с моливи, а вляво от него се виждаше една врата.
– Ела – прошепна Авир и излезе от шкафа, следван от Алма.
Насочиха се към вратата, но след няколко крачки чуха тихо щракване, сякаш някой я беше заключил.
– Добър вечер – каза един глас.
Алма рязко се обърна – в ъгъла зад шкафа стоеше една жена. Имаше дълга кестенява коса, сплетена на дебела плитка, която се спускаше надолу по рамото ѝ. Алма я беше виждала и преди, но този път Симон го нямаше, за да се скрие зад него.
– Не е ли хитро? – попита Габриела Грюбел, посочвайки към едно копче на стената. – Мога да заключа вратата оттук. – Гласът ѝ беше студен и режещ като ледена висулка.
Отиде до бюрото и седна върху него, премятайки крак върху крак.
– Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие като Главен министър от млади хора, които придобиват нови знания, и затова ще разкрия това-онова за парламента, в който вие толкова нахално проникнахте. – Скръсти ръце и си пое дъх. – Невъзможно е да се свържете с някого в тази сграда, без да разбера за това, аз знам всичко.
След това взе един от моливите, повъртя го няколко пъти между пръстите си и изведнъж го хвърли право към Алма така, сякаш беше стреличка. Случи се толкова бързо, че нито тя, нито Авир успяха да реагират. Алма изпищя, но моливът вече се беше забил в стената на няколко сантиметра встрани от главата ѝ.
Сложи ръка на слепоочието си, за миг си бе помислила, че ще я удари там.
Габриела взе още един молив и опипа подострения му връх с пръст така, сякаш проверяваше колко остър беше.
– Научих за плана ви сутринта. Приятелите ви малко се изненадаха, когато влетяха в кабинета ми. – Изсмя се студено. – Охранителите ми се погрижиха за тях, а сега ще се погрижат и за системата от тунели, които сте прокопали.
Алма ахна – бяха превзели тунелите и бяха пленила Елионора!
– О, уплаши ли се? – Габриела се усмихна така, сякаш току-що беше спечелила играта, която играеха. – Това означава, че имаш малко мозък – би трябвало да те е страх. Загубихте и няма измъкване. Нима си мислехте, че ще ме победите толкова лесно? Трима жалки слънчеви пътешественици и две деца? Обиждате ме.
Трима слънчеви пътешественици. Алма се изненада. Елионора, Ван, Сандро, Вигдис, Пухчо – Габриела беше хванала само трима от тях! Сигурно се бяха разделили и един от тях още беше свободен! „Нека да е Елионора, помисли си тя, моля!“
– Всъщност бях тръгнала обратно към кабинета си, когато реших лично да огледам тези тунели, а щом дойдох, усетих някого в друго време. След няколко щраквания ви намерих в единайсетото, така че след целия ви труд и внимателно планиране трябваше просто да застана зад шкафа и да чакам. Почти не си мръднах пръста, за да ви хвана. – Пак се изсмя. – Едва ли не съм разочарована.
– Всъщност ние не участвахме в това – спокойно заяви Алма, изненадвайки се колко лесно говореше. – Принудиха ни. Това сигурно звучи като лъжа, но не е, кълна се.
– Не изглеждате много принудени – отбеляза Габриела, повдигайки вежди. – А и я ми кажи, защо някой би принудил две деца да проникнат с него в парламента?
– Оказахме се на неправилното място в неправилния момент – обясни Авир, преди Алма да успее да отговори. – Чухме какво замислят и те се уплашиха да не ги разкрием.
Габриела се вгледа в него, след което започна да потропва по бюрото с молива.
– Не – каза накрая тя, – това не го вярвам.
След това хвърли молива към него и той изкрещя от болка – Алма видя, че се беше забил в бедрото му.
– КАКВО ПРАВИТЕ? – изкрещя тя. – НЕ СМЕ НАПРАВИЛИ НИЩО ЛОШО!
– Не сте направили нищо лошо? – процеди през зъби Габриела, след което се озова до нея с няколко широки крачки и я хвана за гърлото. – Практикуващи слънчеви пътешественици! Вие сте самото въплъщение на срама и беззаконието.
Стисна гърлото ѝ и я блъсна в стената, така че Алма не можеше да си поеме въздух.
– Пуснете я! – изхленчи Авир, докато се влачеше към тях, след което започна да рита Габриела в крака.
Тя го изрита, без да поглежда към него, и то с такава сила, че той бе изхвърлен назад и остана да лежи в необичайна поза.
– Пуснете ме – опита се да изпищи Алма, но от устата ѝ не излезе нито звук.
Габриела се приближи към нея, след което изведнъж каза:
– Виждала съм те и преди, но къде?
Дробовете ѝ горяха. Сети се за Симон. Габриела не биваше да разбира коя е. Ако си спомнеше, че я е виждала в парламента, щеше да стигне право до него, а това не биваше да се случва!
Тя, изглежда, леко се разконцентрира, полагайки големи усилия да си спомни къде я беше срещала. „Сега или никога“, помисли си Алма, след което внимателно опря единия си крак в стената и се отблъсна от нея.
За нейна голяма изненада Габриела отпусна захвата си около гърлото ѝ и тя се приземи на крака, жадно поемайки си въздух. Жената се беше ударила в бюрото, но Алма още не се беше съвзела, когато тя започна да се изправя.
– Ти… – започна Габриела, като в гласа ѝ се усещаше презрение. – След като приключа с теб, ще разбера коя си и ще унищожа цялото ти семейство.
Сякаш чертите на лицето ѝ се изостриха. Хвана колана си и преди Алма да се усети, завъртя кеван над главата си, от който захвърчаха искри като от бенгалски огън.
– Упражнявам се с кеван, откакто получих арията си – обясни тя, докато проблясващият камшик се въртеше над главата ѝ. – Мога да разчленя човек от няколко метра. Мога да откъсна ръка… ухо… око…
Заразказва най-различни противни неща, което даде на Алма малко време да помисли. Можеше да се справи, просто трябваше да се съсредоточи. Поне трябваше да опита. Ако действаше достатъчно бързо… и ако беше наследила изключително специалната дарба на Едвин… Вдигна ръка пред гърдите си и напипа времевата си нишка. Сега или никога.
– Известно ли ти е откъде знам, че мога да правя всички тези неща? – попита Габриела, след което Алма чу как камшикът изсъска само на няколко сантиметра от нея. – Упражнявала съм се върху гнусни плъхове като теб, които си въобразяват, че могат да ме надхитрят.
Алма се вгледа в нея и в мига, в който тя се засили, за да я удари, допря и другите си три пръста в палеца, стискайки времевата си нишка, и хвана китката си със свободната си ръка. Щом камшикът се насочи към нея, хвърли светкавичен поглед към арията си и издърпа нишката с всички сили в посока север.
Беше толкова тежка, че извика, сякаш се опитваше да изтегли камион с конец. Камшикът обаче не я удари, така че продължи да дърпа. Пръстите ѝ се опариха до такава степен, че реши, че нишката се беше подпалила. Камшикът се намираше точно над нея. Изведнъж болката в пръстите ѝ сякаш изчезна и видя как той се раздвижва… назад!
– ДЕЙСТВА! – извика тя.
В следващия момент изпусна нишката.
Габриела застина на място, сякаш беше фигурка от музикална кутия, а после продължи да говори така, сякаш нищо не се беше случило.
– …върху гнусни плъхове като теб, които си въобразяват, че могат да ме надхитрят.
Наклони се назад за засилка точно като миналия път, но сега Алма имаше готовност да извади огледалото от задния си джоб и когато Габриела замахна с камшика, знаеше къде щеше да попадне и вдигна огледалото точно там. Слънчевите лъчи се отразяват в огледалата, каза си тя за втори път тази вечер и го заповтаря като молитва.
Камшикът се удари в огледалото с оглушителен трясък, при което из помещението се разхвърчаха искри. Алма усети ударната вълна в ръката си, а кеванът рикошира право към Габриела, оставяйки я да лежи в безсъзнание на земята.
Момичето изтича до Авир, който беше седнал. От челото му течеше кръв, а лицето му беше придобило белезникав оттенък.
– Какво се случи? – поинтересува се той със слаб глас.
– Трябва да се махаме от тук. Можеш ли да летиш?
Авир я погледна отчаяно, а щом си пое дъх, гърдите му се разтресоха.
– Не знам.
Тя обгърна кръста му с ръка и му помогна да се изправи.
– Трябва да се опиташ.
