Това е историята на Кей Бартолди.
Кей е моя съседка и приятелка, за мен тя е дори много повече...
Един ден Кей влезе в моя ресторант.
Сложи на масата дебела пачка писма с думите: „Можеш да правиш с тях каквото пожелаеш... Не искам повече да ги държа у себе си“.
Седна на един стол. Изпихме по кафе с цигара. Заприказвахме се за големия делфин, изплувал на нашия плаж, за медузите, които започнаха да се появяват чак тук, в нормандските води, за затоплянето на морето. Чудехме се дали тези неща не са свързани по някакъв начин с ядрената централа в Палюел.
Лоран се появи откъм кухнята, облечен в синята си престилка. Подсети ме, че е време да отскоча до рибния пазар да взема рибата и мидите.
Кей се надигна от стола.
Излезе, без да удостои с поглед писмата.
Не се заех веднага с тях, но след като отворих първото, не спрях, докато не ги изчетох до последния ред.
Всъщност...
Всъщност нейната история ми беше добре известна.
Това е историята на една любов, огромна като катедрала, необуздана като развилнели се пирати, любов, изпълнена с песни, изповеди, възторзи, с дръзки абордажи, вземане на заложници, яростни бури. Белязана от много плам и преливаща от много страдание.
Нашите съвременници са склонни да пренебрегват страданието, но то може да се окаже нещо велико...
Велико...
Bad things, sad things have to happen… sometimes.
За разлика от Кей, аз нямам власт над думите. Мога да се изразявам с ръце, с коси, със сърцето си, извивам се, кокоря очи, издувам устни във формата на буквата „о“, свеждам глава в знак на съчувствие, допирам длан до чело, изгарящо от неизказани въпроси, слушам, изслушвам, но не умея да боравя с думи.
Освен това френският не е майчиният ми език.
Майчиният ми език е иврит. Озовах се в този град съвсем случайно. Беше преди двайсет години и...
Но не това е важното.
Важни са писмата, за които споменах.
Кей Бартолди
„Ле Палмие соваж“
Крайбрежна алея „Мопасан“ № 14, Фекан
22 октомври 1997
Господине,
Прочетох бележката, която сте оставили на продавачката след посещението Ви в книжарницата. Наистина щеше да е по-добре, ако бяхме говорили лично, но същия ден ходих до издателската борса в Париж, за да прибера книгите, поръчани от клиентите.
Ако правилно съм разбрала, издирвате стари издания, по възможност номерирани, и се надявате, че бих могла да Ви бъда полезна в това начинание.
Доколкото разбрах също, Вие постоянно пътувате и желаете да Ви изпращам изданията на адресите, на които ще бъдете в определен момент. Благодаря за точния списък с местата, на които смятате да спирате, и за адресите, на които ще отсядате – ще ми е изключително полезен! Не бих желала книгата да се озове подобно на изхвърлена от вълните морска звезда в някой луксозен хотел или в някой бардак, където дават стаи на час! Книгите са моята страст и не понасям, когато се отнасят зле към тях.
Щом ми поверявате подобна задача, значи, ми гласувате огромно доверие! Благодаря за щедрата сума, която сте ми изпратили за покупка на книгите и за покриване на пощенските разноски. Ще записвам всички разходи в тефтерче и Ви обещавам, че няма да Ви излъжа и със стотинка!
Не споменавате най-високата сума, която мога да дам за дадена книга. Ще ми е от полза да знам докъде ми е позволено да се простирам. Докато чакам да ми отговорите, ще се заема с търсенето на „Записките на Малте Лауридс Бриге“, както пожелахте, и ще Ви я изпратя веднага след като се сдобия с нея.
С уважение,
Кей Бартолди
Джонатан Шилдс
Хотел „Гран ларж“, Барфльор
30 октомври 1997
Госпожице,
Напълно сте права, щеше да е далеч по-лесно, ако бяхме разговаряли „наистина“, но имах на разположение едва няколко часа, преди да си тръгна от Фекан, когато погледът ми бе привлечен от Вашата книжарница, гордо изправена на крайбрежната улица „Мопасан“, обърната право към морето и боядисана в изненадващо бадемовозелено. И твърде кокетна със своите жълти и бели щори. Заприлича ми на кула, обитавана от неустрашим часовой.
„Ле Палмие соваж“! Прекрасно име за книжарница. А и каква чудна книга! Да Ви призная нещо: препрочитам я всяка година. На нюйоркския битак (намира се между „Канал Стрийт“ и „Хюстън“ в Манхатън, познавате ли Ню Йорк?) открих едно старо английско издание, с което никога не се разделям.
И аз като Вас съм пристрастен към книгите, главно към романите, и мога да Ви уверя, без да се правя на интересен, че от тях съм се учил в живота (също и от филмите, ако трябва да съм напълно честен). Това съвсем не означава, че съм станал кой знае колко „мъдър“! Но за мен героите от книгите често пъти са по-интересни и по-пълнокръвни от действителните хора, на чието дърдорене трудно издържам.
Вашата книжарница ме грабна с високите си бели стени, с голямата палма в средата на партера, с дългите лавици с грижливо подредени книги, с решението Ви да продавате само произведения, които цените или обичате, с масите от светло дърво, на които излагате любимите си находки, украсени с лента с надпис: „Нека тази книга ни помогне да се сприятелим...“. Прекарах два прелестни часа в малката чайна на първия етаж, докато прелиствах най-различни книги (накупих си доста, бъдете спокойна!), похапвах сладкиши и се любувах на морето.
Продавачката Ви е очарователна бъбрица. Много ми говори за Вас (затова използвам обръщението „госпожице“!). Сподели с мен, че тя приготвяла сладкишите, тортите и кейковете, тя подбирала различните видове чай, оставяйки на Вас ролята на учена жена с голям литературен багаж. Изреждаше всички тези подробности с такава обич, че успя да ме развълнува, и оттам ми хрумна, меко казано, странната идея да превърна Вашата книжарница в мой литературен „пристан“! Ако щете вярвайте, нямах никакво желание да си тръгвам, но се налагаше, нямаше как.
„Командирован“ съм от един американски издател със задачата да съставя пътеводител на очарователните местенца, разпръснати из цяла Франция. Затова не мога да си позволя да се размотавам!
Крайбрежната ивица е дълга и страната Ви е толкова красива, че бих могъл да пусна котва във всяко пристанище, да спра във всяко селце, да отседна под всеки покрив от сиви плочи!
Благодарен съм, че приехте ролята на помощник на един странник, зажаднял за красиви книги! Що се отнася до парите, нямайте грижа, издателят е богат и не се скъпи за разходите, а и за моя труд ми заплаща щедро!
Още веднъж Ви благодаря за любезността и за проявената готовност да ми услужите, госпожице, и Ви моля да приемете най-искрените ми почитания.
Джонатан Шилдс
П. П. Надявам се да не се засегнете от това, че Ви пиша на компютър. Толкова съм привикнал към клавиатурата, че хвана ли писалка, пръстите ми се вдървяват. Едва успявам да надраскам името си, когато се налага да се подпиша! Съгласен съм с Вас, че това никак не се връзва с любовта към красивите книги, но човек трябва да бъде в крак с времето! Впрочем чудя се как е възможно човек да държи книжарница в наши дни, на прага на XXI век? Едно толкова старомодно занимание...
Кей Бартолди
„Ле Палмие соваж“
Крайбрежна алея „Мопасан“ № 14, Фекан
10 ноември 1997
Господине,
Благодаря за бързия отговор. Харесвам хората, които се отнасят с внимание към молбите на другите и не подминават дори подробностите. Всъщност да си призная, самата аз твърде много държа на подробностите! В това отношение може да Ви изглеждам педант или стара мома! (Стара мома! Малко преувеличавам, едва на трийсет и две съм...) Както и да е... ненавиждам хората, които претупват работата си, забравят задълженията си или остават глухи за чувствата на околните. Когато бях малка, ме наричаха „принцесата с граховото зърно“... За най-дребното нещо сълзите бликваха от очите ми, а от свитото ми гърло не излизаше и дума!
Споделям с Вас тези неща, защото искам да Ви уверя, че ще приемам присърце Вашите поръчки и няма да си позволя да пренебрегна и най-дребните Ви желания! Все пак не искайте от мен невъзможното, тъй като трябва да въртя и книжарницата!
Което никак не е лесно! Особено в края на годината, когато завалят поръчките за Коледа, всички онези прекрасни книги, които хората слагат под елхата или под салфетките на красиво подредените празнични трапези. Коледата представлява почти двайсет и пет процента от годишния ми оборот! А в отговор на въпроса Ви, нека поясня, че да си книжар, не е „занимание“, а професия. От нея живея! Макар да не тъна в разкош. А защо съм станала книжарка, е друг въпрос, то е нещо строго лично, затова няма да Ви отговоря! Ще се наложи да се задоволите с обяснението, че то си е истинска работа, при това работа изтощителна в дадени периоди от годината.
Ще Ви дам един пример – всеки понеделник чистя, бърша прахта от книгите, излъсквам масите с препарат, минавам с гъба листата на палмата. Едва ли имате понятие за какво говоря. Чета всички специализирани списания и не само тях, за да съм в течение на новите заглавия, които излизат на пазара. Когато получа нова книга, залепям над нея на етажерката червено кръгче, за да не я изпускам от поглед. Почти не ми остава време за четене! Разбира се, че чета, но винаги крада от часовете за развлечения, за сън, за хранене. Единствено минутите, в които си мечтая, са неподвластни на книгите... Обичам да мечтая, наблюдавайки чайките или минаващите кораби. Разказвам си какви ли не истории, след което едва смогвам да разопаковам кашоните с книги, които се трупат в склада!
Живея над книжарницата, жилището ми е скромно, но прекрасно. Пред очите ми се разстилат като на длан пристанището, градът и морето. Когато вятърът се развихри като разбеснял се моряк, се сгушвам под завивките, оставям книгата, в която съм се зачела, и се моля да не отнесе покрива! Никога не затварям капаците (истината е, че не може да се затварят, защото са разядени от влагата и солта!) и в ранни зори ме събужда първият слънчев лъч, докоснал светложълтия под, студен и плах през зимата, топъл, весел и кехлибарен през лятото.
В момента се наслаждавам на „Чуждият дом“ от един италианец, Силвио д’Арцо, жесток и разтърсващ разказ за неизпратено писмо, за тайна, свързваща една старица и един свещеник в планината, с мъка призната тайна, която другият дори не е в състояние да проумее, толкова е ужасяваща!
Никога не споделяйте своя тайна с човек, който не е подготвен за нея, който не е преминал през същите изпитания като Вас, защото тайната Ви ще му се стори жалка или досадна и ще бъдете изоставен сам със страданието си... и тогава единственият Ви изход ще бъде да си отрежете езика или да се обесите!
Ох, съвсем се отплеснах... Вероятно защото изключително рядко ми се отваря случай да поговоря за книги с истински познавач и защото продавачката Натали със сигурност не е човекът, способен да ме разбере!
Какво ли толкова Ви е разказвала? Тя не знае почти нищо за живота ми. Единствените й четива са криминалните романи. Когато й давам книга, която ми е харесала, тя се опитва да я прочете, но накрая ми признава, че е много сложно – нямало интрига, нямало напрежение! Откривам книгата, пъхната между захарта и брашното! Но не бих могла да живея без нея. Допълваме се идеално.
Извинете ме отново, господин Шилдс, че така се раздрънках. Твърдят, че като хора от латинската раса, французите са с гореща кръв и понякога говорят прекалено много. Знам, че съм бъбрива, много често са ме упреквали за това. Всъщност Вие американец ли сте? За мен сте американец. Споменахте Ню Йорк. Никога не съм била там, но имах приятел, който често говореше за този град... Ако аз бях открила оригиналното издание на „Дивите палми“ на някаква сергия на битака, щях да се изстрелям в небето от радост! В какво състояние е корицата, запазена ли е, или е облепена с пожълтяло тиксо? Има ли следи от пръсти, или мазни петна от храна по страниците? А пасажи с надраскани бележки в полето? Знаете ли, неотдавна книгата излезе във Франция с оригиналното си заглавие, каквото е избрал самият Уилям Фокнър, „Ако те забравя, Йерусалиме“. Според първия му издател то не било достатъчно „пазарно“. Преводът също е нов, по-различен, по-неблагопристоен, по-брутален. Един пример – финалното изречение на каторжника: „Майната им на жените!“. В първото издание тези думи са спестени! Вие, американците, сте толкова добродетелни. Селин например никога нямаше да бъде публикуван у вас!
О, ето че пак се разприказвах...
С приятелски поздрав и най-после със закопчана уста,
Кей Бартолди
Джонатан Шилдс
Хотел „Гран ларж“
Барфльор
15 ноември 1997
Госпожице,
Както виждате, още съм в Барфльор! Толкова красиво местенце, че сърце не ми дава да си тръгна. Нали точно тук Франсоа Трюфо е снимал „Двете англичанки и континентът“. Харесвам творчеството му и американците много високо го ценят. Особено филма му „Жюл и Жим“, който според тях олицетворява „любовта по френски“. Ставам рано, обикалям цялата околност и отново се връщам, сякаш съм вързан за същата стая, същата трапезария, същата покрита с мушама маса, на която вечерям сам (в компанията на някоя книга…), рецепцията, където ми връчват ключа като на член от семейството.
Вчера, в неделя, собствениците ме поканиха на обяд. Останах изненадан от количествата ядене, които погълнаха. Невероятно е какво значение придават на храната във Франция! Специално се подготвят, за да седнат на масата, през цялото време коментират това, което ядат, сетне критикуват онова, което са яли, накрая започват да обсъждат следващия гуляй! Госпожа Льо Коз ми обясни, че в големите градове тези навици са се изгубили – хората не разполагат с достатъчно време, за да готвят, и затова купуват замразени храни. Тя очевидно не одобряваше, но дъщеря й, сигурно е някъде трийсетина годишна, є отвърна, че замразените храни били страшно улеснение! И така се разгорещиха, че още един час мина в приказки... за ядене!
Американец съм, познахте, но съм израснал във Франция. Баща ми беше консул в Ница и голям франкофил. Първият език, който проговорих, беше френският. Ходех на училище в Ница, там научих таблицата за умножение, имената на областите, задачите за влаковете, които се разминават, но никога не се срещат, метричната система, килограмите, литрите, Расин, Корней, Молиер, Мариво и Виктор Юго. Бях на шестнайсет години, когато се преместихме в Милано. Затова говоря и италиански! И испански! Затова чета на разни езици...
Направо ми потекоха лигите, когато споменахте за „Чуждият дом“ – предполагам, че в оригинал е Casa d’altri. Може ли да го добавите към поръчката с книгата на Райнер Мария Рилке? Аз съм ненаситен читател. При мен е буквално фикс идея. Размишлявам за свещеника и старицата, за тайната, която ги свързва, за недоразумението между тях, за вечно осуетяваното им желание да говорят помежду си. Мисля за това, докато гледам как слънцето залязва, докато закусвам или шофирам из тесните френски улички. Обсебен съм от мисълта за хората, които са се разминали, понеже не са отворили уста, не са се заприказвали, не са се обяснили, не са събрали смелост да застанат очи в очи. Винаги съм имал желанието да се промъкна между страниците на романа и да принудя героите да си говорят. Вчера за малко да катастрофирам, докато размишлявах за книгата, за която ми споменахте!
Истината е, че карам бавно, толкова бавно, че колите ме задминават с натиснати клаксони, но аз предпазливо се движа плътно вдясно от страх да не ме избутат в канавката! Непрекъснато спирам... За да погледам морето, което леко драска по скалите, да се полюбувам на някоя къща с толкова нисък праг, че можеш да го докоснеш с чело, или на вековно дърво с възлести чворове, или на парче черно-бял кремък, който напомня разкривената гримаса на гаргойл. Не бързам за никъде. Моят издател иска да му събирам полезна информация, но и „пикантерия“, както самият той се изразява. Изживявания, френски емоции! Твърди, че това щяло да се продава толкова добре, колкото адресите на ресторанти и описанията на менюта. В представите на американците французите са някакви странни птици, непоследователни, непокорни, пламенни, за разлика от нас, по-студените и резервирани англосаксонци. От едната страна бикове с буйна кръв, от другата – студенокръвни писии! Французите пък са убедени, че американците до един са богати, затлъстели и без капчица култура!
Катрин Панкол - „Любов, огромна като катедрала“
