Наполеон Бонапарт
1769 – 1821 г.
В четвъртък, 13 юни 1793 г., един слабичък двайсет и три годишен артилерийски лейтенант слиза на брега в пристанището Тулон, в южната част на Франция, след като е избягал от политическата бъркотия, царяща на родния му остров Корсика. Наполеон Бонапарт е бежанец, почти без приятели, с майка и шест братя и сестри, които да издържа. И все пак шест години по-късно става първи консул и диктатор, а след още пет години – император на французите. Не след дълго превръща Франция в безспорно най-могъщата нация на континента. Как го прави?
Късметът безспорно играе известна роля. Наполеон е на деветнайсет години, когато избухва Френската революция, което му позволява да се издигне в редиците на френската армия. Едва двайсет и четири годишен той става генерал отчасти защото аристократите, заемали дотогава офицерските чинове, или са избягали от страната, или са екзекутирани. Собственият благороден произход на Наполеон в Корсика е достатъчен, за да му осигури безплатно образование в дореволюционна Франция, но не и за да го изпрати на гилотината.
Тук следва да добавим тънкия му усет за точния момент в политическите и военните дела, както и пълната му безпощадност – през 1795-а той е готов да избие триста французи, които правят опит за въстание по улиците на Париж. Но в крайна сметка успехът му се дължи на умението да ръководи, което го прави по думите на Уинстън Чърчил „най-великия човек на действието, раждан в Европа от Юлий Цезар насам“1.
Сравнението с Цезар е удачно, защото лидерските похвати на Наполеон са внимателно копирани от неговите герои от Античността. Още от дете той е страстен читател и поглъща огромни количества исторически и военни книги в голямата библиотека на баща си в Корсика, а после и в трите френски военни академии, в които учи от деветгодишен. Постепенно вижда в себе си пряк наследник, поне по отношение на завоюването на империи в Европа, на Юлий Цезар и Александър Велики. У повечето хора това би послужило като симп-том на психично разстройство, но днес Наполеон действително се разглежда като един от седемте най-бележити пълководци в историята, наред с Александър, Цезар, Ханибал, Густав Адолф, Фридрих Велики и Джон Чърчил, първи херцог Марлборо.
Наполеон има изключителна способност да вдъхновява войниците от своята Велика армия – дотолкова, че те буквално са готови да го следват през огън и вода. Съответно той ги превежда през пясъците на египетските пустини, почти всички столици на Европа, както и замръз-налата пустош на Русия. „Никой, който не е бил свидетел, не може да си представи ентусиазма, обхващащ гладните и изтощени войници, щом императорът застанеше лично пред тях“, спомня си един френски сержант за битката при Лайпциг през 1813 г. „Ако духът бе паднал и той се явеше, това действаше като електрически ток. Всички викаха „Да живее императорът!“ и се хвърляха сляпо в боя“.2 Нищо чудно, че според Уелингтън самото присъствие на Наполеон на бойното поле е равносилно на двайсет хиляди мъже.
Наполеон осъзнава, че има само два начина да вдъхнови поданиците си: чрез насаждане на вяра, че се сражават за чест и идеология, и чрез възнаграждаване на добрата работа. „Според мен французите не ги е грижа за свободата и равенството. Те се ръководят само от едно чувство, това на честта“, казва той и практично добавя, че „войникът иска слава, отличия и награди“.3 Съответно с щедра ръка раздава на най-смелите във войската си медали, пенсии, повишения, земи и титли.
