Липсата на редовни средства продължава да тежи върху ежедневното съществуване на Марина Цветаева и на нейното семейство. Техните доходи са силно ограничени и идват от дребните хонорари, изплащани на Марина Цветаева от руските емигрантски списания за нейните публикации, от малката стипендия на чешкото правителство и от помощта на приятелите, която се организира от Саломея Андроникова-Халперн. Към това се прибавят доходите от плетивата на Аля – от продажбата на някой шал, на някой пуловер; що се отнася до Сергей, той е неспособен да печели пари.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Пастернак знае за материалните трудности на семейството и се опитва да помогне; такъв случай му се отдава през 1928 г. Една негова позната, Раиса Николаевна Ломоносова (1888–1973), неотдавна е напуснала Съветска Русия. Тя има там близки, които живеят в нужда, докато в Италия, където живее, и по-късно в Съединените щати, тя не е лишена от средства. Пастернак я моли да помогне на Марина Цветаева, докато той се наема да даде пари на нейните близки. Така се заражда кореспонденцията между Ломоносова и Марина Цветаева, които обаче физически са далече една от друга. Двете ще си пишат до края на 1931 г.
В едно от първите си писма Марина Цветаева описва своето семейство и самата себе си.
До Раиса Ломоносова
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Meudon (S.-et-O.)
2, avenue Jeanne-d’Arc
12 септември 1929 г.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 13. Заека оцелява
Още: Откъс от "Откажи се", Ани Дюк
Скъпа госпожо Ломоносова (забравих бащиното Ви име, срамота – при говор идва само, а така, отделено, убягва – поне на мен. Малкото име – помня). Колко жалко, че не стигнахте до Париж и какъв срам, че Ви го казвам едва сега, почти половин година по-късно.
Работата не опира до „наканването“ да пиша, а до свирепостта на живота. Ставам в седем, лягам в два, че понякога и в три – и какво има в този промеждутък? – бит: пране, готвене, разходка с момченцето (обожавам го, обожавам да се разхождам, но не мога да пиша, разхождайки се), чинии, чинии, чинии, кърпене, кърпене, кърпене – и кроене на нови неща, а толкова не ме бива! Често от цял ден не ми остава и половин час за себе си (за писане), защото не забравяйте и хората: гостите – или тези, които имат нужда от вас.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
В семейството сме четирима: мъжът ми, за когото се омъжих, когато той беше на осемнадесет, а аз нямах седемнадесет – Сергей Яковлевич Ефрон, бивш доброволец (от Октомврийска Москва до Галиполи – всичко, винаги в строя, освен лазаретите (раняван е три пъти) – после студент в Прага, ученик на Кондаков (за когото сигурно сте чували – иконопис, археология, старини, – осемдесетгодишно светило) – сега е един от най-влиятелните – не искам да кажа водачи, не защото не е водач, а защото водач е нещо друго, просто като махнем „един от“ – сърце на Евразийството. Вестник Евразия, единствен за емиграцията (а и в Русия) е негова идея, негово дете, негова тежест, негова радост. По нещо, по много неща, а главно: по съвест, по отговорност, по дълбоката сериозност на характера си, прилича на Борис, но е по-мъжествен. Борис сякаш е женственото проявление на същите качества. Това за мъжа ми. После идва Аля (Ариадна), детето на моето детство, скоро ще стане на шестнадесет, чудесно момиче, не Wunder-Kind, a wunder-bares Kind, преживяло с мен цялата Съветска (1917 –1922) епопея. Пазя нейни (собственоръчни) записи, рисунки и стихотворения от петгодишна възраст (стихотворенията ѝ от шест са в моята книжка Психея – „Стихотворения на дъщеря ми“, които мнозина считат за мои, макар изобщо да не приличат). Сега е по-висока от мен, красива, по-скоро германски тип – от Kinder-Walhalla– Две дарби: словото и молива (още не четката), тази зима учи (за първи път в живота) при Наталия Гончарова, т.е. тя я оставяше да присъства. – И прилича, и не прилича на мен. Прилича по страстта към словото, към живота в него (о, не е влияние! по рождение), не прилича със своята хармоничност, дори идиличност на цялото си същество (о, не е от възрастта! помня моите шестнадесет). Накрая – Мур (Георгий) – „малък великан“, „Мусолини“, „философ“, „Зигфрид“, „le petit phénomène“, „Napoléon à Sainte-Hélène“, „mon doux Jésus de petit Roi de Rome“ – всичко това са отзиви на познати и непознати – руснаци и французи – а за мен си е просто Мур, какъвто и трябва да бъде. Сега е на четири и половина, с ръст на осемгодишен, тежи 33 кила (аз съм – 52), купувам му дрехи като за дванадесетгодишен (NB! французин) – сериозен в разговора, необикновено подвижен, обича 1) животните (всички са добри, ако ги нахраниш); 2) колите (уви, уви! мразя ги); 3) семейството си. Роди се на 1 февруари 1925 г., по пладне, в неделя. Sonntagskind. Още в Москва, през 1920 г. написах за него:
Забравили защо са тука,
всички жени ръцете ти целуват.
Ти цял си струна! От славянска скука
няма и помен в твойта хубост!
(Превод Надя Попова. Из стихотворението „Син“)
