Да харесваме Гьоте?
Не винаги е лесно да се харесва Гьоте. За да направя това заключение едновременно по-конкретно и по-вярно, може би трябва да добавя: „днес“ или „ако човек не е възпитан в немската традиция“, или даже по-скромно: за мен беше така, когато започнах да го чета. Все пак не вярвам реакцията ми да е изключение. Всеки, който днес започва да чете Гьоте, има проблем с липсата на спонтанна симпатия. Несъмнено симпатията предполага да се съзнава чуждата уязвимост, което е трудно по отношение на Гьоте: личността, животът, произведенията му текат твърде гладко и са твърде съвършени, за да може човек с лекота да се „захласне“ по него.
Затова забелязваме недостатъците му – те не са нищо друго освен свръхдобродетелност. Толкова сме привикнали с мъдростта на Гьоте, че накрая намираме неспирните му предписания за малко плоски: човек трябва да остане верен на природата си, поетът изразява само живото, изкуството трябва да бъде близко до природата, прогресът и просвещението са по-ценни от мрака... Още съвременниците на Гьоте, но особено читателите от по-късно време са били чувствителни към неговия „егоизъм“, съзнанието за собствената му значимост, равнодушието му спрямо чуждите нужди, склонността му да трупа блага. Малко е смущаващо да видим как на осемдесет години оспорва на снаха си автограф на Байрон!
Или как реагира на болката: при смъртта на малкия си син решава да „се съвземе чрез помощта, която ни предлага културата“. Ако вярваме на верния му събеседник Екерман, тридесет години по-късно при смъртта на по-големия му син Гьоте е все така твърд: „Той стоеше прав и ме прегърна. Аз го намерих напълно бодър и спокоен. Ние седнахме и веднага заговорихме за сериозни неща [...]; но неговият син не биде споменат нито с една сричка.“ При смъртта на великата херцогиня, която е много близка приятелка на Гьоте, всички се страхуват за него; те обаче сякаш не го познават: „Той седеше пред нас като по-висше същество, недосегаемо за земни страдания.“ Вече не сме сигурни дали е стоял по-горе или по-долу, но със сигурност е бил с характер, различен от обичайния и от обичливия. Изглежда той е държал повече на своя Фауст, отколкото на сина си; човечеството (бъдещите читатели) със сигурност има полза от това, но дали е било същото с околните?
Когато се опитаме да навлезем в идеите на Гьоте, възниква друг проблем: той не е систематичен мислител и теорията не му допада особено. Трябва да кажем, че несъзнателно се изкушаваме да го сравняваме с големите мислители на неговото време; какво време само! Гьоте е имал щастието (или нещастието) да бъде съвременник на най-големия разцвет, който е претърпяла модерната философска мисъл. Той започва с Кант и Хегел и продължава с Фихте, Шелинг и Золгер; всички тези автори създават обширни теоретични конструкции. Дори писателите от онова време като Хердер, Шилер, Хьолдерлин, Фридрих Шлегел, Новалис се вълнуват от една много по-жива абстрактност от тази на Гьоте, те изграждат дръзки системи, майсторски владеят ярката формулировка и разобличаващия парадокс. В сравнение с тях Гьоте бледнее с безбройните си рецензии на чужди творби, с конкретните си – и още по-лошо, с „умерените“ си! – реакции на художествените събития по онова време, с хаотичните си, а понякога и откровено противоречиви, мисли.
Трябва ли да продължаваме да търсим последователност в мисълта му, когато виждаме, че Гьоте дава следната преценка за естетиката: „После заговорихме за естети, които се мъчат да изразят същината на поезията и на поета с абстрактни дефиниции, без обаче да стигат до някакъв ясен резултат. – Какво има толкова да се определя! – каза Гьоте. – Живото чувство за нещата и способността да го изразява правят поета.“ Така стоят нещата! Кант, Шелинг и Хегел са се мъчили напразно; работата е била съвсем проста, но те не са го забелязали: чувство, способност, и готово. Даже може би е прекалено просто.
При всички положения не можем да отречем на Гьоте заслугата, че е разбирал особената си позиция. Не само защото най-вече на младини обявява, че изкуството поначало не може да бъде сведено до теории; нито защото вече по-ясно избягва да се затваря в която и да е догматична система, тъй като е искал винаги да съди конкретно в зависимост от моментните обстоятелства (животът му изобилства с примери за несъгласувани преценки): „Аз поне се чувствувам всеки момент отново при субективна преценка.“ Нещо повече, Гьоте отхвърля още по-радикално „философията“ (той пише още: „Нямах никакви сетива за философията в буквалния ѝ смисъл“).
Шилер получава Вилхелм Майстер – години на учение и макар да изразява възхищение, смята, че долавя известни слабости: „Но сериозно – откъде идва това, че Вие можахте да възпитате и да усъвършенствувате един човек, без да се натъкнете на потребности, които само философията е в състояние да задоволи?“ Той отрича да гледа на Гьоте като на философ, но с тона си противоречи: „Вие може би ще си помислите, че аз правя само един изкуствен околен път, за да Ви накарам все пак да навлезете във философията, но това, което навярно още ми липсва, мога сигурно и във Вашата форма напълно добре да отмина.“ Макар че по това време много цени идеите на Шилер, Гьоте остава непреклонен: „Причината, че творбата никога не може да задоволи Вашите изисквания напълно, идва от разликата в нашите натури.“ Разликата в натурите се споменава и по още един повод. На Шилер, който във връзка с Фауст му е писал, че „изискванията към Фауст са едновременно философски и поетически“, той отговаря веднага: „Малко вероятно е да стигнем дотам, че да променим начина си на възприемане на тази творба.“
Откъс от "Сами заедно" на Цветан Тодоров
