Тази книга е един вик – какво става днес с нас, българите? Един вопъл за обич. Но обич преди всичко към себе си. Защото как ще обичаш другите, когато ти сам себе си не обичаш?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Как и защо толкова е оскотяла душата ни?
Как така при досега с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?
И още, и още въпроси… И опити за отговори… И много мълчание…
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Защото „Няма по-сляп от този, който не иска да види!”
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Защото „Не е ли доброто повече от лошото?”
Да, доброто… Онова, което толкова ни липсва на нас, българите – било в родината, било в странство, днес. А може би и утре…
И съвсем накрая ще си позволя още няколко думи към ония, които, сигурен съм, ще скочат срещу тази моя книга и срещу мен.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
На тях бих им отговорил с думите на световноизвестния магьосник на словото Умберто Еко: „… времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.”
Моите критици, и в това съм сигурен, ще ме обвинят, че идеализирам французина, парижанина, а разнищвам и най-загатнатото долно нещо у българина.
Затова на тези „доброжелатели” в аванс им казвам – вижте, аз вече съм се докоснал и до лошите черти на французина. Може би и идеализирам неговия характер. Но това пак е поради обичта ми към моя народ.
Защото от една страна душата ми, моята българска душа, толкова е премръзнала от леда на нашенските нрави, а от друга - такова неистово е желанието ми и ние да станем най-после нормални хора, та затова всичките си мечти, цялото си желание аз проектирам върху характера на парижанина. Дори и той да не притежава някои от чертите, които му приписвам, то това е от обичта ми, колкото и да ви се струва парадоксално, към всички вас, моите сънародници. И ако съм грешен, то е поради обич.
А обичта не търпи лоши думи и помисли, нали?
Пък и тя идва, без да сме я повикали, без да сме я планирали. Както впрочем се осъзнаваме с името и с родното си място. Това са все неща, които ние нито можем да ги избираме, нито да ги коментираме преждевременно. Просто защото природата не ни е дала тази възможност. Което обаче не ни пречи да съпреживяваме, да се опитваме да ги пооправим, колкото и имагинерно да е това почти винаги.
И все пак, и все пак…
Париж
30 септември 2010 г.
