На 24 май Actualno.com реши да отбележи празника на българската писменост и култура, отдавайки почит на величието на българския език чрез едни от шедьоврите в родната ни литература.
Безсмъртните постижения на българската поезия и проза за пореден път ни доказват колко богат и красив е езикът ни и какво уважение дължим на привилегията да имаме собствена писменост.
Представяме ви:
АНТОН ДОНЧЕВ
"Време разделно" (откъс)
- Дай боже - тежко издума Манол. - Ала навярно за това идат, защото водят голяма война и поганците им се свършват. Взеха ни всичко. Остава да ни вземат децата. Слушай сега и вече не се обаждай. Аз имам двамина синове - тебе и батя ти Момчил. По закона, ако вземат еничари, трябва да дам единия от вас. Момчил е надхвърлил години, остава да дам тебе. Ала аз не те давам.
- И аз няма да се дам - обади се момчето. - И да ме хванат, няма да стана поганец.
- Мълчи! - строго му рече Манол. - Ти си още много малък и не знаеш нрава на поганците. И никой от нас не знае вкуса на човешкото месо. Може да е много сладко. Важното е да не го вкусваш. Три работи искам от тебе, не са четири, и са тежки за детинските ти плещи. Ала гледал ли си в гората как до огромния смърч, що и двамина не могат да обгърнат, понякога се извива младо буково дръвце, дебело колкото твоята ръчица? А вдигнеш ли глава нагоре, виждаш, че върховете им са един до друг в небето. Такова дръвце трябва да бъдеш ти и да се вдигнеш нависоко, макар да са малко годините ти.
- Поганец няма да стана - тихо и упорито повтори момчето.
- Три бащини заръки имам до тебе и искам да се закълнеш, че ще ги изпълниш. Не те ли хванат турците, ще ги забравиш. Ала никой не знае божите пътища. И тъй, слушай! Ако те хванат турците, когато те поведат, на излизане от долината ще минете по Сюлейманаговия каменен мост. Първата ми заръка е, като минавате по моста, вързан-невързан, да се хвърлиш в бързея. Водата ще те отвлече. Може да те удави, може да те изхвърли жив, ала никой не ще те намери, ни жив, ни трупа ти, защото по брега на реката няма път. Запомни ли?
- Запомних, татко - рече Мирчо.
А Манол помълча, преди да каже втората си заръка:
- Втората ми заръка е, ако не можеш да се хвърлиш от моста, щом стигнете Милото господи, спри се и се обърни назад. Все едно че искаш да видиш за последен път Елинденя. Обърни се така, че гърдите ти да бъдат към каменните кръстове. Аз ще съм скрит в гробищата и ще те устреля право в сърцето. Да стоиш и да не мърдаш.
- Ами ще можеш ли да избягаш? - попита Мирчо.
- Гората е до мене. И да ме настигнат, то ще са двама-трима. Ще ги заколя курбан за тебе.
- А каква е третата ти заръка? - запита го момчето.
- Третата ми заръка е, ако не се хвърлиш от моста и ако не те убия горе на Милото господи, щом се стесни пътят при Девицата, да скочиш в пропастта. Там хората могат да вървят само един след друг. Ако смогнеш, дръпни някой след себе си. Водата може да те влече и да те извлече жив. Ръката ми може да трепне и да не те улуча в сърцето. Ала от пропастта жив няма да излезеш. Там се хвърлила някога една девойка, затова на скалата й викат Девицата. Щом е можала да се хвърли жена, какво остава за тебе? Това са те, трите ми бащини заръки. Чу ли ги, татьовото?
- Чух, тате - отвърна момчето.
- А сега закълни се - рече Манол. - Закълни се върху костите на майка си и върху този нож.
И Манол изтегли широкия нож, с който разкопа гроба, избърса го в наметалото си и го сложи върху сандъчето. А когато момчето отвори уста, спря го и рече:
- Чакай!
И се обърна към мене:
- Отче, ти нали носеше свещени книги в торбата си? Дай една, да хване по-здраво клетвата.
Отговорих му:
- Нося, ала са само от стария завет. И Соломоновия еклесиаст нося.
- Нищо - рече Манол, - той нали е бил християнин.
- Цар Соломон е живял преди Христа.
- Все едно. Важното е, че не е бил турчин.
И аз сложих книгата на мъдрия и отчаян цар върху сандъчето с костите, до ножа, и Мирчо се закле върху кости, нож и еклесиаста, като повтаряше дума по дума това, каквото речеше преди него баща му. Аз стоях безпомощен край тях и все още ми се струваше, че съм пеленаче, както след песента на чановете. И Мирчо ми се стори по-стар от мене.
А на края баща му вдигна ръка, та го погали по сведената глава за пръв път, откак се срещнаха.
