На 14 февруари 1779 г. на остров Хавай, по време на неочаквана схватка с местните жители, е убит капитан Джеймс Кук (1728-1779), един от най-големите откриватели на нови земи, живели през XVIII век.
Никой не знае какво наистина се е случило онази сутрин в залива Кеалакекуа. Известно е обаче, че хавайците не са изяли Кук, противно на разпространеното мнение: било обичайно местните жители да погребват особено важни хора по специален начин. Костите били заровени на тайно място, а месото било върнато на "близките" на капитана. Историците спорят дали хавайците са смятали Кук за бог (по-точно въплъщение на божеството на изобилието и земеделието Лоно), или просто за самонадеян чуждоземец.
Портрет на Джеймс Кук от Уилям Ходжис, който придружава Кук по време на второто му пътешествие. William Hodges / Public Domain
Но става дума за друго: как екипажът изобщо е допуснал смъртта на своя капитан? Как завистта, злобата, гордостта, страхливостта и пасивността са довели до трагичното стечение на обстоятелствата? За щастие (и за съжаление) са оцелели повече от 40 противоречиви разказа за смъртта на Кук: това не позволява недвусмислено да се изясни ходът на събитията, но подробно описва мотивите и подбудите на екипажа.
Сблъсъкът с туземците
Предисторията е следната: третото околосветско плаване на Кук започнало през 1776 г. С корабите „Резолюшън“ и „Дискавъри“ британците трябвало да намерят Северозападния проход: воден път на север от Канада, свързващ Атлантическия и Тихия океан. Заобикаляйки Южна Африка, моряците отплавали до Нова Зеландия и оттам се насочили на север, откривайки по пътя си Хавайските острови (през януари 1778 г.). Възстановила силите си, експедицията се отправила към Аляска и Чукотка, но ледовете и наближаването на зимата принудили Кук да се върне на Хаваите (декември-януари 1779 г.).
Корабите "Резолюшън" и "Дискавъри" в Таити. John Cleveley the Younger - Royal Museums Greenwich collections / Public Domain
Хавайците посрещнали британските моряци много сърдечно. С течение на времето обаче волното отношение към местните жени и твърде активното попълване на запасите от вода и храна предизвикали недоволство и на 4 февруари Кук благоразумно решил да вдигне платна. Уви, същата нощ буря повредила фокмачтата на „Резолюшън“ и корабите се върнали в залива Кеалакекуа. Открито враждебнипе хавайци откраднали клещи от един от корабите: в отмъщение британците им взели кану, което отказали да върнат.
След това, на 14 февруари, от „Резолюшън“ изчезнала лодка: и тук Кук се въоръжил с пистолет и заедно с отряд от десет морски пехотинци (начело с лейтенант Моулсуърт Филипс) поискал един от местните вождове да дойде на кораба (или като заложник, или – което е по-вероятно – да преговарят в по-спокойна обстановка).
В САЩ идентифицираха останки от кораба на знаменития капитан Кук
Първоначално вождът се съгласил, но след това, отстъпвайки пред молбите на жена си, отказал да отиде. Междувременно хиляди въоръжени хавайци се събрали на брега и изтласкали Кук до брега. По неясна причина тълпата пристъпила към активни действия и в последвалата суматоха някой ударил Кук по гърба с тояга. Капитанът стрелял в отмъщение, но не убил хаваеца - и тогава местните се нахвърлили върху британците от всички страни.
Вече във водата Кук бил ударен в гърба с копие или хвърлен кинжал и капитанът (заедно с няколко моряци) загинал. Тялото на Кук било издърпано на брега, а британците безредно се оттеглили към корабите.
Изрязана версия на оригинална картина на Кливли, открита през 2004 г., изобразява капитан Кук като жесток човек. John Cleveley the Younger / Public Domain
След още една схватка били проведени преговори, които завършили с мир: хавайците тържествено върнали тялото на Кук (под формата на парчета месо), което вбесило екипажа. Грешка в междукултурната комуникация (британците не разбрали, че местните жители погребали капитана с максимално достойнство) предизвикала наказателна атака: крайбрежното селище било опожарено, хавайците били убити и в резултат островитяните върнали останалите части от тялото на Кук, погребано в морето на 21 февруари. Позицията на ръководител на експедицията преминала в ръцете на капитана на „Дискавъри“ Чарлз Клерк, а когато той умрял от туберкулоза близо до Камчатка – във втория помощник-капитан на „Резолюшън“ Джеймс Кинг.
Кой е виновен?
Но какво наистина се е случило онази сутрин в залива Кеалакекуа? Как е протекла схватката, в която е загинал Кук?
Ето какво пише първият помощник Джеймс Бърни: „В бинокъла видяхме как капитан Кук получи удар с тояга и падна от скала във водата.“ Бърни най-вероятно е стоял на палубата на „Дискавъри“. А ето какво разказва капитанът на кораба Клерк за смъртта на Кук: „Беше точно 8 часа, когато бяхме разтревожени от залп, даден от хората на капитан Кук, и се чуха силни викове на индианците. През наблюдателната тръба ясно видях, че нашите тичат към лодките, но не можах да видя кой точно тича в смесената тълпа.“
Защо бяха екзекутирани "Вещиците от Салем"?
Корабите от XVIII век не били много просторни: Клерк едва ли се е намирал далече от Бърни, но не е видял отделни хора. Членовете на експедицията на Кук са оставили след себе си огромен брой текстове: историците преброяват 45 ръкописа, корабни дневници и бележки, както и 7 книги, отпечатани още през XVIII век.
Но и това не е всичко: дневникът на Джеймс Кинг (авторът на официалната история на третата експедиция) случайно бил открит в правителствените архиви през 70-те години на миналия век. Освен това не всички текстове са били написани от членове на екипажа: завладяващите мемоари на германеца Ханс Цимерман говорят за живота на моряците, а историците научили много нови неща от книгата на недоучилия студент Джон Ледиард, ефрейтор от морската пехота.
Смъртта на капитан Кук от очевидеца Джон Уебър. John Webber / Public Domain
И така, 45 мемоара разказват за събитията от утрото на 14 февруари и разликите между тях не са чиста случайност, резултат от пропуски в паметта на моряците, опитващи се да пресъздадат ужасните събития. Това, което британците „видели със собствените си очи”, било продиктувано от сложни взаимоотношения на кораба: завист, покровителство и лоялност, лични амбиции, слухове и клевети.
Самите мемоари били написани не само от желание да се стоплят в лъчите на славата на капитан Кук или да спечелят: текстовете на членовете на екипажа били пълни с инсинуации, намеци за скриване на истината и изобщо не изглеждали като спомени на стари приятели от едно прекрасно пътешествие.
Напрежението в екипажа се натрупвало дълго време: това било неизбежно по време на дългото пътешествие в тесните кораби, изобилието от заповеди, чиято разумност била очевидна само за капитана и неговия вътрешен кръг, и очакването на неизбежни трудности по време на предстоящото търсене на Северозападния проход в субполярни води. Конфликтите обаче се излели в открита форма само веднъж - с участието на двама герои от бъдещата драма в залива Кеалакекуа: на Таити се състоял дуел между лейтенанта на морските пехотинци Филипс и третия помощник на „Резолюшън“ Джон Уилямсън. За дуела се знае само, че три куршума преминали над главите на участниците в него, без да ги наранят.
Смъртта на капитан Кук. Туземец носи шлем от пера и наметало, които се намират във Виенския музей (Зофани ги заема за картината). Johann Zoffany / Public Domain
Характерът и на двамата ирландци не бил безоблачен. Филипс, героично пострадал от хавайските оръжия (той бил ранен при оттеглянето към лодките), завършил живота си като лондонски безделник, играейки карти и биейки жена си. Уилямсън, от друга страна, не бил харесван от много офицери. „Това е негодник, когото ненавиждаха и от когото се страхуваха подчинените, мразен от равните и презиран от началниците“, записал в дневника си един от мичманите.
Но омразата на екипажа се стоварила върху Уилямсън едва след смъртта на Кук: всички очевидци били съгласни, че в самото начало на сблъсъка капитанът дал някакъв сигнал на хората на Уилямсън, които били в лодки край брега. Какво е искал да изрази Кук с този непознат жест, завинаги ще остане загадка. Лейтенантът заявил, че го разбрал като "Спасявайте се, отплавайте!", и дал съответната команда.
63 години след трагедията: Какво уби групата на Дятлов?
За негово нещастие останалите офицери били сигурни, че Кук отчаяно е викал за помощ. Моряците можели да окажат огнева подкрепа, да издърпат капитана в лодка или поне да вземат тялото му от хавайците... Срещу Уилямсън се противопоставили дузина офицери и морски пехотинци от двата кораба. Филипс, според спомените на Ледиард, дори бил готов да застреля лейтенанта на място.
Една от най-известните репродукции на смъртта на Джеймс Кук изобразява капитана като миротворец. Francis Jukes / Public Domain
Клерк (новият капитан) бил задължен незбавно да проведе разследване. Основните свидетели обаче (не знаем кои са - най-вероятно също са били край брега под командване на Уилямсън) оттеглили показанията и обвиненията си срещу третия помощник. През 1779 г., докато бил на смъртния си одър, капитан Клерк унищожил всички документи, свързани с разследването. Налице е само фактът, че ръководителите на експедицията (Кинг и Клерк) решили да не обвиняват Уилямсън за смъртта на Кук. На корабите обаче веднага се разпространили слухове, че Уилямсън е откраднал документите от шкафчето на Клерк след смъртта на капитана и дори е давал бренди на пехотинците и моряците, за да мълчат за малодушието на лейтенанта при завръщането им в Англия.
"Да се махаме оттук. Ние горим": как загинаха първите астронавти от лунната програма
Истинността на тези слухове не може да бъде потвърдена: но е важно, че причината за тяхното разпространение бил фактът, че Уилямсън не само избегнал трибунала, но и преуспял. Още през 1779 г. той бил повишен във втори, а след това и в първи помощник-капитан. Успешната му кариера във флота била прекъсната от инцидент през 1797 г.: като капитан на „Азенкур“, в битката при Кемпердаун, той отново изтълкувал погрешно сигнал (този път морски), отклонил се от атака срещу вражески кораб и бил съден за неизпълнение на служебен дълг. Той починал година по-късно.
Акостирането на Кук в залива Ботани през 1770 г. Public Domain
В дневника си Клерк описва случилото се с Кук на брега с думите на Филипс: цялата история се свежда до злополуките на ранения морски пехотинец и не се казва нито дума за поведението на други членове на екипа. Джеймс Кинг също показал благосклонност към Уилямсън: в официалната история на пътуването жестът на Кук бил описан като акт на човеколюбие: капитанът се опитал да попречи на хората си да разстрелят брутално нещастните хавайци. Освен това Кинг хвърлял вината за трагичния сблъсък върху лейтенанта от морската пехота Рикман, който застрелял хаваец от другата страна на залива (което вбесило туземците).
Британският флот: надежди и разочарования
Офицерите на „Резолюшън“ и „Дискавъри“ изобщо не били радостни от великото научно значение на експедицията: повечето от тях били амбициозни млади хора, които изобщо не жадували да прекарат най-хубавите си години на второстепенни роли в тесни каюти. През XVIII век повишението по служба се давало главно от войни: в началото на всеки конфликт „търсенето“ на офицери нараствало – помощниците били повишавани в капитани, мичманите – в помощници. Не е изненадващо, че членовете на екипажа отплавали с копнеж от Плимут през 1776 г.: буквално пред очите им се разразил конфликт с американските колонисти и те трябвало да „гният“ четири години в съмнително търсене на Северозападния проход.
"Порцелановият Титаник": какви загадки остави най-голямата морска катастрофа на XIX век
Британският флот, според стандартите от XVIII век, бил относително демократична институция: хора, които били далече от власт, богатство и благородна кръв, можели да служат и да се издигнат до командни висоти там. Не бива обаче да се мисли, че системата автоматично избирала най-достойните: цената за относителната демокрация „на входа“ била водещата роля на покровителството. Всички офицери изграждали мрежи за подкрепа, търсели верни покровители в екипажа и в Адмиралтейството, печелейки си репутация. Ето защо смъртта на Кук и Кларк означавала, че всички контакти и споразумения, постигнати с капитаните по време на пътешествието, се превърнали в прах.
Илюстрация от изданието на „Пътешествията на Кук“ от 1815 г., изобразяваща Кук, наблюдаващ човешко жертвоприношение в Таити ок. 1773 г. Public Domain
След като стигнали до Кантон, офицерите научили, че войната с бунтовните колонии е в разгара си и всички кораби вече са готови. „Екипажът усети колко много ще загуби в ранг и богатство, още и лишен от утехата, че ги води у дома стар командир, чиито известни заслуги биха могли да помогнат на делата на последното пътуване да бъдат чути и оценени дори в онези смутни времена“, пише Кинг в дневника си (декември 1779 г.). През 1780-те войните с Наполеон все още били далече и само единици получили повишение. Много младши офицери последвали примера на мичмана Джеймс Тревенен и преминали на служба в руския флот (който се сражавал срещу шведите и турците през 1780-те).
Източник: Lenta.ru, със съкращения.
