Когато уговаряхме интервюто, Веселин ни покани да присъстваме на негова репетиция в Театър Българска армия, след което да разговаряме. Постановката е нова – „Хамлет“, а премиерата е планирана за 28 февруари.
Седим на последния ред в салона и не смеем да мръднем, за да не изшушкаме с дрехи и да разкъсаме някой от моментите на тишина. Защото, докато режисьорът Стоян Радев дава насоки, в паузите, които прави, тишината е образцова. Всички – а на сцената актьорите не са малко на брой – го слушат невъзможно търпеливо, внимателно и безшумно.
Репетицията е 27-а поред. И въпреки че на нас, неразбиращите неактьори, това ни изглежда предостатъчно голяма бройка, за да не се случва така – един от по-младите актьори греши няколко поредни пъти думите или действията на героя си. И нервничи. Нервничи отново, после отново – по-остро. Режисьорът е супер спокоен, не реагира. Около минута. След което сериозно повишава тон. И тогава в паузите от думите му мълчанието на актьорите е вече нереално гробно! Ние не смеем и да дишаме, всичко е супер сериозно. „Вашата задача е да внимавате как върви пиесата, а не да се чудите дойде ли този момент! Ами – дойде!... По-сериозно и по-скромно да си вършим работата!... Защо да отиваме в този тон? Защо вие да сте по-нервни от мен?!... Стига нерви!... Хайде!“. Стоян Радев сяда отново, безкрайно спокоен. Ефектът го има, даже върху нас, гостите – вече и ние сме една идея по-дисциплинирани и респектирани.
Фото: Йоанна Попова
Веселин Ранков, в ролята на Полоний, се носи напред-назад с разпечатаната пиеса в ръка – впоследствие разбираме, че по здравословни причини е пропуснал голяма част от подготовката и сцените с него не са репетирани.
Малко по-късно, в сцената, в която Хамлет говори на призрака, актьорът Ясен Атанасов (да, той е в ролята) започва да сочи и да гледа втренчено право към мен! Не знам дали му беше по-лесно така – да се фиксира в някого в салона, или само ми се струва, но пак не смея да мръдна, камо ли да си пиша в тефтера, докато не ме освободи от „задачата“.
Веселин Анчев вече се е появил няколко пъти, разгорещил се е и си е вързал червения суетшърт на кръста – разбира се, че репетициите не са с костюмите. Бялата му тениска е с хубав, адекватен надпис – A King of Tragedy. По-късно ще се подразня, че не съм се сетил да го питам за нея.
Зрители сме и на един от най-популярните и страхотни откъси от пиесата – познат така добре, благодарение и на класиците „Щурците“: „Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. А в тази малка цев има много музика, прекрасен глас, но вие не можете да я накарате да проговори. Хиляди дяволи, мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен.“. Велики думи!
Фото: Йоанна Попова
Актьорският състав на „Хамлет“ включва: Иван Радоев, Ясен Атанасов, Веселин Ранков, Владимир Матеев, Васил Дуев-Тайг, Владислав Виолинов, Веселин Анчев, Симеон Дамянов, Марио Василев, Тигран Торосян, Анастасия Ингилизова, Гергана Данданова, Александър Дойнов, Стойко Пеев, Калин Иванов, Гергана Плетньова, Ели Колева, Атанас Атанасов.
Режисьор е, както стана ясно, Стоян Радев. Сценография и костюми – Нина Пашова, музика – Михаил Шишков, хореография – Теодора Попова.
Репетицията приключва, местим се в празното фоайе на иначе затворения театър заедно с Веселин, който е в отлично настроение – бъбрив и усмихнат. Настроение, което предполага въпросите нататък да получат увлекателни и симпатични отговори. Ето дали стана така:
Ти беше пуснал забавен рийл в инстаграм профила си за твоята роля в „Хамлет“, без да я разкриваш. Току-що видяхме кой персонаж ще изиграеш. Все още ли не издавате кой кой е в постановката?
Не, не е задължително... Да, аз съм Розенкранц.
Дебютирал си професионално като Касио в „Отело“, постановка на Лили Абаджиева в Народния театър.
И тук съм го играл Касио. Пак „Отело“ направиха в Армията и пак аз играх Касио.
Така, Касио е била ролята, с която си стартирал. А някога, след много, много години, ако можеш да си избереш ролята, с която да се пенсионираш – коя ще е?
Никога не съм имал роля, която да съм искал да изиграя на всяка цена. Примерно, Хамлет никога не ми е била така любопитна... нямам такива роли... По-скоро бих предпочел след години, ако мога, да се пенсионирам в постановка на Сашо Морфов! Те са епохални, големи постановки, в които да ти е кеф да играеш. Но това може би няма как да стане... де да знам, виж какво се случва, той ни е най-добрият режисьор, а го низвергнаха.
Каква женска роля би ти било интересно да изиграеш?
Ами, пълничка. Бих избрал да изиграя пълничка жена, много са ми сладички, много ми е любопитно... Много съм искал през годините да изиграя плътен женски образ. Женски-женски образ – наистина. Достолепна, тежаща на мястото си, 80-90 килограмова. Ако имам възможност, бих изиграл Паола от постановката „Стъпка по стъпка“. Защото е с много хубава градация! Развитието на персонажа е голямо и бих я направил пълна, защото е мнооого далеч от мен, като натюрел.
Фото: Йоанна Попова
А би ли отказал да изиграеш персонаж, на когото в пиесата му се случва нещо много трагично, за да не би да се манифестира и да се прехвърлят такива събития към теб?
О, не, не! Да, има хора, които го приемат така, но аз не мисля по този начин. По-скоро при нас е жажда за още живот, още да изживеем. Няма нещо, което да не бих изиграл. Обаче са ми казвали няколко бивши приятелки, с които съм живял по-дълго, а и сега жена ми, с която имаме син и сме вече женени официално – че понякога, докато репетирам, има промяна в поведението ми вкъщи с тях. Има промяна, да. От тази гледна точка също няма нещо, което да не бих изиграл, за да не би да се променя вкъщи или нещо да не ги нагрубя. Иначе в едно от представленията – „Балдахинът“, съм мъж под чехъл и да ти кажа честно май наистина си влязох в ролята на мъж под чехъл и в живота. Уж да опитам някои неща вкъщи, ама те си се узакониха – без мнение за някои работи. Много неща, особено от постановките, които са за семейните взаимоотношения, съм ги пробвал вкъщи. Те са по-хумористични, така съм се отнасял и с жена ми, която после идва да гледа и казва: „Ааа, ти заради това последните два месеца се държиш като пълен идиот вкъщи!“.
Златина, съпругата ти, е учител по математика. Тя ли е по-добрият математик у вас?
Оо, аз съм много зле с математиката! Но лятото, като имаме по-голяма почивка и тръгнем нанякъде, тя не иска да се занимава с никакви сметки. Дава ми парите и вика – оправяй се с бюджета, тия два месеца искам да си почивам.
Значи тогава сам-самичък пресмяташ рестото, което трябва да ви върнат?
Да. Но я питам нея „Според теб колко да оставим за бакшиш?“. Да се допиташ до жената – винаги е добре!
А тя, като истинска учителка, изпитва ли те понякога? Например – „Кажи сега, Веселине, къде сгреши, за какво си виновен днес?“
Чак такъв тип изпитване – не! Млади сме като взаимоотношения – само 4 години сме заедно все пак. Много е млада връзката.
И вече година и половина сте женени. Справяш ли се добре с халката – да я носиш редовно, а като я сваляш, да не я губиш?
Тежестта на халката! Златина постоянно гледа къде ми е халката. Знаеш ли какво се случи? Снимахме една реклама горе, в Киноцентъра. И аз трябва да се преоблека в няколко костюма, пробваме някакви неща дали ще станат. Аз я слагам в джоба на един панталон – сещам се как я свалям, защото дизайнерите ме помолиха специално да съм без нея. Аз пробвам това-онова, прибирам се и се усещам чак след два дни, че съм без халка, че халката я няма! И се започва дива истерия! Рекламата беше за френска марка. Писах на французите – на тези, които носят целия гардероб от там – да ми намерят халката. И се оказа, че съм я сложил в моя панталон. Беше голяма трагедия. Халката е много интересно нещо – аз много си я харесвам, обичам да си я нося. Няколко пъти ми се е случвало да я забравя – или тук (б.а. – в театъра) в някой костюм, или някъде – и жена ми постоянно пита „Къде ти е халката, защо не я носиш?“. Като ходя да спортувам, я оставям обикновено вкъщи, защото ми пречи, а и да не я забравя някъде в съблекалнята. И жена ми: „Аха, ще ходиш да спортуваш и да те виждат момичетата, че си без халка!“. Но това е по-скоро хумористично, смешки си правим с нея.
Фото: Йоанна Попова
А ако тя се почувства виновна за нещо, посреща ли те вкъщи, сготвила любимото ти ястие?
О, не, тя не е от хората, които го прави. Вкъщи аз готвя, тя мие чиниите. Не ми се извинява по този начин. Тя по принцип е човек, който не казва „извинявай“ и „аз сгреших“ – никога, няма такива неща. Приемаме, че така просто са се стекли обстоятелствата и си продължаваме. Но сме се разбрали диалогът ни да не спира и да си казваме всеки всичко. Но е много трудно.
Значи, като се разсърди, не е да мълчи сърдито няколко дни, а ако я питаш - „нищо ми няма“?
По-скоро това аз го правя. Аз съм такъв – нещо ме издразва и млъквам примерно за два дни. „Какво ти има?“, „Нищо!“ – аз съм в тази роля. Знаеш ли колко е трудно – не мога да се справя много лесно с това нещо.
Инат си?
Дааа! То си ми е от зодията. Аз не разбирам много-много от тези работи, обаче съм Козирог с асцендент Везни – и не само че съм тегав характер, но и не мога да взема решение напоследък.
Казвал си, че си много зле с датите. Ако не трябва да проверяваш – знаеш ли наизуст важните дати: годишнина, рожден ден на жена ти?
А, и тя не ги знае! За рождения ден на жена ми ми беше много трудно. Знаех само на майка ми и на брат ми. На жена ми през последните две години вече го запомних, защото тя ми обясни – „Виж бе, много е просто – девети десети. Девет – десет. Девета дата, десети месец.“. Запомних го. Но сега пък трябва да запомня, че трябва да купя подарък по-рано.
Синът ви Мишо вече е почти на 6 месеца. Надявам се нямаш котка, че ще ти станат трима началниците у вас?
Нее, слава богу, нямам котка. Котките са много симпатични създания – но не!
Фото: Йоанна Попова
Какви песнички му пееш на малкия за приспиване?
Когато съм си вкъщи, като нямам представление, гледам аз да го приспя. Аз му пея две песни и той заспива на тях. Едната е „Клоунът“ на Тодор Колев, а другата е „Клоунът“ на Васил Найденов. И в краен случай – ако се стигне до трета, пея или „Фалшив герой“ на Тодор Колев, или „Синева“ на Васил Найденов.
Ти си споделял в интервюта, че нямаш много спомени като дете от биологичния си баща. До 11-ата ти годишнина е бил при вас, а после чак след около 20 години си общувал отново с него и, за съжаление, вече не е между живите. Смяташ ли, че подобни по-трудни преживявания са част от предпоставките човек да се насочи към актьорската професия? А и самата чувствителност, необходима на един актьор, вероятно се оформя по-добре от такива, не особено щастливи събития.
Може би, до някаква степен... Знаеш ли, не съм се замислял върху това. Но при всички положения, когато го нямаш примера на единия родител и то особено баща, при момче... Аз съм го търсил на друго място.
Споменавал си, че твоите учители в НАТФИЗ, Крикор Азарян и Тодор Колев, са ти били като духовни бащи.
Да, наистина са ми били като духовни бащи. Не съм намерил това в моя баща. Те ме научиха на много неща. Брат ми, който е 6 години по-голям, се явява до някаква степен пример, на бащата, в моя живот... Тогава може би съм го търсил навсякъде и може би заради това съм избрал тази професия. За да открия в себе си по някакъв начин кое е липсващото звено и как да не го превърна в комплекс. Тази професия ми е дала – защото много се анализира, много мислиш върху действия, върху случки, върху ситуации – тази професия ми е дала много за анализа и върху себе си, да се анализирам кое е било плюс, кое минус, да не позволя отсъствието на значима фигура като бащата да се превърне в някаква степен в комплекс за мен.
Имаш запомнящи се роли в сериали. Във фантастичния приключенски „Порталът“ си Васил Бонев, бащата на преминаващия в миналото главен герой. Ако имаш свой собствен подобен портал, в коя година ти, Веселин, би се телепортирал?
Знаеш ли кое ми е интересно – Ренесансът. Не толкова, за да се срещна с онези личности. За мен този период е много интересен, защото Земята не е била толкова позната. И да странстваш, да пътуваш от тук до там – не е било толкова лесно, толкова познато. Бих се върнал там, за да мога да пътувам. Да, опасен период е, могат да убият. Но тогава можеш да откриваш – не от твоето село да минеш следващите две-три села. А да тръгнеш от тук и да минеш примерно през Гърция, Албания, нагоре към Словения, в Италия да влезеш, изобщо цялото Средиземноморие да го обиколиш ей така – в ония времена!
Във „Вина“ играеш Коце Мустака. В какви взаимоотношения сте с виното?
Знаеш ли какво се случи в последните серии, като ги снимахме? Ние, нали, сме в една винарна и аз съм там трактористът на винарната – аз всеки път се заговарям с пича, който си е трактористът там. И си говорим с него и със собствениците на винарната, и те ми предлагат, и аз си купувам винце. И така, правя си аз есента една селекция от вина и си викам – цяла зима ще имам да си пия. Свършихме да снимаме и аз, по стечение на обстоятелствата, спрях да пия шест месеца и това вино си стоя вкъщи. Но сега, тази зима, почнах да го пия – то повечето е червено. В много добри взаимоотношения с виното сме! Страхотно нещо е виното!
В „Пътят на честта“ си в ролята на добряка Дичо. Кога, в каква ситуация отчетливо ти лично усети, че вече сме във времена, в които да си добър човек едва ли не означава да си неудачник, смотаняк?
Добрите хора си живеят в свой балон, в свой собствен свят, обграждат се с такива хора и трудно допускат останалата част на света да идва до тях. Той е нещо като утопия добрият човек – всички говорят за него, всички се стремят да бъдат добри хора и всеки ден всеки лъже, маже, псува, нещо в мислите си поне спекулира с някакви неща. Това не пречи да се опитваме – и аз също – да бъда добър човек. Просто вече не вярвам толкова в добротата повсеместно. В своето собствено семейство се опитвам, но вече не съм толкова голям оптимист... Гледай какво става – колко години нямаме правителство и сега, само защото трябва да им се сменят началниците на някои определени звена, ще направим правителство, ще си сложим нашите хора и после пак ще разпуснат правителството... Идиотщини!
Фото: Йоанна Попова
Кой е най-злият образ, който би искал да изиграеш?
Всички! Не съм мислил до момента кой, но те са по-интересни.
Значи би си оформил така мустака – само един-два сантиметра широк, точно под носа?
Ооо, интересно! Да, разбирам. Ама не приличам толкова на него. По-скоро, с тази къдрава коса, ако си я остава малко и леко си избеля тук перчемчето, ще заприличам на Чарли Чаплин – пак с такъв мустак.
В документалния филм „В сянката на паметника“ си Христо Ботев. И много го докарваш на вид на Ботев, наистина!
Максим Генчев искаше да играя при него Ботев, ама не се разбрахме.
На кой друг герой или историческа личност са те оприличавали?
На Борат! Когато съм с брадата, наистина до някаква степен наподобявам Ботев, макар че той е такава икона... да, виждали сме портрети, но и всеки си го доизгражда сам в собственото си съзнание.
Играете с Нона Йотова брат и сестра в „Пиеса за двама“ в Театър 199 вече трета година. Когато по-дълго си партнирате с някой колега и изкарвате много време заедно, сближавате ли се и в живота, или?
Там, в 199, най-дълго играната от мен постановка е „Отворена брачна двойка“, на Мариус Куркински. Много се сближихме с Рени Врангова покрай нея, със Сашо Морфов, с дъщерите им Сара и Неда, с цялото им семейство. И с Мариус станах много близък, още преди това. Докато в „Пиеса за двама“ аз влязох много екстремно – за две седмици трябваше да вляза в тази постановка. И някак си между нас с Нона Йотова не се получи в живота такова сближаване. Самата постановка ти носи живота и те кара да заживееш в нея, като няма определена ситуация, която да бъде повтаряема.
„Отворена брачна двойка“ ли е постановката, в която участваш, която има най-много представления?
Да. 149 представления. Щяхме да направим точно 10 години и 150 представления! Март месец трябваше да е, но февруари ни затвориха заради ковида. За една бройка! И не се поднови, така се случи.
Ако имаше как днес да си поговориш с твоите учители Крикор Азарян и Тодор Колев – какво би ги попитал, какво би им разказал?
При всички положения щях да ги попитам какво мислят за театъра в днешното време. Много се промени театърът, откакто тях ги няма. Театърът стана много по-лековат, някак си повърхностен – не се дълбае толкова надолу. Може би бих ги попитал много ли съм сгрешил и аз, че съм останал някак си по повърхността. Колкото и да се опитваш да дълбаеш в постановките, не може да слезеш толкова много, колкото по тяхно време.
Кой жанр ти е най-интересен?
Комедията ми е много по-любопитна, защото е много по-трудна. Много е трудно, мамка му, направооо, по-някой път е невъзможно, болезнено трудно е понякога, като правиш комедия. Защото много лесно може да се препънеш и да си счупиш главата в нея.
Ти обичаш да пускаш шеги извън работата.
Да, опитвам се.
Случвало ли се е понякога не само да не ти се получи с шегичките, но и да стане нелепо и неловко?
Сега, като се замисля, повечето ми приятели, а и жена ми, все повече ми обръщат внимание, че аз нямам чувство за хумор. Това при мен не е чувство за хумор, то е отсъствие на чувство за хумор. Много съм зле в шегите. Всички ме тровят, че съм бил така. Конкретни случки няма да дам, защото са много излагащи. С бащата на жена ми съм се опитвал няколко пъти така, да проявявам чувство за хумор – той е много земен, много приятен човек, но, като се опитам да се пошегувам с нещо, и се получава много нелепа ситуация. В тази връзка, за отсъствието на чувство за хумор – с Влади Виолинов, с когото репетираме, той играе Гилдерстерн, с него сме и учили в един и същ клас, той още тогава ми казваше: „Весе, ти не се напъвай с хумора, не ти се получава! Повече гледай да бъдеш красив на сцената, ти си добре сложен, хубав, стой така красиво и не се опитвай – не е за тебе хуморът“. Обаче аз така упорито опитвам с този хумор по някакъв начин... Ама успявам да се разсмея сина, което е супер!
Спокойно, тях, бебетата, ги разсмива и таванът.
Да, да не ми се вдига много самочувствието, нали!
Да. Хващал ли се на някакъв бас, при който, ако загубиш, е трябвало да си обръснеш мустака?
Не, никой не ме е провокирал така. Обаче много пъти ми се е случвало да си обръсна мустака и да ме потърсят – „Дай тука, за една роля, ти нали си с мустак!“. Викам – не, махнах го. „Ааа, аамии, даа, добрее... айде, ще се чуем тия дни, да видя...“. Аз първо го оставих мустака супер на шега, не заради сериал или нещо такова. Тогава никой не си оставяше мустаци и беше наистина много нелепо. Имаше някаква провокация, нещо, което дразнеше хората и ги караше да ме гледат. Което ми направи добро впечатление и реших да продължа да го оставям. То пък стана и модерно сега, нали – лъмбъри, хипстъри...
Кой според теб е българинът с най-знаменит мустак?
Иван Вазов!
Ако ти живееше преди 130-ина години, какво мислиш, че би работил в онези времена? Играл си касапин и кръчмар, но сигурно нещо друго?
Аз, като се знам какъв съм интроверт, сигурно бих бил говедар и нищо друго. Но ако съм с този акъл, бих си избрал кавалджия или гайдар!
Какво друго ново освен „Хамлет“ ти предстои?
Аз работя във военен театър и тук е военна тайна всичко, което предстои. Тук разбираме какво работим едва след премиерата.
Какво щеше да правиш, ако нямаше това интервю сега? Щеше да си на бележки след репетицията?
Сега, честно казано, щях да си набия шута вкъщи, да си взема детето, да се кача на Витоша и да избягаме от този мръсен въздух.
